Беларуският ескадрон на смъртта навършва 10 години. Естествено няма да има пищни тържества и награждавания, както и отчитане на успешно извършените операции няма да има. Започнаха едни, продължиха други, и трети също има достатъчно. В този ескадрон няма паради, сборове, тържествени проверки, класирания първи–втори... Затова пък има страх, неувереност в утрешния ден, невъзможност да се отстъпва и осъзнаване неизбежността на промените, които непременно ще донесат със себе си възмездие.

Мнозина мислят, че историята на беларуския ескадрон на смъртта трябва да се отчита от пролетта на 1999 (когато изчезнаха политическите опоненти на Лукашенко) и че ескадронът на смъртта и беларуския СОБР (специален отдел за борба с рецидивистите – бел. ред.) са едно и също. Съвсем не е така. СОБР е създаден през юли 1999 със заповед на тогавашния министър на вътрешните работи на Беларус Юрий Сиваков. Ескадронът вече е служел честно и почтено на режима на Лукашенко.

По времето на първите (и последни) президентски избори, на които кандидатът Александър Лукашенко е победил в честна борба, една от точките на неговата програма е била унищожаването на организираната престъпност и криминалните групировки. И докато с обещанията да се създаде процъфтяваща икономика се е оказало сложно, то с унищожаването на върхушката на криминалния свят не е имало проблем. Само че със законни методи това е било невъзможно.

Първо, защото разпадането на СССР изобщо не се отразява на криминалните структури: центърът, както и дотогава, си остава в Москва и местните авторитети са под защитата на “големия брат”. И все по-нагли ставали. “Офисът” на беларуския криминален лидер Мамонтенк е бил в сградата срещу беларуското КГБ. Друг силен фактор, Щавлик, обичал светския живот и на всевъзможни концерти-премиери често се ръкувал с ръководството на вътрешното министерство.

Да напомня, че в Минск се е разполагала щаб-квартирата на СНГ (Съюза на независимите държави – постсъветстката международна организация на бившите републики – бел. ред.) и, по странно съвпадение, “общосъюзните” срещи на крадците също честичко се провеждали именно в столицата на Беларус. Охрана на лидерите на криминалния свят са същите милиционери, както и на важните чиновници. Следователно, трябвало да се действа по друг начин.

След президентските избори в страната се появил Съвет по безопасността (Совбез), който бил оглавен от Виктор Шейман. В миналото – майор от брестката войнска част, от 1990 – депутат във Върховния съвет на Беларус. После Шейман работи в избирателния щаб на Лукашенко. Впрочем, той и досега е едва ли не единственият човек, на когото се доверява  беларуският лидер. И не е случайно, че със създаването на секретното подразделение се е заел именно Шейман.

По принцип всички ескадрони на смъртта – и в Южна Америка, и в страните на СНГ – си приличат. Отначало те унищожават криминалните престъпници, после политическите опоненти на действащата власт, а след това се заемат с едрите търговци. В тази “деликатна” сфера не е нужно да се преоткрива “колелото”. Такава необходимост от новаторство не е имало и в малката страна Беларус.

През 1995 секретарят на Совбеза Виктор Шейман дал указания на министъра на вътрешните работи Юрий Захаренко да създаде специално  подразделение от добре подготвени бойци от вътрешните войски със специално предназначение на МВД и КГБ. Захаренко много добре разбирал за какво е необходимо такова подразделение. Той не отказал да изпълни тази заповед (въпреки че формално никакъв Шейман не може да заповядва на министъра на вътрешните работи: Съветът по безопасността е всичко на всичко аналитичен отдел), но се заел с любимата дейност на съветския чиновник – протакането. Захаренко разтягал времето както могъл разчитайки може би, като Настрадин ходжа, че “или емирът ще умре, или камилата ще проговори”. И през есента на 1995 Лукашенко свалил Захаренко от министерския пост. След което бившият глава на МВД станал една от най-харизматичните фигури на беларуската опозиция. (Първи изчезва безследно измежду опозиционерите). На негово място министър става Валентин Аголец.

