|
|
Посвещавам втората си книга*
с анализи на българското комуноидно общество, на онези, които ще
прочетат ненаписаната трета, озаглавена
“Многоточие”.
Този мистичен пунктуален знак означава едновременно край и
незапочване.
Тази книга не
е монографично изследване, сборник от статии или сбор от есета.
Тя трябва да е
представителна и физиономична за изследователската ми кариера,
както и обективна за всичко в нея – започнати и реализирани
начинания или такива, които се разбиха в диамантената повърхност
на действителността, отнемайки от енергията на горенето. Но тя
няма да бъде разказ за всичко това. Oтдавна
открих, че колчем напиша едно изречение, второ изскача, за да
обясни първото. Това изненадващо откритие наложи развитието на
строга дисциплина, съпротивляваща се на
поривите за вътрешни скоби, вметнати изрази и “немски”
словоред. Все пак непосредствената сетивност напираше,
изследователският плам бушуваше, а метафориката поемаше по свои
незнайни извивки. Тези три страсти не можеха нито да се умирят,
нито да отзвучат една в друга. Докато не се намери философско
учение, което ми даде кураж, че такава триада е възможна. Изучавам
философския прагматизъм на Чарлс Пърс с нестихващата изненада на
продължаващо откривателство, повече от десетилетие. Мнозина са
попадали на това съкровище от идеи, обхождали са с ум и сетива
повърхностите му, попивали са обещанията за дълбините му и са
оставали завинаги пред входа на пещерата, която води към него.
Застивали са като посветени, за да се превърнат в жреци, чиято
върховна радост е да служат; като иманяри, готови да бранят
откритието си; като екзалтирани екскурзоводи, гинещи всеки път в
немощта на думите да нарисуват насладите на ума, които очакват
посетителя. Оставали са верни на своя избор. Малцина са се опитали
да грабнат някое кюлче и позлатят собствените си идеи. У тях се
появява тръпчивият вкус на изплъзващата се радост да извисят
своите пориви върху чужди криле. Лесно се утешават, че за “чуждо”
не може да се говори там, където всичко е постигано заедно с
мъдростта на древните. Постигано с драми от предварително
уговорени грешни стъпки. Всички усърдно са предупреждавани за
драмите и грешките. Приемат ги като част от екстравагантността на
метода, който излъчва най-ярка светлина миг преди да я разсипе
като опашка на комета, преминаваща през непозната вселена.
Човек е неизбежно сам, когато поведе
борба за своя кауза. Остава сам, докато я изработи, обкове и
патинира. Едва след това може да се надява на последователи и
ценители. Ако прибърза или закъснее, каузата може да се разпукне
или съсухри. Отстрани недостатъците може да се възприемат като
мода, но най-добре е майсторът да улучи мига, в който да я пусне
на улицата, за да се закали в състезание с други идеи. Той няма
никога да бъде възмезден. Всичко това е известно или много бързо
се научава. Ако все пак човекът продължи да се бори за идеята си,
той е обречен на изпитания и трудности, които остават непознати за
непоелия този риск. Отстояването на идеи става винаги на леко
маниакална основа. Неизбежно в очите на околните такъв човек
заприличва на особняк, а после идват и по-груби определения. Това
което със сигурност няма да чуе, са похвали за своята отдаденост
на риска. Новото, което не е дошло на празно място, така че да
кънти на кухо е осъдено да изпита цялата тежест на съпротивата
срещу предчувстваната промяна на статуквото. Тя неизбежно
настъпва, но нейният вестоносец понася отмъщението на рутината.
Горните разсъждения не са за мен,
нито за автора на метода на прагматизма, Чарлс Пърс. Те са тъкмо
начални думи за тежестите, които изпитва човек, ако устои на
ударите срещу вричането в нова кауза. А какви са последиците от
дългата немара към света на идеите и неговата динамичност? Първата
и най-тежка е изчезването на ценностните критерии. В блатото на
рутината, поради прегряване се разтварят всички оценъчни
инструменти. Отзиви, критики, похвали, вкусове, разбирания си
заприличват. Забравя се, че отклонението от нормата понякога е за
добро и се разглежда единствено като зло. Всичко става
предсказуемо и лесно поддаващо се на контрол. Чергилото на навика
се придърпва все по-ниско над очите, за да се стесни хоризонта.
Започва масово преувеличаване на всичко, за да се изгубят
ориентирите за истина.
Настъпва гниене.
Дали подобни процеси са настъпили у
нас? Ако се съберат творческите биографии на 10 български учени,
впечатлението ще е като че ли живеем в страната на нобелистите.
