|
Как да
се обясни все по-силно разрастващата се от 1999 насам война
срещу глобализацията? Война не в преносен, а в буквален смисъл,
физическа, а не теоретична; сблъсък по улиците, а не сблъсък на
идеи, тъй като демонстрантите, формиращи ударните групи,
поддържани от неправителствени организации (те от своя страна
дотирани от правителствата), обсаждат сградите и градовете, където
заседават международните форуми.
Зад
войната срещу глобализацията, т.е. срещу свободното движение на
хора и стоки, към което трудно човек може да бъде, по принцип
враждебен, се крие една много по-стара и по-радикална война срещу
либерализма и срещу неговия най-важен представител и най-мощен
световен медиатор - САЩ. По време на "антиглобалисткия карнавал",
състоял се на 16 февруари 2001 в Монпелие, "гвоздеят" на парада
беше персонаж, маскиран като "чичо Сам", водещ къдраво кученце, с
цилиндър и костюм в цветовете на американското знаме. Не би могло
по-ясно да се посочи върховната изкупителна жертва. Според старата
социалистическа традиция антилиберализмът и антиамериканизмът се
свързват. Свободата на придвижване, дължаща се на глобализацията,
им осигурява възможността да се озовават на кое да е място на
демократичната планета, независимо дали това ще са уволнени
войници от победената комунистическа армия или техни политически
наследници, които се събират на групи, решени поради липса на
открита фронтова война, която и не е по силите им, да водят
необезпокоявани партизанска война. Глобализацията, дори като
неясна идея, им служи като нова мишена, чрез която ц�лят вечните
си врагове. Опростявам? Преувеличавам? Ни най-малко. По време на
една антиглобалистка демонстрация в Лондон на 30 ноември 1999,
поддържаща провеждащата се по същото време демонстрация в Сиатъл
срещу Световната търговска организация, върху едно от знамената
можеше да се прочете текстът: "Приватизацията убива, капитализмът
убива."
Впрочем какво твърди "Le monde diplomatique" или Пиер Бурдийо?
Според тях и техните съмишленици глобализацията ще породи
нарастваща бедност на планетата в полза на малка група богати,
които ще стават все по-богати. Това, нека го назовем, е същото,
което през ХІХ век Карл Маркс предвиждаше за бъдещето на
индустриализираните страни от Западна Европа и Северна Америка:
все по-бързо затъване на все по-многобройни групи в една все
по-тежка мизерия, срещу все по-намаляваща група от шепа все
по-богати капиталисти. Познаваме санкцията на историческото
развитие върху това гениално пророчество. Можем да си спомним, че
още в края на 50-те години Френската комунистическа партия
пропагандираше темата за "абсолютната пауперизация" на
работническата класа по време на "славните 30-те години", когато
равнището на живот очевидно растеше. А! Научният социализъм!
Лионел Жоспен поздрави в лицето на антиглобалистите от Генуа,
Гьотеборг, Ница или Сиатъл "световната проява на едно гражданско
движение". Всъщност по-скоро става дума за едно изплуване на
малцинство, свързано с антидемократично насилие. Наистина
демокрацията дава право на всеки мирно да протестира, т.е. да
демонстрира, съобщавайки на глас и върху плакати своите мнения и
изисквания. Но антиглобалистите, особено след Сиатъл, преминаха
границата на обикновената демонстрация.
Навсякъде, където се появяват, още в началото тяхната цел е да
попречат на срещите на държавните ръководители и на
правителствата, избрани с редовните гласове на избирателите, или
на законни представители на международни организации, или още,
както в Давос, на среща на личности и обмяна на гледни точки, без
правото да взимат решения. Вярно е, че според манталитета на
тоталитаристите да споделяш идеи, противоположни на техните
лозунги, е престъпление. Където и да отидат по света, тези твърде
глобализирани антиглобалисти окупират сградите, в които трябва да
се състоят срещите, с цел да прогонят със сила участниците или да
наложат мълчание. Ето защо различието между голямата група на
демонстрантите, наречени пацифисти, и малцинството на агресивните
анархисти, които - както ни разказват - проникват сред първите, е
само лъжа и лицемерие. Да искаш чрез физическо насилие да направиш
невъзможна определена среща, това не може да се осъществи по мирен
начин, това означава да се подмени насилието с конфликт. Тези
средства са същите, както приложените от черните или кафявите ризи
и от грубите комунистически ръце. Нещо повече - ако агресивните
анархисти са наистина малцинство сред разрушителните части на
антиглобалистите, как би могло да се обясни, че мнозинството,
определящо се като пацифистко, не успява да ги неутрализира? Как
така 100 000 или 200 000 идеалисти, влюбени в мира, са безсилни да
попречат на няколкостотин терористи, пристигнали да плячкосват, да
разрушават, да чупят, да палят, да крадат? Човек може да се
поддаде веднъж, но не 6, 7, 10 пъти. Впрочем, жестоката диващина,
защитена или практикувана от "мирните" антиглобалисти, далеч не е
намаляла между Сиатъл от 1999 и Генуа от 2001, а интензивно
нараства.
