Член съм на един от най-необикновените клубове в света – Съюза на пишещите дrсиденти, които успяха да се отскубнат от сталинисткия Алказар. В пълно единодушие с нашия председател – Александър Солженицин, ние бяхме убедени, че крайната победа на световния комунизъм би могла да бъде само въпрос на време.

Съображенията ни се основаваха на логиката. Светът е разделен на два големи лагера, казвахме си ние. В свободния, западния свят, и най-вече в Европа и сред нейните интелектуални среди, комунистическо-социалистическото идейно богатство вземаше все повече връх. Напротив, в Съветския съюз и в сателитните му държави, се появи яростно антикомунистическо движение. И тъй като възможностите на западния свят са несравнимо по-разнообразни от тези на контролирания от Съветите блок, не можеше да има каквото и да е съмнение, че комунистическите маси на Запада ще щурмуват един прекрасен ден антикомунистическите бастиони на Изтока и ще ги превземат...

Това може да звучи днес като евтина шега, но преди четиридесет години, когато избягах от сталинистка Унгария, това съвсем не беше смешно. Половин Европа беше червена. Почти не срещнах на Запад писател, художник или професор, който да не принадлежеше на антиамериканската нова или стара левица. Помилвани академици не криеха убеждението си, че бъдещето следва да принадлежи изцяло на червеникавия социализъм. Те вдъхновено прославяха една система, която всъщност вече се беше провалила в човешка, социална, стопанска и всякаква друга насока. Намиращи се на сигурно разстояние от нея, те възхваляваха един режим, който имаше претенцията да разбира от изкуство повече от самите художници, който държеше гражданите си отговорни заради произхода на родителите им, един нечовешки режим, чийто граници бяха укрепени с минни полета, пазени от наблюдателни кули и кръвожадни кучета.

Не беше дори необходимо човек да спада към интелектуалната върхушка, за да предвиди червеното бъдеще. Когато бях контрабандиран през Италия за Израел, един загрижен за съдбата ми италиански матрос ме предупреди в Бриндизи:

“Вие сте луд: след три седмици Червената армия ще бъде в Палестина.”

“Зная – отвърнах, - но и за тези три седмици си струва.”

Скоро ми стана ясно, че съществува само една форма на живот, абсолютно лишена от всякакви рискове, а именно да живееш на Запад като комунист. За съжаление, за тази работа повече не ме биваше: за цял живот бях излекуван от такова желание. Затова пък, бях съответно наказан. В продължение на четиридесет дълги години нито един западен журналист, който ме интервюираше, не пропусна да ми зададе задължителния вече въпрос – как е възможно, противно на повечето мои хуманитарни колеги по перо, да не принадлежа на левия лагер.

“При такива тиражи може ли човек да бъде социалист?” – опитвах се да се шегувам, но никой не се смееше.

Някои непоправимо твърдоглави прогресивни елементи все пак продължаваха разпита:

“Щом не сте социалист, тогава коя политическа система смятате за най-справедлива?”

“За мен е приемлива всяка система, която ми позволява да емигрирам.”

***

Първата ми лична среща с Йосиф Сталин се състоя през 1942 г., по време на зрелостния ми изпит в Будапеща. На писмения изпит по литература темата беше малко тенденциозна: “Унгария – крепост на европейската култура, противодействува на щурма на болшевишките орди.”

По същото време непобедимата унгарска армия, намираща се вече напълно под “покровителството” на германския вермахт, беше на път да бъде напълно унищожена от Червената армия. Катастрофата по снежните полета на Украйна очевидно по никакъв начин не пречеше на добрите маджари всекидневно, у дома си, да създават нови закони срещу “еврейската експанзия в икономиката и културата.”

Тогава, в часовете по физическо възпитание, стоях в един ъгъл, встрани от моя клас. Жълтата лента върху лявата ми ръка беше точно 6 сантиметра широка съобразно предписанията и представляваше необходимото доказателство за позорния ми произход.

При тези обстоятелства не беше никак чудно, че моят антикомунистически изпит по литература не се оказа особено блестящ. Кълна се в Аллаха, че опитах всичко в рамките на човешките възможности, да опиша в най-ярки краски историческата мисия на Унгария като крепост на християнството, и същевременно, да смъкна маската от изпъстреното с отвратителни белези лице на международния комунизъм. Очевидно не съм бил напълно убедителен. Може би причината за това бе обстоятелството, че по време на изпита, под чина си стисках палци. Червената армия да достигне колкото е възможно по-бързо Будапеща и да ме освободи от такива изпитни теми.

Три години по-късно, тя наистина дойде.

