Американското правителство понесе ред болезнени критики, докато се опитваше да проумее какво се обърка на 11 септември 2001 . Разузнавателната общност я очаква основно преструктуриране; военните рязко се обърнаха кръгом, за да се изправят лице в лице с нов враг; а една огромна нова федерална агенция разцъфтя, за да координира вътрешната сигурност. Беше ли 11 септември сигнал за провал в теорията, както стана в разузнаването и политиката? Познатите теории за това как функционира светът все още доминират академичните спорове. Учените нагодиха съществуващите теории към новата действителност, вместо да ги променят изцяло. Успя ли този подход? Има ли какво още да каже доктрината за международните отношения на онези, които правят политиката?

Преди шест години политологът Стивън Уолт публикува на страниците на списание FP често цитираната статия “Един свят, много теории” (One World, Many Theories, пролет 1998). Той набеляза три основни подхода – реализъм, либерализъм и осъвременена форма на идеализма, наречена конструктивизъм. Според Уолт тези теории дават облика както на обществения дебат, така и на анализа на политиката. Реализмът се фокусира върху променящото се разпределение на властта между държавите. Либерализмът изтъква като решаващ фактор нарастващия брой на демократичните държави и бурния характер на прехода към демокрация. Идеализмът хвърля светлина върху променящите се норми на суверенитет, човешки права и световен мир и нарастващото въздействие на религиозните идеи върху политиката.

Влиянието на тези интелектуални построения се простира далеч отвъд университетските аули и академични съвети. Когато предлагат решения на проблеми, свързани със световната сигурност, творящите държавната политика и политическите коментатори се позовават на определени елементи от тези теории. Президентът Джордж Буш обещава да се бори с тероризма, като разпространява либералната демокрация в Близкия изток, и твърди, че скептиците, “наричащи себе си реалисти... са изгубили връзка с устоите на действителността”, че “сигурността на Америка винаги нараства, когато свободата вземе курс към завоюване на нови територии”. Съветничката по национална сигурност Кондолиса Райс, бивш преподавател по политология в Станфордския университет, обяснява в по-еклектичен стил, че новата доктрина на Буш е амалгама от прагматичен реализъм и либералната теория на Удроу Уилсън. По време на неотдавнашната президентска кампания сенаторът Джон Кери звучеше по поразително сходен начин: “Нашата външна политика постига величие, каза той, само когато съчетае реализма с идеализма.” Теорията за международните отношения формира и информира също така мисленето на интелектуалци общественици, които тълкуват и разпространяват академичните идеи.

Така например през лятото на 2004 двама влиятелни представители на неоконсервативната мисъл, журналистът Чарлс Кротхамър и политологът Франсис Фукуяма, влязоха в схватка за изводите от трите концептуални парадигми от американската политика в Ирак. Вземайки страната на политиката на Буш в Близкия изток, Кротхамър настоява за агресивно съчетаване на либерализма и идеализма, което нарича демократичен реализъм. А според Фукуяма вярата на Кротхамър в употребата на сила и в осъществимостта на демократични промени в Ирак го кара да си затваря очите пред нелегитимността на войната – “недостатък, нанасящ вреда и на реализма, и на идеализма в нашата програма чрез отслабване на същинската ни сила, и чрез подкопаване на нашата привлекателност като въплъщение на определени идеи и ценности”.

Действително, когато реализмът, либерализмът и идеализмът излязат на арената на политиката и обществения дебат, те понякога се превръщат в интелектуална украса на опростителски възгледи за света. Ако обаче бъдат разбрани правилно, изводите им за политиката могат да са проницателни и многостранни. Реализмът въвежда прагматичното оценяване на ролята на силата, но и предупреждава, че държавите ще страдат, ако прекалят. Либерализмът поставя ударение върху съвместния потенциал на зрелите демократични държави, особено ако сътрудничеството е институционализирано, но обръща внимание върху склонността им да се хвърлят в кръстоносни походи срещу тираниите, както и към предразположението на новите демокрации да затъват в яростни етнически конфликти. Идеализмът подчертава, че консенсусът по ценностите трябва да е в основата на всеки стабилен политически ред, но в същото време признава, че постигането на такъв консенсус често води до идеологически борби с потенциал за конфликт.

Всяка теория предлага филтър, през който да се разгледа сложната картина. Теориите помагат да се обясни скритото зад реториката по външната политика. Много важно е, че те взаимно си оказват силно възпиращо въздействие. А ако се приложат подобаващо, разкриват слабите места на аргументите, които могат да доведат до погрешни политики.

В основата на реализма е залегнало убеждението, че международните отношения са борба за власт между държави, ръководени само от собствените си интереси. Макар че някои от водещите светила на реализма, преди всичко покойният политолог от Чикагския университет Ханс Моргентау, хранят дълбок песимизъм спрямо човешката природа, теорията не е песимистична. Далновидните държави могат да обезсилят мотивите за войната, като намират начин да намаляват опасността, която представляват едни за други. Реализмът не е непременно аморален. Поддръжниците му изтъкват, че прагматичното отношение към прилагането на сила може всъщност да доведе ако не до идеален, то поне до един по-мирен свят.