Това,
че италианската полиция в Генуа премина границите при поддържане
на демократичния ред поради факта, че един полицай на 20 години
уби демонстрант на 23 години, е наистина възмутително. Все пак
трябва да се отбележи, че пресата и опозицията в Италия пламенно
публично заклеймиха полицията и правителството и смъртта на младия
мъж не беше обект на полемика, въпреки че снимките показваха, че
карабинерът е бил в законна самоотбрана . Шведската полиция в
Гьотеборг - град, чийто център беше "мирно" разрушен, приложи в
отговор репресия, която подхождаше по-скоро на партизанска война,
а не на демонстрация. Тя стреляше дори с истински патрони, но за
щастие имаше само ранени. Е, не става ли дума за истинска
партизанска война? Хитростта на тези псевдодемонстранти, всъщност
бунтовници, е, че прехвърлят отговорността за жестокостта, чиито
инициатори са, единствено върху полицията. Метежниците от крайната
десница, които на 6 февруари 1934 в Париж се отправиха към
двореца на Бурбоните с цел да разбият вратата и да прогонят
депутатите - точно това, което правят днес антиглобалистите в
интернационален мащаб срещу "върховете", вмениха на реакцията на
полицията и единствено на нея жертвите, които защитата на
Републиката предизвика, по тяхна вина. Без съмнение полицията не е
била напълно невинна, но още по-малко невинни са метежниците. И в
двата случая жестокостта на полицията е резултатът от жестокостта
на метежниците, а не причината за нея. Необходимо ли е да
припомняме, че преди откриването на "срещата на върха" в Генуа
полицейските служби получиха колети-капани? Отваряйки един от тях,
участник загуби окото си, докато "мирните" демонстранти хвърляха
превантивно по улиците на града коктейли "Молотов".
Това,
което показва, че жестокостта е самоцелна, е нейната ненужност,
защото почти всички демонстранти антиглобалисти са от
демократичните страни. Те се възползват от свободата да се
изявяват, от правото на глас, могат, ако решат, да създават
политически партии и да участват в избори, за да се опитат да
наложат своите идеи по пътя на убеждението и избора. При тези
условия като частен случай може да се приеме, че един
министър-председател ги поздравява с избора на различен път.
Жестокостта и физическото насилие са легитимни срещу диктатурите,
защото са единствена възможност за тези, които искат да участват
във възстановяването или установяването на демокрацията. Но
метежниците от Ница и Генуа правеха обратното - атакуваха
демокрацията, за да наложат силата.
За да
бъдат разбрани, трябва да се припомни старият културен фонд, който
ги обвързва с "революционната" традиция. Да подражават на
революция, която от век се укрива и позорє - това търсят тези
демонстранти. Тяхната цел не е чрез демократични действия да
популяризират една антиглобалистка програма, на каквато имат право
и каквато всъщност те нямат - до такава степен техните идеи са
непоследователни и ограничени. Действието при тях предхожда
мисълта и се задоволява да удължава политическата предистория на
модерния свят, подобно на култовете от неолита, продължили да
съществуват в основите на Ренесанса. Антиглобалистите бият с
железни палки барабана на антикапитализма и антиамериканизма,
верни на легендата за чудодейния ефект на градската партизанска
борба. Да добавим, че използваха повода да си "подарят" един нов
враг - либерала Силвио Берлускони, в техните очи "фашист", въпреки
че за втори път е демократично избран, който придава допълнителна
пикантност на стерилното удоволствие на античното им видение.
