|
|
Кирил Михайлович, историята на Великата Отечествена
война и на Втората световна война се пишеше и се пренаписваше през
всичките 60 години след края й. Как се променяше образът на
войната?
- До разпадането
на СССР история на Втората световна война в нейното многообразие
не съществуваше на практика. Идеологическият отдел на ЦК на КПСС
определяше подбраната, строго дозирана хронология и категоричните
оценки, а от учените се искаше да ги обосноват. Войната беше
използвана от властта като идеологически аргумент, който трябваше
да оправдае целия съветски период на руската история, започвайки
от октомврийския преврат през 1917. Възприемането на войната беше
много опростено и откъслечно, непоследователно. Например в
масовото съзнание напълно отсъстваше периодът от септември 1939 до
юни 1941 – за съветския човек Втората световна война започваше
едва на 22 юни 1941 поради натрапените митологеми. Войната беше
възприемана като велика победа на социалистическата държава,
неоспоримо доказателство за преимуществата на съветския
обществено-политически строй. Ние вярвахме, че Германия и нейните
съюзници бяха победени преди всичко от Съветския съюз, а участието
във войната на другите съюзници от антихитлеристката коалиция
нямаше решаващо значение. След 1991, когато бяхме шокирани от
нахлулата информация, възприемането на войната изведнъж стана
хаотично. Но в този хаос се оформяше определена тенденция,
най-яркият изразител на която стана не историк, а забележителният
руски писател Виктор Петрович Астафиев – войната като небивала
народна трагедия, катастрофа. Астафиев според мен първи направи
опит да изрази вярната мисъл, че войната не бива да се разглежда
извън контекста на събитията от предшестващите 25 години. Войната
е своеобразен завършек на октомврийския преврат, победата на
болшевиките в Гражданската война, колективизацията и триумфа на
една наистина антихристиянска цивилизация на мястото на
хилядолетната руска държава. Ние изведнъж започнахме да се
замисляме над факта, че и руският, и немският народ се оказаха
инструменти в ръцете на два безчовечни режима. Едва през 90-те
бяха направени плахи опити за изследване на войната в тясна връзка
с паралелното изследване на сталинщината и нейния
социално-икономически модел. За съжаление на границата между XX и
XXI век отново имаше обрат. Властта прави опит да построи руската
държавност върху съветската идентичност, върху приемането на
съветската епоха за естествен, положителен и като цяло здрав
период от руската история. Постоянно се подчертава, че дейността
на партийните и репресивно-наказателните органи по време на
войната е имала позитивен характер. Очевидно това трябва да
създаде положително отношение в обществото към присъствието на
такива хора в съвременния политически елит. Историята на войната
отново се използва за идеологически цели като някакъв образец на
солидарността на държавата и народа, като събитие, с чиято помощ
трябва да се извърши нравствената реабилитация на съветския
период.
“Белите петна” на военната история. Съществуват ли
и до днес?
- Бих казал, че
почти цялата история на Втората световна война до голяма степен е
“бяло петно”. Макар че може да се отдели приоритетен кръг важни
теми. Една от тях е реалната оценка на партизанските действия. В
съветската историография се твърдеше, че партизаните са “унищожили
около 1 милион немско-фашистки агресори”. Но колегите от Германия
назовават много по-скромен брой на убитите и изчезнали безследно
немски военнослужещи в резултат на партизански действия: от 35 до
45 хиляди души. Малцина знаят за жестокостта на партизаните
стигаща до садизъм.
Все така
изостава изучаването на фактите за бойните действия през
1942-1943, особено на Западния фронт и в Северен Кавказ. Еуфорията
от обкръжаването на Шеста армия на Вермахта при Сталинград през
ноември 1942 не ни позволява както трябва да оценим провала на
настъпателната операция по ржевско-вяземското направление
(операцията “Марс”), на която съветското командване възлагаше
по-големи надежди отколкото на настъплението при Сталинград. От
изключителна важност е добросъвестната оценка на ролята на
съюзническите доставки за съветските военни усилия, при това не
само на военна техника или продоволствия, а и на взривни вещества,
авиационно гориво, стомана, промишлено оборудване, редки метали,
без които Съветският съюз просто нямаше да е в състояние да води
войната.
Има два подхода към войната. Единият: това никога
не бива да се забравя. Вторият: не бива да се отварят старите
рани. Кой от тях смятате за правилен?
- Струва ми се,
че за нас е по-подходящ трети подход, още повече, че ние съвсем не
сме си припомнили всичко, за да забравяме. Просто “да не
забравяме” е твърде малко. Ние се нуждаем от осмисляне на тази
чудовищна трагедия. Талантливият немски писател и хуманист Хайнрих
Бьол изказа една парадоксална мисъл: “Немците имаха огромен
късмет, че загубиха войната. Голямото нещастие на руснаците е, че
те спечелиха тази война.” Какво е имал предвид Бьол? Това, че ние
не осмислихме своето минало. Ние трябва да си обясним, защо
жертвите на победителите се оказаха толкова по-големи от жертвите
на победените. Човешките жертви на германските въоръжени сили на
Източния фронт, включително немците, загинали в съветски плен, са
около 3 милиона души. Човешките жертви на въоръжените сили на СССР
сега се определят на 12 милиона бойци и командири, макар че при
по-прецизно проучване могат да нараснат и до 19 милиона. Защо през
Първата световна война смъртността сред руските военнопленници е
била 5%, а четвърт век по-късно е почти 60%? Защо през Първата
световна война войниците и офицерите от руската императорска армия
са били верни на клетвата си, а през пролетта на 1945-а само във
войските на генерал-лейтенант А.А. Власов е имало десетки
полковници и генерали от Червената армия? Защо поведението на
народите на Северен Кавказ, на кримските татари, на калмиките е
било толкова различно през Първата и през Втората световна война?
Защо всеки седемнайсети военнослужещ в германските въоръжени сили
през 1941-1945 е бил бивш гражданин на СССР? Какво е донесла
Червената армия на народите на Източна Европа в замяна на
нацистката окупация? И най-важното: защо пролетта на 1945 не
донесе на самите победители освобождение от тоталната държавна
лъжа и от бедността, от колхозите и от ГУЛАГ, от алчната и хищна
номенклатура, която от времената на Ленин не умееше да произвежда,
а умееше само да ръководи и разпределя?
Разбира се, след
всички страдания и загуби, понесени от нашите народи през Втората
световна война, ние можем само да се радваме, че след 9 май 1945
поне е имало останали живи и завърнали се по домовете си. Но днес
това не е достатъчно, за да станем най-накрая самите себе си.
Трябва да разсъждаваме, да си отговорим на най-горчивите и
мъчителни въпроси. На това, струва ми се, можем да се научим от
победените немци, чието следвоенно национално покаяние стана залог
за възраждането на страната и народа.
(Със съкращения)
Публикацията подготви
Борислав Скочев |