Ако се прочетат всички рецензии за книги на български писатели в
последно време, това впечатление ще се втвърди като желязо. Решите
ли да присъствате на научна конференция и изслушате изказванията –
твърдостта ще стигне тази на стоманата. Попаднете ли на
патриотичен празник, убеждението, че сте се озовали в ловните
полета на гениите ще прехвърли твърдостта на диаманта. Но
най-висше доказателство за ценност на нечии постижения е, и ще
остане – джомолунгмата на българската завист. Тя ще ви съпровожда
като неразкрит агент на КГБ и ще ви шпионира като Голям брат в
български вариант. Пред нищо няма да спре и ничий авторитет не ще
й попречи да ви цапардоса там, където трябва. Щото
така.
Малки,
правилни хора, с правоъгълни мисли са ме окръжавали през цялата ми
кариера до днес. Спирали са ме, мразели, сплетничили, подмазвали,
лицемерничели, както с всеки, но повече. Не можаха да ми простят
две неща, отказах да бъда като тях и не успяха да ме смачкат. Бях
изключение, но не потвърдих правилото.
Изпуснаха ме, така и не можаха да
определят рак ли съм или риба. Започнаха да се отнасят към мен ни
като раци, ни като риби. Нито ме отбягваха, нито ме търсеха.
Оценяваха ме. Ожесточено, маниакално, тривиално, както правят
всички малки хора с големи претенции. И уж, аха-аха да ми подрежат
крилете, пак се изплъзвах. Един така ми рече: “малко
се посмачкай, ще спечелиш много”.
Какъв знак да поставя след тези думи?
Някой да е чул
съвременен български професор да е създал школа, течение,
последователи? Да е обяснил явление, да е прояснил идея. Тогава за
какво и по какво е професор? Някой замисля ли се, че тези хора
“коват кадри”? Правят го точно както
и тях са ковали. С нашите деца. Ето съвета на един, вече покойник,
с паметник “неръкотворен” увенчан, как да се избират кадри: “от
явилите се на конкурс, вземай най-неугледната женица, тя ще работи
като мушица, няма да развие амбиции, няма да хукне по редакции да
се прави на поетеса или писателка. Пък и никога няма да те
засенчи, та един ден да казват, ех, след еди кой си, никой не се
намери да го замести”. Точка без коментар. Думите принадлежат на
“Херкулес на българската хуманитаристика”, възпитал и отгледал
“плеяда” български творци,
избиращи до днес себеподобни според същия принцип. Кой е той?
Намислете си един... да, той.
Петдесетте
години комунистически гнет наляха в капилярите на колективното
съзнание такава мръсотия, че тя не можа да се отмие с първия
пролетен дъжд както в другите бивши соцстрани. Там почвата беше
устойчива и издръжлива, простотията проби само най-горния слой,
като пооцвети в сиво тревичката. У нас тя падна върху разоран
чернозем.
Попи дълбоко, дълбоко до кръвоносната система. Когато дойде време
да се изхвърли се оказа, че е почти невъзможно. И орачи, и копачи,
че и нови сеячи се отказаха. Червеното беше проникнало до склерата
на очите и хората почнаха да виждат в кърваво. Всички цветове и
нюанси се загубиха като при далтонистите. Дали има лечение?
Настоящата книга иска да го обещае. Повече не бива.
Метафората на
нейната мисия е в разтрошаване на матрицата на мисленето, вкопана
в българското съзнание от заседналия там тоталитаризъм. Примерите
са всекидневни, крещящи, несекващи, създаващи
впечатление, че никога няма да излезем от дълбоката изостаналост
на внезапно връхлетелия ни патернализъм. Ето няколко. За пореден
път се подновява следствието за българска следа в покушението
срещу отишлия си вече папа Йоан Павел II.
Още в първия момент тъпата журналистка от една национална
телевизия задава въпрос на италианския следовател: “защо точно
сега се възражда версията за участието на ... БЪЛГАРИЯ в това
престъпление”? Въпросът се повтаря с упоение от друга в предаване
с име като на числовите вестници, събрала цяло хергеле ченгета, с
топуркащи гласове като на селски мулета. Дилемата относно тази
журналистка е дали е тъпо ченге или е тъпа като ченге. Нейна
колежка, почти разплакана пита в ефир: “знаете ли, че като се каже
“българин” в Италия, хората автоматично приемат, че става дума за
международен терорист?” Знаем. Знаем, че да “опазваш” документи
като ги криеш е ченгешка тъпотия, заради която ни сочат с пръст.
Знаем, че да мислиш за зловещата ДС, подчинена на КГБ като за
България е брилянтен пример за тоталитарно “светоусещане”.
Надминава го само веруюто на комунистите: “когато казваме Ленин,
подразбираме партията, когато ... и прочие ленинизми. Впрочем,
следването на подобна логика ще ни открие цели сандъци с
мънистено-великолепни следствия, например, ще трябва да отговаряме
за човекоядството щом сме човеци.