"Младите" антиглобалисти в действителност са идеологически старци,
фантоми, възкръснали от едно минало на разруха и кръв. Колкото до
"обновяването", в Генуа се видяха отново червени знамена със сърп
и чук (които дори екскомунистическата партия в Италия бракува след
1989), изображения на Че Гевара и сили на Червените бригади. В
глобализацията демонстрантите атакуват демократичния капитализъм,
Америка, това, че от най-малко половин век тя е най-проспериращото
и креативно демократично капиталистическо общество. Атакуват
либерализма, или казано по-точно, свободата, чиито първи
ползватели са самите те, тъй като се придвижват по всяко време
където пожелаят. Ако би трябвало да се санкционира техният диктат
и да се възстановят навсякъде граничните бариери, паспортите,
визите дори и за туристите, нямаше да се случи нито Сиатъл, нито
Гьотеборг.
Това
не е единственото противоречие в ограничения им умствен багаж.
Например те хвърлят в огън и кръв Сиатъл в името на борбата срещу
"дивата" глобализация, "която е от полза само за богатите".
Впрочем кой беше в Сиатъл? Световната търговска организация (СТО),
чиято задача е да регламентира световния икономически обмен,
именно за да предотврати неговата "дивота". След създаването на
СТО не съществуват държави в света, които да не желаят да бъдат
нейни членове, най-бедните са най-нетърпеливи. А кои се срещаха в
Ница или в Гьотеборг? Представители и управляващи от Европейския
съюз, в който няма нищо "глобално", тъй като в него членуват 15
държави, докато на планетата съществуват над 200. Кои се срещаха в
Генуа? Г-8, т.е. седемте най-индустриализирани държави с любезното
участие на Русия. Въпреки че влиянието им е международно, все пак
те не са "целият свят". Те не са Обединените нации. Опитите им да
съгласуват своите политики, евентуалните им договорености не
играят никаква санкционираща роля за другите страни.
Претендирайки, че атакуват глобализацията, рушителите от Генуа
всъщност атакуват самия капитализъм (впрочем те разрушиха фасадите
на банките преди началото на срещата) и най-"сатанинското" му
въплъщение - Америка. Поводът за това е - старият рефрен: богатите
държави не биха се ангажирали с бедните. По-нататък ще имаме
възможност да покажем несъстоятелността на тази легенда. Но в този
случай се очертава допълнително противоречие - срещата на върха на
Г-8 в Генуа целеше да обсъди именно този проблем. И осемте
намалиха дълговете на бедните държави. Те подкрепиха обществената
помощ за развитието на Юга, откриха световен фонд за финансиране
на медицинска кампания именно в Южна Африка срещу СПИН-а,
маларията и туберкулозата.
Защото
освен това в Генуа членовете на Г8 за първи път бяха поканили
африкански ръководители да присъстват и да вземат участие във
форума. Британският министър-председател поздрави това начало,
което той нарече "амбициозен план "Маршал" за Африка". Ужасният
Джордж Буш беше поискал преди началото на срещата "повече заеми за
здравеопазването и образованието в най-бедните страни". Той обяви
по този повод "радикална политическа промяна" на администрацията
си . Той каза: "Но да не се лъжем - тези, които протестират срещу
свободната търговия, не са приятели на бедните." Въпреки че е
общопризнат като глупав (ако се вярва на европейската преса), по
този въпрос президентът на САЩ не грешеше. Онова, което искат
бедните страни, всъщност е по-свободен достъп на техните продукти,
по-специално до селскостопанските пазари на богатите държави.
Казано другояче, те искат повече, а не по-малко глобализация. От
друга страна това, което доказва липсата на яснота на бунтарите,
самите те богати, впрочем, е фактът, че те подкопават "срещи на
върха", чиято цел е да разширят свободата на търговията, т.е. да
увеличат износните възможности на бедните държави към
по-платежоспособни региони; такъв беше и антиамериканският протест
в Квебек, където бяха положени основите на уникален континентален
пазар, предназначен, между другото, да отвори Северна Америка за
селскостопанското производство на Южна Америка. Тук също градът
беше щурмуван, нападнат и плячкосан.
Когато
отблизо се проследи тази каша, която служи за интелектуален пълнеж
на антиглобалистките вопли (мога да продължа списъка), се
установява, че от тях не би могла да се извлече програма, годна за
практическо приложение.
