Online от 1 юли 2002

През изминалите седмици страстите в България кипнаха отново по повод драматичния въпрос - освободители ли са руснаците или поробители? Ако са ни освободили - два пъти ли са ни освободили, веднъж ли или нито веднъж?

Основна тема в България сега е членството ни в Европейския съюз. Готови сме изцяло да му се подчиним, да приемем неговите правила и ценности, да претендираме за неговите субсидии и може би един ден да допринесем за неговото благополучие. Този съюз обаче е изцяло рожба на Втората световна  война, той възникна не за да субсидира земеделците или да създава нормативи за допустимата кривина на бананите, а за да няма друга подобна война.

Ако България иска да се включи в съюза и в същото време да съхрани своята идентичност, първото нещо, което трябва да си изясни, е къде се намира по отношение на онова събитие, което стана основна причина за създаването му. За жалост представата ни за войната е вяла и силно оцветена от идеологии.

За България това не е прост въпрос. Ние бяхме съюзник на Германия, осигурихме й удобна база, но не се бихме за нея и спасихме евреите (макар 11 000 да бяха депортирани от земи, които формално бяха присъединени към България). После обаче хиляди загинаха в битки с германските войски. България дава и над две хиляди жертви, след като обявява абсурдна война на САЩ през 1941. Москва обявява война на България и я окупира, но битки между български и руски войски не се водят. Объркана история.

До този момент в България не се е състоял реален дебат за характера на войната и за не съвсем простото място на България, Западна Европа и Москва в нея. В Русия наричат войната Велика отечествена война. За Русия може би е. За България не е. Погледнато отстрани, съветско-германската война е по-скоро Велика междусъюзническа война. Пактът Молотов-Рибентроп, подписан на 23 август 1939, не е просто мирен договор, нарушен от Хитлер, а напълно консумиран брак между две държави, които се възползват безскрупулно от него и завземат огромни територии.

В тайно приложение към пакта двете страни си поделят сферите на влияние в Източна Европа. С подписа си съветската страна не само заявява намерението си да окупира Финландия, Естония, Латвия, част от Румъния (включително любимата ни Бесарабия) и източната част на Полша. По-късно към този списък е прибавена и Литва. Москва не успява единствено с окупацията на Финландия, но отнема част от територията й. Всички тези територии са безскрупулно завзети от Москва, ПРЕДИ страната да бъде нападната от Германия и по време на двегодишния им брак.

Когато Германия окупира своята си част от Полша, Молотов въодушевено се обажда на германския посланик и му казва: „Моля ви да предадете поздрави и пожелания за успех на правителството на Германския райх." До края на войната Полша понася пропорционално най-големи загуби в тази война - загиват 17% от нейното население. В тези години на съветско-германски съюз Великобритания, а до окупацията си и Франция, са във война с Германия.

Германските войски са богато снабдявани с руско гориво, предоставен им е стратегически достъп до съветски пристанища. С две думи, СССР не само се държи в този период като чист агресор, но и оказва помощ на друг агресор - нацистка Германия. С това не се изчерпва тираничната роля на Москва в годините на Втората световна война. Руски политици и историографи често представят тази окупация като създаване на защитна зона срещу евентуална германска агресия. Това е доста износена версия, като се има предвид, че Сталин не прави нищо особено, за да изгради сериозна защита на собствената си територия. Той не само ликвидира елита на своята армия, но дори след като Хитлер започва своето очевидно настъпление в Европа, съветското правителство не мобилизира никакъв сериозен ресурс срещу евентуална атака.

Когато пламенните защитници на версията „Москва-освободителка" цитират огромния брой жертви, които Съветската държава дава по време на войната (оценките се движат между 20 и 27 милиона души), те трябва да припишат вината за голяма част от тези жертви на чудовищната некомпетентност на съветското управление преди и по време на войната. Другият фактор, допринесъл за тези загуби, е не по-малко чудовищното пренебрежение към човешкия живот, което съветското командване демонстрира към своите воини, на които не е осигурено нормално медицинско обслужване например.

Нечовешката съветска политика към своите не спира с нападението на Германия или с победата над Германия. След 1945 Москва буквално отвлича над 5 милиона „съветски" жители от окупираните територии, извозва ги във вътрешността на страната и праща по-голямата част в трудови лагери, където повечето намират смъртта си.

Друг е въпросът какво би могла да направи Червената армия без подценяваната в Русия помощ на Великобритания и особено на Америка, като се започне с декодираната германска секретна информация, която британското разузнаване предоставя на Сталин, и се стигне до 450 000 (!) камиона, които САЩ осигуряват за съветската армия.