Защо не можем да си създаваме
искрена радост и да изпадаме по-често в добро настроение? Защо се
събираме само по приятелски и роднински срещи, а рядко – със
съмишленици? Защото племенното и родовото е по-силно от
обединяването на усилия за постигане на цел. Защото живеем в
изостанало, полузатворено, полуразпаднало се, комуноидно общество,
където не са готови новите ценности на съзидаващия разум, а
отдавна са изронени основите на предишните. В което още властват
разбъркването, неяснотата, дезориентацията, а бистротата и редът
са в упадък. Без първата подредба в главата и с хаоса в работата
няма как човек да е щастлив. Затова ще заемаме все челно място в
Европа като най-нещастният народ.
Сутрин по радиото ще ни блъскат
бездарни журналисти, ще ни тормозят псевдоинтелектуалци, ще ни
объркват случайни истерици. Сетете се за един благ, културен,
добронамерен журналист, който да направи добър преглед на печата
по радиото, да ви подготви за работния ден и да не ви развали
настроението. Сетихте ли се ... и аз така мисля. Всяко завъртане
на копчето обижда, така както ходенето по софийските улици сред
разлятата, разлюшкана походка на тумбите пришълци от провинцията.
Пуснете си която и да е радиостанция от нормална страна. Какво?
Ами няма да може като у нас веднага да кажете дали говорещият
снощи е препил, превикал на някой махленски мач или има петно на
сакото си. Щото у нашите това веднага се разбира. Особено
нетърпимо става, когато кажат: “за вас работиха...”. Работиха!
Пили кафета, пушили, приказвали каквото им дойде, без подготовка,
без мисъл, без концепция. Казват “работили” така, както биха го
изрекли, ако ходеха в цеха, на пазара или в някоя злачна
канцелария. Където всъщност им е мястото. Казват го “тоталитарно”,
защото така са учени, така го разбират и толкова могат.
Кой от тях се опълчи срещу това диви
ченгета като Енчев, Конакчиев и синове да имат толкова ефирно
време за мътене на глави, че да не знаят какво да плещят, ами ту
се сбират заедно за по часове, ту каканижат поединично, все едно
“гаварит Масква” е възкръснала? Колко от тях протестираха срещу
недоносения Волгин, който изкара фазите от закъснелия си пубертет
пред цялата нация – беше “сатанист”, антисемитист, муджахидин и
феллах, а най-паче, непотист и тъпоъгълен комуноид. Беше това и от
всичко прихвана, а за глазура се поля с крем “антиамериканист, тип
френски”. Защо се оплакват, че не се отвориха досиетата, та не
могат да се развихрят? Поне за това нямат основания, хърхоренето
на три струни дамгосва челата на говорещите като бележене на
говеда – българанство, русолюбие и антиамериканизъм. Вземете едно
знаково ченге, например, ченгето Димитров, да сте чували нещо
друго от него? Те всички са едно огромно досие, на себе си и на
службите.
От своето възникване до днес
България е заставала винаги на губещата страна, нещо повече,
винаги е вземала погрешното решение. От повърхностното покръстване
в православието до изхлузването в днешното комуноидно общество,
историята на нашата държава представлява наниз от черни мъниста,
бележещи патетично погрешни ходове. Зле образовани,
късогледи водачи са я бутали в пропасти и оврази, от които едвам
се измъквала, с изподрани телеса и разкъсани дрипи. Тази фрапантна
истина е още по-тежка, ако се постави до факта, че във
възстановителните периоди след големи конфликти страната никога не
е тръгвала като победител, дори след ясно извоювани победи.
Неизменно са се появявали поне няколко вождове, които вместо да
обединят, разкъсват държавата и я тласкат към още по-големи
трагедии. В резултат, хората развили психологически синдром на
нещастието, не на стремежa към по-добро.
Тук всички само оцеляват и теглят тегло. Обичайното състояние е на
очакване на по-лошо и дори най-лошо. Затова никакви граждански
обединения никога не печелят, а се втвърдяват родово-племенни
структури за преживяване и вечно отлагане на чаканото добро. Злото
се идентифицира бързо, срещу него има множество предпазни
средства, но за разлика от благополучните народи, които се
обединяват, за да го отблъснат, ние се затваряме в юртите, за да
ни отмине.
Отдавна е изоставено романтичното
схващане от 19 век, че народите са само мъдри, видя се, че цели
етноси могат да изчезнат, да се влеят в други, да бъдат забравени.