Излагането на този безсмислен безпорядък до такава степен е
смущаващо, че дори европейските ръководители с репутация на
либерали, които по принцип не фигурират сред множеството на
изпитващите носталгия към палеосоциализма, се обявяват за
"впечатлени" от антиглобалистките метежници и са убедени в
необходимостта да се води диалог с тях. Нещо обичайно е да се види
как цялата лява преса и една политическа прослойка, която през
1989 сричаше мъчително нещо за разтърсваща ревизия и
претендираше да "си е взела поука" от социалистическите катастрофи
и абсурди, днес надава победни викове, поздравявайки сякаш от Бога
дадената неочаквана атака на този нов кръстоносен поход срещу
глобализацията, разбрана като синоним на капитализма.
Обратно - трудно е да се разбере причината, поради която лидерите
на десницата приемат или се опитват да приемат сериозно
политическата бълвоч на антиглобалистите. Защо в Генуа президентът
на Република Франция Франсоа Ширакпледираше за "нормално и
постоянно споразумение" с протестиращите? Защо в една обширна
статия обяви, че е дошъл моментът да "се очовечи глобализацията" ?
Нима тя е нехуманна? Подобна формула е равностойна на безотказно
приемане на клишето на метежниците и на сътрудничество с
антилибералната стратегия на възстановената левица. По примера на
Жоспен, Ширак дори поздравява "световната гражданска съвест". Защо
е нужен този социалистически жаргон? Вярно е, че това се отнася до
синдром на дясното, по-специално на френското дясно. Останалите
ръководители от Г-8, дори социалдемократите, не последваха Ширак
по този път без изход. Те целЊт да запазят правото си да взимат
решения заедно с партньорите, без да се съобразяват с напълно
нелегитимните метежници. Също така вярно е, че Франция има силна
традиция на либерални мислители, но политическата десница не ги
познава - тя винаги е била направляваща, планираща, бюрократична и
регламентираща. Накрая, вярно е и това, че особено след края на
Втората световна война френската десница изгаря от едно силно
желание, което я парализира, въпреки че не е увенчано с успехи,
нито с възвръщаемост - желанието да се хареса на левицата.
Бернар
Кушнер, чиято дейност към организациите "Лекари без граници" и
"Световни лекари" в защита на бедните държави буди уважение, в
известен смисъл загуби част от авторитета си, когато възкликна
след метежите срещу Г-8 в Генуа: "Това е май 1968 в световен
мащаб!" Наистина, нищо не налага така глобализацията, както
антиглобализмът. Още повече, че формулата е удобна, но исторически
неясна. Движението, което ние французите наричаме "Май 68-ма"
заради месеца, през който то се случи във Франция, беше започнало
няколко години преди това в САЩ под една по-оригинална и не
толкова марксистка форма, а след това и в Германия. Нека си го
припомним: заедно с дефинираното като благоприятно развитие на
мисленето и нравите, европейският "Май 68-ма" изцяло и много бързо
се отдаде на общото с тоталитарния социализъм в неговите маоистки
и троцкистки варианти, въпреки че в началото беше антитоталитарен
като нагласа. В същото време, отказвайки да играе по правилата на
демократичната законност и бидейки прието заради формата си от
източните комунистически държави, движението, наречено "Май
68-ма", се изроди в кървав тероризъм, продължил през следващите 20
години. Тогава се създадоха Червените бригади в Италия, Червената
фракция в Германия, Японската червена армия, белгийските воюващи
комунистически ядки (CCC) и по-маргиналните, но не по-малко
страшни разклонения на "Пряко действие" във Франция (Action
directe). Подвизите, които принадлежат на тези организации, не
биха могли да служат за пример на поколенията на ХХI век, нито като
навременни, нито като законни. Самите протестиращи антиглобалисти
понякога са на крачка от това, да се изродят в терористи. Случвало
се е дори да прекрачат границата в своя антиамериканизъм, когато в
Англия през 2000, заложиха бомба в "Макдоналдс", която уби
млада жена. Между съвременните антиглобалисти и движението от
68-ма наистина има нещо общо в опростената представа за марксизма:
абсолютното зло е капитализмът, осъществен и направляван от САЩ.