Разбира се, когато говорим за съветската агресия и некомпетентност, не бива да не отдаваме заслуженото на неочакваната храброст на съветските войски и безкрайната издръжливост на руското цивилно население. Тази храброст и воля за съпротива и оцеляване, както и военната некомпетентност и прибързаност на Хитлер в крайна сметка компенсират криминалната недалновидност, некомпетентност и нехуманност на съветското правителство.

Това е накратко историята, но историята не е само факти, тя е и преосмисляне и повторно преживяване. Русия като държава, като правителство до този момент не е преосмисляла своята история. В Германия има над 5000 паметника на жертвите от холокоста. Те не са наложени от победителите, всеки един паметник е особено мъчителен акт на преосмисляне на онова, което Германия извърши през Втората световна война. Шейсет години по-късно, когато разговаряш с германци, оставаш с усещането, че те още се борят постоянно със съвестта си и активно търсят истината за себе си. На Русия подобно преживяване й е чуждо. Десетките милиони, които загинаха от комунистическия режим, не са основната драма на Русия. А би трябвало да бъдат. Тези милиони свои хора обясняват и огромните загуби на СССР по време на войната.

Русия трудно може да бъде приета като относително цивилизована страна, без постоянно да си припомня и признава най-смъртните си грехове. Приносът й в европейската история никога няма да бъде реално признат, ако не е съпроводен с откровени и постоянни изповед и разкаяние. Мястото й в историята ще остане неразбираемо - и за руснаците и за света - защото винаги ще е обагрено от страстите около недоизказаните истини и непризнатите престъпления.

Къде се намира обаче България в тази историческа мъгла? Не е много ясно. Ако не е ясно къде се намира страната, която претендира, че ни е освободила и която даде най-много жертви през войната, как да определиш мястото на малка България, която беше през цялото време полунастрана от събитията? Не е лесно. Особено когато водещи политически сили демонстрират генетичната си неспособност да се справят с подобен въпрос. Президентът на България например, който нарича себе си историк и който не винаги е съвсем наясно на коя точно държава е президент, взе, че каза, че краят на войната бил ни дал много шансове, но ние, нали сме си будали, някак си не сме се били възползвали от тях.

Майка ми ми разказваше за нейна далечна братовчедка, която през 1946 година дошла от Австрия за няколко месеца в България. Когато видяла, че другите момичета обелили една ябълка и хвърлили обелките, на нея и прилошало при вида на подобно греховно разхищение на храна. За милиони хора в Западна Европа години наред след края на войната продължават да бъдат години на глад и лишения, каквито на българина не са му познати до ден-днешен.

Шейсет години по-късно страната ни е все още в жалката позиция на просяк пред европейските порти. Дали това е, защото демократично избраните любимци на целия народ Георги Димитров, Вълко Червенков, Антон Югов или Тодор Живков някак не са успели да се възползват от великолепните възможности, които краят на войната им е дал? Дали не е по-добре президентът да си наеме двама-трима студенти по икономика и история, които да му изчислят какво е относителното обедняване на България за 45 или дори 60 години спрямо Западна Европа от деня, в който далечната австрийска братовчедка на майка ми й прилоша при вида на хвърлените обелки, до деня, в който президентът си сложи подписа под договора за присъединяване на България към Европейския съюз.

За България Втората световна война си остава загадка. Едни не искат да знаят за нея, други развяват червени байраци и пеят „Катюша". Едни се радват как сме изхитрили германците и хем сме им били съюзници, хем не сме се били на тяхна страна, други свиват рамене и казват, че понеже сме малка страна, трябва да се въртим накъдето духне вятърът, и се кикотят, че сме били най-независимата страна, защото нищо не зависело от нас. Едни се потят от превъзбуда, че не сме били на 13 века, а сме били още по-древни, други казват, че трябва да гледаме напред, към Европа.

Политическите партии се надпреварват с обещания за тази Европа. Едни обещават силна България в обединена Европа, други обещават, че ако те дойдат или останат на власт след още 4 години, заплатите на най-високоплатените български професори ще стигнат най-сетне тези на най-ниско платените португалски чистачки, трети пък обещават в програмата си Мир в Европа (БСП, разбира се), четвърти ще въвеждат европейски стандарти в българското образование (интересно какви са стандартите в него сега).

Всяко едно подобно обещание обаче минава през една задължителна спирка - преосмисляне на Втората световна война, на войната, която тласна Европа към създаване на този така мечтан от нас съюз и войната, чийто последствия доведоха България до бедност, с които тя ще трябва да се бори десетилетия. България има нужда от историци, които да разкажат новата й история по начин, който ще ни направи достатъчно самоуверени и наясно със самите себе си, за да бъдем равноправни членове на европейската общност, а не пациенти в големия европейски санаториум. Засега знам поне един историк, който не става за тази работа.