Междувременно много неща се промениха. Един доброжелателен златар ме взе за чирак, но непосредствено след германското нахлуване бях натикан в лагер за принудителен труд, организиран от победоносната унгарска армия. Буквално минута преди пристигането на Адолф Айхман успях да офейкам оттам. След това започнах да се тренирам във фалшифициране на лични карти и в усилено кръстене. По време на улични хайки крещях “Хайл Хитлер” и се криех във всевъзможни пещери и в тъмни асансьорни шахти. След като и последният ми приют бе унищожен от бомбите, за да спася живота си, избягах в предградията на Будапеща, за да стигна до руската фронтова линия. Войници на иначе непобедимата унгарска армия тичаха насреща ми, сочеха някъде назад и ми викаха:

“Внимавай, младежо! Болшевиките са тук!”

“Къде? Там ли?” – питах, изпълнен с надежда и бързах към комунизма. Така и никога не пристигнах.

Точно в този момент фронтът се беше стабилизирал и се беше превърнал в сцена на оръдеен дуел. Под град от шрапнели достигнах до един адрес, посочен ми от благородно унгарско семейство от немски произход, - последното ми убежище...

Намерих къщата бомбардирана, в развалини. Само мазето й бе останало що-годе здраво. В тази дупка открих шестдесет бутилки доматен сос и една ученическа чанта с хартия, изоставени очевидно от обитателите на къщата при бягството им.

Цели пет седмици седях там, буквално в центъра на фронта. След изтичането на този срок стомахът ми беше прояден от доматения сос, но в ученическата чанта се намираше първият ми сатиричен роман. Тази алегория, надраскана с “огризки” от молив и с изгорели кибритени клечки, разказваше за едно фиктивно политическо движение срещу световното господство на плешивите. Писах я върху коленете си, в здрача на мазето, под някакъв непреодолим подтик, бог знае защо.

Късно през нощта промушвах главата си навън през една дупка на бункера и в продължение на часове наблюдавах на хоризонта огнените залпове на руската артилерия:

“Хайде, елате!” – шепнех в топлата лятна нощ. – За Бога, елате най-после!”

В края на краищата, те дойдоха. Малко време преди да изгълтам последните три бутилки с доматен сос. Първа украинска армия на маршал Малиновски най-сетне проби фронта и аз видях онова, което тъй силно желаех през цялата си загубена младост – първия руски войник.

С мощен ритник той строши вратата на мазето и влезе вътре. Легитимирах се грижливо с подправените си документи, но той особено не се заинтересува от тях. Очевидно не беше привърженик на бюрокрацията.

Беше обикновен войник, вече немлад. Лицето му беше кръгло, носът – червен. Дебелата горна част на тялото му беше напъхана в износена униформа на украинската армия, а долната част – в брич от румънската кавалерия. Дясната му ръка държеше руски автомат с кръгъл пълнител, а лявата – торбичка, пълна с лук, салами и одеколон.

Не можех иначе – плачех от радост. Никога в моя живот не ми бе предоставено дори и приблизително такова прекрасно зрелище като този небрежен човек в две различни униформи. Чувствувах се така, като че ли в продължение на целия си живот съм чакал само този украинец с червения нос...

Той беше настроен много приятелски. Спонтанно раздели салама си с мен и започна, шумно мляскайки, да лапа своята част. От време на време поглеждаше през дупката и изстрелваше гръмък откос от своя автомат, изглежда, за да потвърди присъствието си. Неговото невъзмутимо спокойствие ме изпълни с дълбоко доверие.

“Ниемски, дойче капут – каза той. – Руски Берлин.”

“Да, да – кимах щастливо. След това внезапно добавих – Аз голям комунист.”

“Аз – не – обясни войникът и ми показа своята сравнително добре поддържана длан. – Бухгалтер.” - посочи той гордо към себе си. Счетоводител.

В тези исторически минути за първи път разбрах, че дори и най-суровият тоталитарен режим има своите граници: руснаците все още не могат да произнасят немското “х”. Това ми се стори тогава много симпатично и аз поисках да разкажа нещо за себе си. Почуках с ръка гърдите си и казах “жид”, предполагайки, че това е руската дума за “евреин”.

“Час, часовник” – отговори новият ми приятел и с широка усмивка свали часовника от китката ми, за да го притури към собственото си богатство. Лявата му ръка до рамото бе украсена с дузина часовници.

“Давай – каза той тогава, - малък работа!”

Това трябваше да означава: “Дребна работа, другарче, не си струва да се говори.” Едва по-късно разбрах, че тази малка колегиална помощ щеше да продължи още четири-пет години...

След това моят освободител ме отведе в един импровизиран лагер за пленници зад фронтовата линия. Бях убеден, че в случая се отнася до някакво недоразумение, затова се обърнах към руския комендант:

“Аз жид, не войник. Аз антифашист, не наци. Аз евреин.”

Комендантът на лагера кимаше утвърдително и ме попита, дали случайно нямам часовник?

“За съжаление, не – отговорих и показах и двете си ръце, - вече подарих всичко.”

(Откъс от книгата “Черна неблагодарност е хорската отплата” на Ефраим Кишон, Издателски център “Шалом”, 1992)