Миналият месец
известният колумбийски художник Фернандо Ботеро откри в Париж
изложба за мъченията в затвора Абу Граиб. Художникът, който
обикновено рисува масивни и спокойни фигурални композиции, този
път е създал хора, обсебени от насилие и ярост. “Както всички
други, и аз бях шокиран от варварството, особено, защото
Съединените щати би трябвало да са пример за благородство и
съчувствие” – заяви той.
Г-н Ботеро
представя крайно невярно и преувеличено събитията в затвора,
където нямаше жестоки изтезания, нито смъртен случай в резултат
от издевателствата на няколко неуравновесени войници над няколко
затворници, обвинени в тероризъм. Виновните без съмнение ще бъдат
законно наказани, седем от тях вече са осъдени.
Разбира се,
творческата свобода дава право на художника да рисува, каквото
иска. Но се питам защо г-н Ботеро не нарисува някой от
многобройните масови гробове на Садам Хюсеин или стотиците
трупове, които американските пехотинци намериха миналата година в…
голямата джамия в Наджаф. Или някоя от телевизионните екзекуции на
заложници.
В левичарското
списание “Изкуство за промяна” 50-те картини за Абу Граиб бяха
сравнени с “Герника” на Пикасо. Подходящо сравнение, но само
защото говорим за художници. Всякаква друга аналогия е нелепа. Бих
прибавил, че Пикасо никога не е рисувал ГУЛАГ. Причината? Пикасо
бил сталинист. Неприятно, но факт.
Миналото лято по
време на концерта си в София Питър Гейбриъл не пропусна да издигне
няколко лозунга против мъченията в Абу Граиб. Но той никога не
защити колегите си рок-музиканти, които бяха преследвани от
комунистическите власти в Чехословакия и Унгария преди години.
Наскоро големият
американски режисьор Оливър Стоун беше гост на българския
президент. Той е автор на манипулативни филми за Никсън и Кенеди.
С президента Първанов си говорили за войната във Виетнам. Без
съмнение това е била среща между съмишленици. Споменът за Виетнам
е тежка травма и до днес за Америка. Но г-н Стоун никога не каза и
другата истина за тази война, която беше и война срещу комунизма в
Югоизточна Азия. Защото най-страшното последва след като
американците се изтеглиха – комунистите революционно избиха
най-малко 2.5 милиона от политическите си противници във Виетнам и
Камбоджа. Един милион души избягаха по море в САЩ и другаде, за да
спасят живота си. Голяма част от континента потъна в кървав
комунистически хаос.
Защо ли съм
убеден, че за тези събития г-н Стоун никога няма да направи филм!
Вместо това той
ходи често на поклонение при Кастро. През 2002 го изобрази на
хвалебствена лента, да не употребя по-силна дума.
Джейн Фонда е
друга небезизвестна лява активистка от онова време. Тя се снима с
оръжие в ръка на бронирана кола на Виетконг. Тази позорна снимка
обиколи световните медии и се превърна в гордостта за цека-тата на
“братските” компартии. В автобиографичната си книга “Животът ми
досега”, г-жа Фонда изразява “съжаление” за това и твърди, че един
миг невнимание я преследва цял живот.
Но не тази
снимка и спечели прозвището “Ханой Джейн”. Холивудската звезда
доборолно участваше в пропагандни предавания на Радио Ханой и
агитираше срещу собствената си страна, която беше във война с
комунистическият враг!
Из американските
пътища често се виждат коли, облепени с надписи отзад
“Виетнамските ветерани мразят Джейн Фонда!”.
Генерал Йон
Михай Пачепа е някогашен заместник-директор на “Секуритате”,
избягал в САЩ през 1978. Известно е свидетелството му за Юрий
Андропов, който му заявил, че Виетнамската война е най-големият
външнополитически успех на КПСС. Бих прибавил, че г-н Стоун, г-жа
Фонда и подобните им дадоха неоценим принос за този успех. .
Холивуд никога
не направи голям, силен филм с много световни звезди за може би
най-ужасното злодеяние през миналият век - ГУЛАГ - гроб на десетки
милиони хора.
Но направи
голям, силен филм с много световни звезди за Чили на Пиночет –
“Къщата на духовете”. Филмът е по книгата за тези трагични събития
на Исабел Алиенде, племенница на бившият чилийски президент. Освен
колосалното лицемерие, любопитното, е че тогава г-жа Алиенде
намери убежище от репресиите именно в САЩ, където живее и до
днес.
Испански съдия
предприе съдебно преследване срещу Пиночет и спечели световна
поулярност, но и през ум няма да му мине да съди диктатора Кастро
или поне символично да заклейми убиеца Че Гевара.
Холивуд
най-вероятно няма да направи и един филм за убитият холандски
режисьор Тео Ван Гог. Защото той не загина от правилната ръка на
американски морски пехотинец.
Пред мен е малко
известна книга на един любим писател – Лион Фойхтвангер. Книгата
се казва “Москва, 1937-ма”. Човек очаква ненадминатият майстор да
описва началото на страшните сталинистки зверства. Нищо подобно!
Книгата е наивна възхвала на Съветска Русия.
Лилиън Хелман,
съпруга на автора на криминални романи Дашиъл Хамит, е известна с
пиесата си “Малки лисичета”, поставяна и в България. Това, с което
не е много известна, е дългогодишното и благоговение пред Сталин.
Тя е автор на сценария на сталинисткият филм “Северна звезда”.
Когато кумирът й избиваше милиони, тя безсрамно твърдеше обратното
в Америка и се представяше за “жертва” на макартизма.
Класически е
случаят с Уолтър Дюранти, кореспондент на “Ню Йорк Таймс” в СССР.
В началото на 30-те той изпраща многобройни статии, в които съвсем
сериозно твърди, че в Украйна няма глад, реколтата е нормална и
всичко е наред.
В 1932 Дюранти е
награден с “Пулицър”.
По-късно същият
журналист изразява убеждението си в левичарското издание “Ню
Рипаблик”, че признанията на обвинените в големите показни процес
в СССР от 1937-38 са “истински”.
Този печален
списък на лицемерието, родено от охолство и самодоволство, може да
бъде продължен. Много западни музиканти, писатели, режисьори,
художници, интелектуалци, и за мен светло изключение от сивия
социалистически реализъм, преди войната вярно служеха на Съветите,
а след това съзнателно и упорито помагаха на комунистическите
режими, които се опитваха да ни лъжат за всичко.
Най-отвратителното е, че правеха това срещу много пари. Това им
даваше независимост, за да помагат на комунистите да мамят. И
кръгът на платеното лицемерие се затвори.
Сега същите
интелектуалци и хора на изкуството отново искат да лъжат и
заблуждават – за борбата срещу тероризма и войната в Ирак, за
същността на противоречията между Европа и САЩ, за американската
десница. Но няма да успеят, защото заедно с комунистите загубиха
Студената война. Провалиха се завинаги и е по-добре да замълчат.
Не бих искал да мисля какво би се случило с народите на бившите
социалистически страни, ако беше станало тяхното.
Талантът е Божия
искра, която освен творците , озарява и обикновените хора. Тази
светлина променя животът им.
Но обикновените
хора определят хода на Времето, а не левичарските двуличници,
колкото и да са талантливи.
За щастие,
именно обикновените, разумните, безименните американци решиха
изхода от грандиозното противопоставяне между комунизма и
демокрацията, като избраха два пъти президента Рейгън.
За което им
благодаря! |