|
Днес
планината е обезлюдена - от селцата хората се изнасят
най-напред в градчетата наблизо, после към София, а накрая в
чужбина, разказва Барбара Шефер в пътепис в германския
вестник, за който съобщава българската редакция на радио
'Дойче веле'
"Голяма е
любовта към родината и към ракията (Срещи из българските
планини)" е заглавието на обширен пътепис от германската
журналистка Барбара Шефер. Българската редакция на радио
"Дойче веле" (DWelle.de/bulgarian), които предлагат и превод
на целия й текст, който препубликуваме от
"Бургас инфо".
Да идеш в
Балкана значи да се събереш с разбойници. "На Балканския
полуостров никога не са се борили срещу разбойниците. Особено
напоследък вестниците
непрекъснато
пишат за въстания, нападения и кланета" - твърди Карл Май през
далечната 1884. |
|
Балканът - планината, която
разделя полуострова на две |
Според
световноизвестния автор на приключенски романи из клисурите на
Балкана - това е централният планински масив в България - се
събирали само разбойници. Всъщност обаче това са били борци за
свобода, които излизали в планината, за да подкрепят борбата за
независимост от Турция (Османската империя - бел.ред.).
Днес планината е
обезлюдена - от селцата хората се изнасят най-напред в градчетата
наблизо, после към София, а накрая в чужбина. От 1990 насам
населението на България се е стопило почти с 1 млн. и в страната
остават само възрастните и онези оптимистични младежи, които
вярват, че имат бъдеще в своята държава.
|
|
Водопадът "Пръскалото" |
Връх "Ботев" |
Елена и Неда
са на път към хижа
"Рай" в Балкана. Под свод от букови дървета стръмната пътека води
от Калофер нагоре към входа на Националния парк.
Елена и Неда не
бързат, често-често се смеят или припяват български народни песни.
Неда е на 70 години, приятелката й - малко по-млада. По-късно
двете седят в схлупеното стайче на хижата, спартански обзаведено с
маси от талашит и разнокалибрени столове. В центъра му е печката:
метална, лъскава, голяма и кръгла.
"Аз съм една баба",
казва Неда с видимо кокетство, защото всъщност изобщо не прилича
на бабичка. Очите й блестят, гърбът й е изправен, от нея просто
блика жизненост и дори неочаквана еротика.
Разказва с огромно
удоволствие за живота си и сякаш непрекъснато се подмладява,
колкото по-назад стига. В Западна Германия за пръв път опитала
пиле на грил. Ходила там с мъжа и с децата си, та после хората в
селото доста се чудили, че изобщо са се върнали. "България е моята
родина", лаконично обяснява тя и си припомня още едно пътуване с
кола чак до Неапол, където се качила на Везувий, за да види
планина, която пуши.
В хижа "Левски" се
запознавам с
Кунка и Димитър
- седнали край
найлонови торби с провизии, и двамата носят военни униформи. Кунка
реже домати и краставица, после наръсва отгоре овче сирене -
шопската салата, без която българите не сядат на масата. С нея пък
върви ракия. Димитър, студент в Техническия университет, е
мълчалив млад човек, когото изобщо не можеш да заподозреш в
пиянство. Но салата без ракия просто не бива, така че дори той си
налива една малка чашка, от която дълго време пийва на малки
глътки.
Хижата в подножието
на връх Ботев е кръстена на Васил Левски.
Левски и Ботев -
тези имена носят още села и градове, дори два футболни отбора.
Защото двамата са национални герои на България от освободителните
борби. И двамата са родени в подбалканските котловини.
В продължение на
повече от 500 години България е част от Османската империя. През
XIX век от Европа и до България достига идеята за националната
държава, надигат се въстаници, които се крият из планините. Един
от тези герои е Васил Левски, роден през 1837 г. в Карлово, градче
в полите на Балкана, и който по-късно става жертва на предателство
и е обесен в София.
