Неотдавна едно весело телевизионно предаване се захвана с българската песен за Евровизията и откри още пет-шест нейни “сестричета”. Така си приличаха, че някак неудобно да ти стане. Всеки ден се появяваха нови и нови подобия докато сред зрителите настъпи пълно объркване кой от кого е заимствал. Дали не се получава същото и при българския избирател когато трябва да прецени коя родна партия е най-европейски ориентирана? Много политически лидери в стремежа си да европеят повече от своя опонент си заприличват с него като два презаписа от незнаен първоизточник. Престараването ги уеднаквява. Особено когато някой прекалено бърза да скрие своята същност. Тогава неговата припряност го кара да прибягва до първите попаднали му “цивилизовани” клишета. В резултат на това среща своя конкурент като огледален образ. Ако хвърлим поглед върху неотдавнашно интервю с кандидат-премиера Сергей Станишев, ще установим удивителна прилика със скокливата мисъл на Сакскобургготски. За да не бъдем голословни, нека дадем пример. Още в началото Станишев разказва как БСП е пробвала варианти

Цар и левичар, левичар и цар © Георги Георгиев-Джони

за управление. Първо опитала отделно премиер и отделно председател на партията. После – кандидат за премиер, който няма нищо общо с партията. След това става премиер лидер на партията. Три доста различни хрумвания, въз основа на които червеният вундеркинд прави следния извод: “Смея да твърдя, че последователността е един от силните козове на партията ни.” С царските дълбокомислия поне всеки е наясно. Знае, че ако се опита да ги проумее, мигрената му е гарантирана. Станишевите изблици са по-опасни, защото подвеждат да търсим смисъл. А това води до траен световъртеж.

По-нататък в интервюто Станишев несполучливо търси баланс между решимостта си да управлява и готовността да се вслушва в различното мнение. В определени моменти този опит къса логичната му нишка и всяка мисъл заживява сама за себе си. тъй като БСП си има психолози и магьосници от добра сибирска школа, но е лошо те да се вглеждат в текстовете на своя лидер. Чрез прочит на подсъзнателното могат да се предвидят някои изненади в поведението му, склонността към еуфория и съответната уязвимост, затрудненията му когато трябва да тушира две крайности у себе си, та камо ли у някой друг или у две групи. Редно е партията да помисли поне за собствената си съдба, поверявайки му ръководството на държавата. А това, че възприема самата държава като лисенковско опитно поле е известно. Лошото е, че според прогнозата 22% от избирателите очакват оттам реколта. Наричат това наказателен вот. Колко ли мандата още им трябват, за да разберат кого всъщност наказват?

Казаното по-горе не бива да хвърля сянка на съмнение върху душевното здраве на Сергей Станишев. Когато той изрежда какви министър-председатели е опитвала БСП, следва чиновническия рефлекс в тази партия да се отчита дейност. Сакън – някой да не упрекне някого, че не са били изчерпани всички възможности за подходящ премиер. След това веднага трябва да бъде успокоен избирателя, че търсенето на ръководители не означава кадрова криза в партията, а творчески размах. Да бъдат успокоени старите кадри, че ще запазят позициите си, защото започнат ли да говорят, не може да ги спре и Румен Петков... Едновременно с това да бъдат насърчени и нови кадри, тъй като лесно се отмятат. Как в това жонглиране с обещания да не създадеш впечатление за лабилност? Такъв модел – за всеки бонбон – е и този, по който се провеждат вътрешнопартийните дискусии в БСП. Тази прехвалена от социалистите форма е наследство от Брежневото време, в което комсомолското изкуство да говориш и да не казваш нищо бе доведено до съвършенство. Така че нека успокоим възрастните жени, готови да нацелуват Сергей по време на предизборните рейдове из страната. Момчето си е добре и ако има някои болестни симптоми, те не са негови, а на самата партия.

Все пак какво сродява Станишевото и царското слово? Откъде тръгват съзвучията на техните мисловни попадения? От дълбоката им убеденост, че постовете, които заемат или към които се стремят, им се полагат по рождение. Това ги прави небрежни спрямо тълпата, независимо, че знаят до каква степен тя решава понякога съдбата им. Досадно им е да обясняват мотивите на своите действия. Станишев го прави механично, тъй като му е препоръчано от партийния мозъчен тръст и оттам идват мисловните му скокове. А Сакскобургготски въобще се е отказал да го прави. Така се изтощи от предизборни обещания през 2001 г., че не му останаха сили и за две смислени думи. Това не означава разбира се, че ако Станишев се добере до властта, ще млъкне. Напротив – очаквайте порой от думи. Но зад тях той ще опитва да се изнизва по царски от въпросите. Та нали неговите нищо неказващи реверанси вляво и вдясно са заимствани от царя? Момчето не е имало откъде да се научи на толерантност – за такава дума в Съветския съюз наказваха. Затова възприема онази толерантност, която тукашните медии приписаха на монарха. Кой знае какви усилия са положени, за да бъде измислена...

От своя страна и Сакскобургготски не е стоял на едно място. И той се е учил. Умението му по царски да не казва нищо сигурно се е обогатило с някой друг пленум на ЦК на БКП. Може би се е придвижвал към днешния Станишев, наблюдавайки години наред Станишев баща. А кой е наблюдавал самия Сакскобургготски е отделен въпрос.

Преди около двайсет и пет години на Запад се появи стил в попмузиката под название “Дабъл дъч”. Оказа се стил-еднодневка, който мина и замина. Характерно за него е, че в текстовете няма никакъв смисъл, те са произволен набор от думи. Сега двамата тукашни политици започват да се спяват в този стил и ни го представят като химн на обединена Европа.

Българинът ще преживее и това. Напоследък отричат правото ни да се учудваме когато нечий син ни е повел към онази Европа, за която баща му не ни разрешаваше и да си помислим. Нищо не сме разбирали от реформиране, досаждали сме с минали работи. А у нас напира въпросът: “Защо и кому бяха нужни борбата срещу дребния собственик, за да не стане едър; разобличаването на широките социалисти, които искат добър живот, а не революция; защо бяха народния гняв, народния съд, народната бдителност; кому бяха нужни дълбоката оран, ломските ямки, починът на Муханов и Левченко, кому пречеше упадъчната култура?” Защо, защо?