В либералните демокрации реализмът е теория, която всички обичат да мразят. Развит като теория предимно от европейски емигранти в края на Втората световна война, той претендира да е противоотрова за наивното вярване, че само международните институции и законът могат да запазят мира – едно погрешно схващане, което според новото поколение учени е подготвило почвата за войната. През последните десетилетия реалистичният подход бе напълно разработен от американските теоретици, но има своите адепти и извън Съединените щати. Влиятелният писател и издател Йозеф Йофе коментира убедително силните традиции на политическия реализъм в Германия. (Йофе отчита огромното значение на американската сила за развитие на Европа и нарича Съединените щати неин умиротворител.) Настоящата външна политика на Китай се корени в идеите на реализъм, стар няколко хилядолетия. Освен че модернизира икономиката си и стана член на международни институции като Световната търговска организация, страната се държи по начин, добре разбиран от привържениците на реализма: развива бавно, но сигурно своя военен потенциал успоредно с растежа на икономическата си мощ и избягва конфронтация с превъзхождащия потенциал на американските военни сили.

Реализмът е прав в някои от оценките си за света след 11 септември. Дори в сегашния век на глобална икономическа взаимозависимост реалистите не са изненадани, че военната сила продължава да заема централно място, а конфликтите си продължават. Най-очевидният аргумент за успеха на тази теория е, че тя може да обясни мощния военен американски отговор на терористичните атаки от 11 септември. Когато една държава стане много по-силна от всеки свой противник, реалистите очакват, че тя рано или късно ще използва преимуществото си, за да разшири своята сфера на доминация, заради собствената си сигурност, богатство или друг мотив. Според някои Съединените щати прилагат военния си капацитет по един имперски начин просто защото могат да си го позволят.

По-трудно е за реалистите, за които държавата е в основата на всичко, да обяснят защо единствената свръхсила в света обяви война на “Ал Кайда” – една недържавна терористична организация. Как се вписва в теорията на реализма значението, което изведнъж придобиха властни индивидуални насилници в един свят на държави? Реалистите изтъкват, че основните битки във “войната срещу тероризма” са били водени срещу държави (две, Афганистан и Ирак) и че държави, а не Обединените нации или Комитетът за спазване на човешките права са повели борбата срещу тероризма.

Реалистите признават, че превръщането във важен фактор на недържавни играчи е предизвикателство към техните постулати, но теорията им има какво да каже за поведението и мотивацията на тези групи. Ученият реалист Робърт Пейп например твърди, че самоубийственият тероризъм може да бъде рационална и реалистична стратегия за водачите на онези националноосвободителни движения, които се опитват да прогонят демократичните сили, окупирали родните им страни. Други учени прилагат стандартни теории за конфликтите в условия на анархия, за да обяснят етническите сблъсъци в разпадащите се държави. Прозренията на политическия реализъм – дълбока и широкообхватна интелектуална традиция, започнала с непреходните философии на Тукидид, Николо Макиавели и Томас Хобс – едва ли могат да остареят само защото някои недържавни групировки днес прибягват до средствата на насилието.

Събитията след 11 септември подрязаха крилете на една от основните идеи в реализма – баланса на силите. Според нея по-слабите държави се съюзяват, за да се защитят от силните, и така създават и преобразуват баланса на силите. Например, когато в края на XIX век Германия се обединява и става най-голямата военна и промишлена сила в Европа, Русия и Франция (по-късно и Великобритания) бързо се съюзяват, за да противостоят на нейната мощ. Днес обаче няма комбинация от държави или други сили, способна да се противопостави във военно отношение на Съединените щати, тъй че на хоризонта не се задава никаква уравновесяваща коалиция. Реалистите трескаво търсят начин да запълнят тази празнота в центъра на тяхната теория. Някои теоретици изказват мнението, че географската отдалеченост на САЩ и относителната им добронамереност са въздействали върху инстинкта им за уравновесяване. Второразредните сили се тревожат повече от своите непосредствени съседи и дори виждат в Съединените щати услужлив източник на стабилност в региона си. Такъв е случаят с Източна Азия. Според други учени въоръжената съпротива срещу САЩ в Ирак, Афганистан и други страни, както и неохотната мудна помощ на официалните им съюзници представляват всъщност начало на образуването на противотежест срещу хегемонията на САЩ. Напрегнатите отношения на Съединените щати с Европа могат да се тълкуват двусмислено: неотдавнашното противопоставяне на Франция и Германия на политиката на САЩ може да се разглежда като класическо уравновесяване, но от друга страна двете европейски страни не се противопоставят на американското военно господство. Вместо това те се опитаха да подкопаят моралната легитимност на САЩ и да впримчат суперсилата в мрежа от многостранни институции и споразумения, което е в разрез с теорията на реализма.

Въпреки тези концептуални затруднения реализмът е жив и в добра форма. Днес той прави преглед на основните си принципи и на това как те се отнасят към света след 11 септември. Въпреки променящото се отношение на силите реалистите настояват, че политиката трябва да се води от позициите на реалната сила, а не от безсъдържателни демонстрации, нито пък от илюзии и надежди за свят без конфликти. В подготвителния период преди войната в Ирак няколко видни реалисти подписаха отворено писмо, в което разкритикуваха начинанието като демонстрация на американско високомерие. А в продължаващите тежки последствия от тази война редици изтъкнати мислители апелираха за завръщане в лоното на реализма. Група учени и интелектуалци общественици (в това число и авторът на тази статия) дори сформираха Коалиция за реалистична външна политика, която призовава към по-умерен и благоразумен подход. Според принципите, заявени в нейната програма, “придвижването по посока на създаване империя трябва незабавно да се прекрати”. Коалицията, макар и разнообразна в политическо отношение, до голяма степен се вдъхновява от теорията на реализма. Членовете й на пръв поглед са несъвместима компания (сред тях са бившия сенатор от Демократическата партия Гари Харт и Скот Макконел, изпълнителен директор на списание “Американски консерватор”), но точно този факт показва, че теорията за международните отношения е способна да се абстрахира от нетрайните политически етикети и да изведе дебатите към основните положения.