В съседния Калофер
е роден пък Христо Ботев, поет и активен революционер. С 200
български емигранти от Румъния той превзема австроунгарския
параход "Радецки" и тръгва през Дунава да освобождава България. Но
и той се проваля - застрелян е от турски войник.
Димитър говори
малко, но не защото английският му е по-лош от този на неговата
приятелка. Жизнерадостната Кунка също не може да обясни защо
двамата толкова обичат планината. Тъй било и толкоз. На времето от
училище много ходели по планините, тогава из Балкана имало почти
толкова хора, колкото и на морето. Цели групи кръстосвали
планините, комунистическата държава поддържала гъста мрежа от
пътеки и хижи. Днес идвали в планината винаги, когато им останело
малко време. С армията нямали нищо общо, дрехите им били дадени от
един роднина, понеже материята била здрава и добре пазела от студ.
Българските туристи
не могат да си позволят якета "Гортекс" и пуловери "Флийс".
|
|
В старопланинската местност
"Джендема" |
Хижа "Рай" |
Обувките им също
обикновено не издържат дори на дъжд. Средната заплата в страната е
около 140 евро месечно, тъй че пътуването в чужбина, например до
Алпите, е само мечта, казва Кунка. И засега си остава мечта, нищо
че Кунка е лекарка и работи в "Бърза помощ" в близко градче,
понякога на смени по 36 часа без прекъсване. "По закон не може,
ама е така", обяснява тя. Кунка иска да се махне от тази работа
колкото е възможно по-бързо и да специализира дерматология.
Грациозната млада жена носи дългите си кестеняви коси с път по
средата и хванати отзад на кок, а зелените й очи любопитно
оглеждат всичко наоколо.
Питам я как
реагират хората, когато от Бърза помощ им изпратят една толкова
млада лекарка. "Никак не реагират - отвръща ми Кунка - доволни са,
че изобщо някой е дошъл."
Живеят в две стаи в
къщата на Димитровите родители, но си имат собствена кухня. Кунка
сервира в масивна българска керамика, която се прави вече от
столетия от глината в тежката почва на север от Балкана и много се
харесва на чуждестранните туристи като евтин сувенир. Естествено,
Димитър ни налива ракия - домашна сливова. Баща му сварил около 50
литра - според българския закон, всяко семейство има право годишно
да свари най-много толкова. В годините, когато сливите родят
много, бабата става отделно семейство, братовчедът и лелята -
също. В България всички говорят за предстоящото влизане в ЕС.
Димитър обаче не вярва, че Брюксел ще успее да забрани на
българите да си варят домашна ракия.
Атанас и Минка
Атанас седи на
килналата се тераса пред дървената си къща, жена му Минка се
присвива на дървената пейчица, смалявайки се допълнително. Иззад
дебелите стъкла на очилата си Атанас с буден поглед наблюдава
света.
Навремето бил
директор на фабрика за розово масло и убеден комунист.
"Социалист", поправя той внучката си, която превежда. Когато
излязъл в пенсия, заедно със съпругата се върнали на село. Днес за
старите хора било тежко, споделя Атанас, без да се оплаква. В
неговото детство в Свежен още живеели 3000 души и имало осем
кръчми. Днес (след 60 години комунизъм и посткомунизъм - бел.
ред.) останали 200 жители, нямало училище, пустеещите къщи се
рушали или пък в най-добрия случай се превръщали във вили за
гражданите.
"Толкоз нещо ни е
минало през главата, и тези тежки времена ще преживеем",
категоричен е Атанас. Минка, неговата дребна, възрастна съпруга,
която инак си мълчи, този път го подкрепя. Много й било неудобно,
че не почерпила с нищо гостите, повтаря Минка на внучката си. По
едно време на Атанас му идва до гуша.
Той хуква към
къщата и след малко се връща с шише от зехтин и чаши. Разбира се,
в шишето няма зехтин, защото в България изобщо не виреят маслини.
Пък и да вирееха, българите сигурно щяха да ги варят на ракия.
(С незначителни
съкращения) |