Из служебна записка от секретаря на Съвета по безопасността до министъра на вътрешните работи Аголец (с гриф “секретно”, 15 октомври 1996): “Въпреки предприетите мерки, оперативната обстановка в републиката остава напрегната. Анализът на оперативните и официалните материали свидетелства… за нарастваща заплаха от разширяване на противоправното въздействие на отделни екстремистки настроени лица, на опозиционните политически структури върху определени слоеве от населението и протичащите в страната процеси, в това число със силови методи. Някои опозиционни политически структури предприемат мерки, насочени към проваляне на набелязаните важни държавни мероприятия. Разпространявайки клеветнически материали, те се опитват да въздействат морално-психологически на населението, на органите на властта и на управлението с цел създаване на разкол в общественото съзнание, да отклонят хората от поддръжката на провежданата от държавният глава политически курс, в много случаи подстрекават към провокационни, а дори и насилствени действия. Въпреки това, на органите на КГБ и МВД на Република Беларус не се отдава да използват в пълен обем целия арсенал на оперативните сили и средства за пресичане на противоправната дейност на отделни екстремистки настроени лица, на опозиционни политически партии”.

Идеята за създаване на структури за изпълнение на специални поръчения, особено “за пресичане на противоправни дейности от екстремистки настроени лица” е поддържана от Валентин Аголец. Но затова пък интелектуалните способности на министъра предизвиквали сериозни съмнения дори и у Лукашенко. Някога Аголец по чудо е оцелял след рана в главата. От този момент дори и подчинените му го наричали помежду си “онзи, с куршума в главата”.

Фразата “с куршум в главата” станала основна характеристика на тогавашния министър на вътрешните работи. Заради нея не му се доверявали за сериозни начинания. А собствената си жестокост той удовлетворявал простичко – зверски разгонвайки демонстрации. Именно при Аголец по улиците в Минск по време на демонстрации започнаха да се появяват БТР и водомети. (Всъщност, те никога не са се деляли и при следващите министри…)

И ето, от резервите на преданите, но неупотребявани, изплува кандидатурата на Юрий Сиваков, тогава полковник, презимуващ в щаба на гражданската отбрана след многогодишна служба в танковите войски. Какво е щабът на гражданската отбрана за офицер, е ясно на всички. Когато Виктор Шейман оглавил Съвета по безопасността, взел при себе си Сиваков като началник отдел. Благодарността на полковника нямала край. Вероятно решаваща роля за избора на неговата кандидатура за поста министър е изиграл факта, че на всякакви гуляи, независимо дали с колеги, с приятели или с други, той винаги вдигал първия си тост “за държавния глава!”, а втория – “за секретаря на Съвета по безопасността!”.

Юрий Сиваков бил назначен за командващ вътрешните войски, а по-късно, през 1997, за министър на вътрешните работи. Продължил да вдига същите тостове. С изграждането на одиозната структура се заел енергично и веднага привлякъл към себе си офицера от вътрешните войски Дмитрий Павличенко, командир на първа рота от военна част 3214 (спецназ МВД – войски със специално предназначение, бел ред.), назначавайки го отговарящ за подбора на кадрите в новото подразделение.

Веднъж, по време на заседание на министерството, Сиваков дори изискал незабавно да се доведе Павличенко, и то само за да каже: “Погледнете този човек. Ако с мен се случи нещо, той ще отмъсти за мен”.

А ако нещо се случи с Беларус и в нея накрая разследват похищения и убийства, то тези, за които Дмитрий Павличенко трябвало да отмъщава, именно върху него ще се опитат да стоварят всичко. И непременно ще кажат: той не носи отговорност за постъпките си… Да обясня. Още като командир на първа рота, Павличенко паднал от петия етаж. В тази част тогава е имало делегация от френското спецподразделение “Гигант”. В такива случаи във военната част 3214 се правели показни изпълнения: коронният номер бил “освобождаване на заложник”. С цел усложняване на задачата и засилване ефекта от зрелището, “разполагали” заложниците някъде на четвъртия етаж в пететажна сграда, а бойците се спускали от покрива с алпинистки въжета, избивали прозорците и скачали вътре. Въжето на Павличенко се скъсало. Паднал от петия етаж, при това се приземил на крака. После инерцията го повлякла напред и той направил нещо като претъркулване през глава. Поради силата при падането, дребните камъни, попаднали под главата му, предизвикали пукване на черепа. Закарали Павличенко в болница, направили му трепанация, поставили му титанова пластина. Само няколко дена след изписването му вече бил сред колегите и покривал нормативите за барети. По счупената му глава (с пластината) го потупвали съвойниците: “Е, какво, цицино?”. Говори се, че той падал след всяко потупване. Но нормативите покрил. Ето какъв удобен персонаж за началството се получава: ако стане нещо – “той има пластина в черепа, не може да носи отговорност…”.

На 10 декември 1997 изчезнал без вест явният престъпник Щавлик (Владимир Клещ). Излязъл да закара колата на паркинг, работа за 5 минути, дори и мобилния си телефон не взел, и не се върнал. Скоро изчезнал още един известен криминален авторитет - Мамонтенк. После още няколко от по-малък криминален ранг.