Примерите са предимно от изостанали райони в Африка или Далечния
изток. Народите са като хората, по-умни, по-хитри, по-прозорливи
или обратно, по-глупави или късогледи. Ако се абстрахираме от
ченге-димитровите, сидер-воленови или панто-тъпанарови бълнувания
за величието на България, трябва да сме наясно, че нацията ни има
реално развитие от около едва стотина години. Такава нация е
сериозно застрашена в съществуването си и най-голямата опасност
идва тъкмо от халюциниращите, на които се привиждат блясък и
конски опашки, там където хората изнемогват в оциганената си
родина. Парадоксът е в това да не си дадем сметка, че най-големите
душмани на тази нация са тъкмо българаните, онези тъпи ченгета,
научени да дуднат за самобитност и козяци, когато българите трябва
спешно да прихванат нещо анти-провинциално, което да ги приобщи
към останалия свят, за да не останат сами и загинат. Как да
обясниш това на един Гологлавец, който всяка вечер в пищното си
шоу пита: “ние, българите талантливи ли сме?” Няма как, затова
отново ще чуваме по националното радио шедьоври като “българинът
не обича да го лъжат”. А полякът, обича ли? А германецът,
норвежецът? Май българинът не само обича, ами и власт и почит
отдава на оногова, който най-едро го излъже. Примери?
Колко пъти трябва да ни връхлети
комунизъм, за да се вдигнем, па макар и като племе и пометем
червените кхмери, пръкнали се извън българския род и земя, за да
ни мъчат и задоволяват садистките си нагони? Как само у нас не се
разбра, какво представлява ченгето – плътоядецът на свободата, та
само тук то е на почит и угоение? Само за едно от делата си,
погрома върху българския език, който извършиха ченгетата след
89-та година беше редно да бъдат публично заплюти. Нечуваното
опростачване на нацията, което последва ще бъде пренесено през
цели епохи от новите поколения. Изтече ни времето за хленч и
оправдание, вече никому не минават хлипанията за турското робство
и българския мързел. Какво направихме за годините на демокрация?
Къде са плодовете на усилията ни? Разпилени по земята, изгнили,
дъхащи на спирт, годни за ядене от червените свине. Как така още
живеем в комуноидни кошарки, с мирис на оборски тор? Докато
останалият свят е забравил какво е това комунизъм и се занимава
със съвсем други проблеми, работи, почива, радва се на
постиженията си, пътува, губи, печели, ние се бъхтим в търбусите
на одъртели комуняги, напълзели като корени на тикви по земята на
нашето, все зарад тях отлагано щастие. Задушаваме се от зловонието
на медийни ченгета, вдигаме ръце да закрием очи от простотията,
която ни стоварват сутрин с чували от радио, вестници, телевизия,
блъскаме се в немити тела по тролеи и трамваи, примиряваме се,
когато ни лъжат всички, от продавачите до червеняците, начуголили
като павиани клоновете на властта. Чий е този живот, наш ли?
Искали ли сме го? Ако не е наш, защо живеем чужд живот? Наше е
само усилието да преживеем, но сто пъти по-наше ще бъде усилието
да се отървем от него. Само когато узрееш да се промениш, за да
промениш живота си, тогава го получаваш обратно. Своя живот, не
чуждия. Тогава и ще откриеш какво сламено чучело е стояло насреща
ти и те е плашило, че ще те надвие. Като айсберг се приближава
поредното комунистическо управление към българския кораб. На
Титаник всички бодро жумят, само фамозният оркестър свири
неуморно. Ще минат и този път, с гласовете на циганите, лумпените
и част от пенсионерите. Поредното маскирано комунистическо
управление, подкарало поредния, български Титаник към айсберга.
Туш.
Говоренето “тоталитарно” е болест на
слабоумните, то постоянно вкарва в трапове невежество, от които
нищо не може да измъкне падналия, освен хващането за собствените
коси и дърпането нагоре като барон Мюнхаузен. Няма нито една
истина, която да означава еднакво за всички и за всеки, няма нито
едно понятие, което да дава изчерпващо познание за който и да е
предмет, не съществува цялост, хомогенна в своите части, дотам, че
твърдението за една част да е вярно за всички заедно. Патриотизмът
на ченгето Димитров няма нищо общо с моя патриотизъм, тъпоумията
на Вучко не важат за други освен за обитателите на клиниката за
душевно болни, от която той излиза “на повънка”, червеното перде
пред очите на днешните комуноиди не е паднало и пред нашия поглед.
Единствената “тотална” истина за днешна България, управлявана от
докаралите три национални катастрофи комуноиди е, че нейното ново
поколение гласоподаватели също е изпортено. Като всяка “тотална”
истина и тази е вярна наполовина. Настоящата книга е написана за
двете половини.
Плюс остатъка.
- - - - - -
* Първата книга на Иван Младенов
"Сгрешеният код" излезе през 2000. Този текст е предговор към
втората - "Трошенето на матрицата", която предстои да излезе на
книжния пазар. |