Тъй като след Генуа се заговори за в бъдеще да се организират
"по-скромни срещи на Г-8", в един от броевете на "Монд" (24 юли
2001) карикатуристът Плантю публикува рисунка, на която се
вижда чичо "Сам" (кой друг?), лагеруващ под една тента, чиито
забити в тревата 7 колчета са останалите 7 партньори, членове на
Г-8. Между тях се разпознава образът на Жак Ширак. Урокът е ясен -
единственият реален господар на Г-8 е Америка, на която другите
демокрации са прислужници в името на световния, т.е. на
американския капитализъм. Този "елегантен" сатиричен анализ не би
загрозил и брой на "Юманите" от 1950.
Съществува и друго общо убеждение между участниците през 68-ма и
настоящите антиглобалисти - и преди, и сега протестиращите по
улиците смятат, че са по-легитимни от гласуваните на избори
правителства. В него може да се разпознае един от най-мухлясалите
модели на закачените на тавана фалшиви украшения на марксистките
догми: надигането на "масите" е по-демократично от "чистата"
демокрация. Още по-лошо: след Генуа известни политически лица от
левицата (Франсоа Оланд, Жан-Люк Меланшу, Ноел Мамер във Франция и
др.) обявиха закриването на Г-8. Заключението, което следва, е, че
избраните чрез законни избори правителства губят правата си от
момента, в който улицата ги отмени.
Ясно
е, че многобройните демонстрации могат да бъдат знак за определено
обществено мнение, за което едно или група демократични
правителства би трябвало да си дават сметка поне с оглед на
предстоящите избори. Но ако се подчинят на това, те се
дисквалифицират, защото тези демонстрации са агресивни в стремежа
си да парализират функционирането на самата демокрация. При тези
случаи на демократите, достойни за това име, се налага упорито да
напомнят, че в политическата им система властта се определя чрез
пускане на бюлетини в урните, а не чрез хвърляне на камъни във
витрините. Обезпокояващо е, че левицата, дори републиканската, не
съхранява по-дълго този осъзнат принцип.
Защо
го забравя? Защото според нея антикапитализмът оправдава този
проблем, тъй като "капиталистическата арогантност" - това е
"американската арогантност". При все това интересно е, че където и
да възникнат икономически проблеми или тежка криза, "потъващите"
страни се обръщат за помощ или за намеса именно към Америка. Това
е валидно както за Азия, така и за Африка; както за Латинска
Америка, така и за Сърбия или Русия. На 30 юли 2001
председателят на Световната търговска организация сигнализира, че
крайната мудност в постигането и прилагането на решения, отнасящи
се до международната търговия, вреди на най-бедните страни.
Основната причина за това забавяне е, казва той, отказът на
богатите страни да намалят дотациите си за селското стопанство,
което е непряка форма на протекционизъм. Този икономист, заемащ
пост, който му позволява да следи фактите, всъщност твърди, че в
основата на бедността е не пазарната икономика, а недостигът на
пазарна икономика. Констатация, която не развълнува левите
антиглобалисти. Онова, което те биха желали, е да се разрушат
развитите икономики, защото според тях това развитие се съчетава с
капитализъм. За последното имат право.
Обикновено основанието за присъдата над глобализацията е, че тя ще
подчертае неравенството и ще утежни бедността. Истинската причина,
която стои зад желанието тя да се отхвърли или контролира, е, че в
настоящия си модел глобализацията се идентифицира с капитализма и
с пазара, които от своя страна в настоящия контекст се свързват с
американското надмощие.
За да
се прецени правилното и грешното в тези твърдения, често
възприемани безкритично дори от привърженици на пазарната
икономика, би следвало да се отговори на следните три въпроса:
Дали
глобализацията чрез пазара е нещо лошо?
Дали е
нещо лошо, защото в съвременната є версия тя осигурява поле за
експанзия на американската свръхсила? Дали съвременното човечество
се унифицира като се американизира?
Вярно
ли е, че чрез глобализацията богатите стават по-богати, а бедните
по-бедни както в световен мащаб, така и в рамките на отделните
държави?
- - -
- - -
* Статията е
отпечатан за първи път в списание
РАЗУМ. Текстът е по
книгата на ЖАН-ФРАНСОА РЕВЕЛ "L'obsession anti-americaine. Son
fonctionnement, ses causes, ses inconsequences". Публикуваме го
отново според препубликация от 2003 на
Media Times Review
поради неотслабващата му актуалност.
Copyright ©2003 Разум
Продължение >> |