След тези случаи Александър Лукашенко обявявал от трибуните: “Аз ги предупреждавах: да не дава бог, но където създавате криминална обстановка, на всички ви ще натрия носа. Помните ли тези щавлици и другите? А къде са те сега?…”

На 7 май 1999 по същия начин, връщайки се от паркинга, изчезнал бившият глава на МВД Юрий Захаренко.

Явният престъпник и бившият министър изчезват по една и съща схема. Впрочем разлика има: автомобилът на Щавлик така и останал до дома му, докато ексминистърът успял да закара колата си до паркинга.

Захаренко винаги е бил готов за всякаква атака – за него вече е имало задължително наблюдение, генералът от милицията не губел бдителност никога, не се разделял с пистолета си. Да се приближи към него е могъл само познат или бивш колега. Дори би могъл да се качи в негова кола.

След изчезването на Юрий Захаренко сред МВД-кръговете изведнъж се появила колкото невероятна, толкава и възможна версия: не са го убили веднага, а е държан 10 дена в от ловна къща в Брезинския резерват. Там са тъпчели бившия министър с психотропни препарати и са се опитвали да се доберат до показания за финансиране на опозицията и нейните най-близки планове. Но не се е отдало да измъкнат каквито и да е било сведения от него и просто го ликвидирали. Действително ли Захаренко е бил жив още 10 дена или са го убили веднага, още по пътя от паркинга? Засега това не се знае от никой друг, освен от изпълнителите и командващите. Думата “поръчител” в случай е неуместна, защото се поръчва на хора-убийци, при това за пари. А тук има всичко на всичко дисциплинирано изпълнение на заповед от началството. За бога, какво по отвратително…

Министърът на вътрешните работи Юрий Сиваков обявил веднага: да се открие предшественика му е въпрос на чест. Въпросът на честа бил разгласен нашироко, а углавното дело – дълбоко замразено.

След няколко месеца, на 16 септември, изчезват заместник председателят на Върховния съвет Виктор Гончар и неговият приятел Анатолий Красовски – бизнесмен, подпомагащ финансово опозицията. Късно вечерта те излезли от банята и като че ли се разтворили във въздуха, ведно с джипа на Красовски. А следи на двора са оставили: счупени стъкла и кръв. Генната експертиза установила с вероятност 99,998 процента, че това е кръвта на Виктор Гончар. Живеещите в близките къщи са чули викове и звук от двигател на потегляща кола. Следствието е установило, че “гражданите Гончар и Красовски са били похитени и отведени в неизвестна посока. Да се установи тяхното по-нататъшно местоположение не е възможно…”.

На 7 юли 2000 операторът от телевизионния канал ОРТ Дмитрий Завадски карал към летище “Минск-2” за да посрещне колегата си Павел Шеремет. Автомобилът стигнал до летището, но без водача си. И без каквито и да е било пръстови отпечатъци по волана. И ето, самият Лукашенко застанал в трагическа поза, кърши ръце: “Намерете Дима!”.

Делото за изчезването на Завадски е единственото, завършило със съд и наказание за бившите офицери от беларуския “Алмаз” (антитерористичното подразделение на МВД). Действително, за похищение и убийство никой не се признал за виновен и труп не е намерен. Все пак бившите офицери Валерий Игнатович и Максим Малик са признати за виновни и осъдени на доживотен затвор.

Те са имали една среща с Завадски – в Чечения. Игнатович, както се изяснило, отскачал до там редовно. От март, и по всички документи, се е числил временно на служба в бригадата на руското ГРУ (Главно разузнавателно управление на военното министерство – бел. ред.)в Моздок. Но преди това, в началото на 2000, бил задържан от блокаден пост. При разпита казал, че е дошъл да воюва в руската армия. Свидетел на това задържане е бил операторът Завадски.

И двамата, Игнатович и Малик, по време на службата си в “Алмаз”, били любимци на командира Владимир Наумов. По време на похищението на Захаренко, Гончар и Красовски Наумов е работил като началник на службата за безопасност на президента. През пролетта 2000 става министър на вътрешните работи на мястото на Сиваков, който бил изпратен в оставка. По фотороботи, съставени по думите на съседа на Дмитрий, се удало да разпознаят един от бившите подчинени на Наумов – офицера от службата за безопасност на президента Александър Леоненко. Именно той, в последните дни преди 7 юли често е виждан в двора на дома на Завадски. Наумов бързо “прибрал” Леоненко от службата по безопасността в “Алмаз”…

А на 23 ноември 2000 е арестуван Дмитрий Павличенко. В килията бил 7 часа, след което в СИЗО (следствен изолатор – бел. ред.) дошъл сам Александър Лукашенко. И с лична заповед освободил командира от СОБР, задържан по подозрение за похищение и убийство. (Малобройните свидетели разказват, че Лукашенко попитал: “В какво те обвиняват?”. Дмитрий Павличенко рапортувал: “За това, че изпълнявам заповеди на президента!”).

На 27 ноември от длъжностите си се лишили генералният прокурор Олег Божелко и председателят на КГБ Владимир Мацкевич. За генерален прокурор бил назначен същият този Виктор Шейман – човек без юридическо образование, за това твърде нужен на президента.

Още след половин година словосъчетанието “ескадрон на смъртта” зазвучало навсякъде. От МВД се получило изтичане на информация и всички независими вестници публикували доклад на началника на криминалната милиция МВД на Беларус Николай Лопатик до министър Наумов за това, че всички изчезнали без следа са убити. Организирани са убийствата на Дмитрий Павличенко и Юрий Сиваков по заповед на Виктор Шейман. Непосредствено преди изчезването на Захаренко, Гончар и Красовски от СИЗО №1 е иззет и изваден от употреба пистолетът на разстрела – също по заповед на Юрий Сиваков.

Изпратен в оставка е началникът на криминалната милиция. От този момент за генерал Лопатик никой нищо не чува. Казват, че той кротко си почива на вилата и с никого не общува. Началникът на СИЗО Алкаев избягал в Германия, където получил политическо убежище. След време изглеждало, че всичко е утихнало.

Впрочем, съдейки по тихия шепот, който обгръща Минск вечер, ескадронът никой не е разформирал, просто той изпълнява и други поръчения: провокации срещу опозиционните политици, побоища и заплашвания. Говори се и за това, че това секретно подразделение държи под аренда за неизвестна цел няколко стаи във военния котел “40 години от Победата”. Изглеждало, че започва митологизирането, което винаги е спътник на тайните дела на диктаторските режими. Но преди седмица се оказва, че няма никакви митове, а само мрачна реалност.

По-миналата седмица беларуските официални информационни агенции разпространиха сведения за уж задържани пари за опозицията: куриер носел 200 хиляди долара за опозиционния политик Сергей Скребц, но успели да заловят парите.

И така, никакви куриери не е имало. Били са двама бивши сътрудници от фирмата на Сергей Скребц (до навлизането му в политиката той е бил достатъчно сериозен бизнесмен) – Алексей Дробов и Константин Ковальов. Дробов е грабнат на 14 април точно в центъра на Минск. Зашеметили го с удар с пистолет по главата, съборили го на земята, сложили му белезници и го отвели. Половин денонощие роднините му го търсили. Никой не е могъл и да предположи, че Дробов е в самия център на града, напомпан с наркотици.

Както се изяснило после, от Алексей е искано да даде показания, че той е бил длъжен на предаде голяма сума пари на Скребц за опозиционна дейност. До сега не е известно как е успял да се измъкне и да набере мобилния телефон на жена си. На нейния телефон се появява непознат номер. Бази данни на компютрите си има едва ли не всеки жител на Минск, и Юлия Дробова лесно определила, че този номер е регистриран на военния хотел “40 години от Победата”, на номер 31. Позвънила на приятел – бившия депутат Владимир Новосяд – и го помолила да отиде с нея до там.

В хола на хотела ленивата администраторка казала: “При нас тези три номера се държат от спецслужбите”. Юлия тичешком се качила на третия етаж. Охраната, в камуфлажни дрехи, дори и не се опитали да дадат вид, че нищо не знаят и изобщо, че госпожата е объркала адреса, а спокойно казали: “Приберете се! Ще се събуди и ще си дойде”.

Да се разговаря с Дробов сега е невъзможно. Той казва: “Необходимо ми е да се съсредоточа…” и настъпва пауза. А Юлия се страхува да говори с журналисти. При това белоруската телевизия предава запис, на който замаяният (омагьосан) Дробов дава показания. А Сергей Скребц чака да дойдат и за него.

Юрий Сиваков, Виктор Шейман, Дмитрий Павличенко и Владимир Наумов са признати за персони нон грата в Евросъюза. За тях е забранено влизането в Европа заради тяхното съучастие в политически убийства. Александър Лукашенко е станал нежелана персона още по-рано – през 1996, след референдума. А базата на “ескадрона” под Бегомел се охранява, както и преди, като Пентагона. “Съчувстващите” на кагебейците казват: “Бъдете внимателни, още нищо не е свършило…”.

25 април 2005

Преведе Ирина Тронкова