|
|
Преди няколко дни чух пак “Стар
албум”, едно парче на “Щурците”. В него се говори за някогашни,
избелели снимки от миналото. Парчето е хубаво и забравено,
всъщност оригиналът е на Kinks, но това е малко известно.
Обичам старите снимки. Те са
застинали капки от времето, приятели на спомените, части от
битието. На тях са изписани нещастия, успехи, тъга, щастие.
Семейният албум започва със снимка
на бебе, после на дете, на ученическия бал, където тайно наднича
първата любов, конфирмацията, университета и големите планове,
женитба, отново бебе, от офиса с колегите, снимка на децата в
колежа, пак бебе, на пейката в парка, и после нищо.
Човешки живот, затворен между две
кафяви корици.
 |
 |
|
Животът им - от брака, а и преди
това. В града им. Там някъде, където са били тогава, когато са
били там някъде.
|
Пред мен е софийска улица, по която
съм минавал стотици пъти от детството и познавам всеки камък. Само
че е съвсем различна, картина от друг, непознат свят, защото е
фотографирана преди 80 години. Край черни здания виждам минувач,
който се е запътил някъде през миналият век. Кой ли е, каква е
била съдбата на тази незнайна, отдавна изтляла сянка?
Ето хора, с изкривени от ужас лица.
Снимани са в момента, когато ги удрят куршумите. През октомври
1956 по време на антикомунистическото възстание в Унгария, мразени
агенти на тайната милиция били разстреляни направо на улицата.
Тази изумителна снимка показва смъртта им.
Пред достолепна сграда са се събрали
десетки хиляди немци, които подкрепят влизането на Германия във
войната. Мюнхен, Odeonsplaz, 2 август 1914. Сред тълпата
личи и невисок човек, вдигнал решително ръка за поздрав. Човекът,
който наложи разрушителната си участ на целия свят. Но тук Адолф
Хитлер е запечатан, като съвсем непознат, един от хилядите хора на
площада!
Млада жена, облечена в бяло лежи в
отворен ковчег. Лицето и е спокойно и красиво. Ева Перон е
пренесена от Милано, за да бъде погребана заедно със съпруга си
Хуан Перон след смъртта му през 1974. Невероятното на тази снимка
е, че тялото на Ева Перон, починала две десетилетия преди това, е
напълно запазено. Сякаш плътта има власт над тлението.
Две момичета щастливо се смеят в
Сентръл Парк. Просто се смеят, защото животът е хубав, въпреки, че
щастието винаги е кратко. Но да си щастлив постоянно е опасно,
защото и щастието може да стане скучно. И тогава за какво е то?
Един обикновен стол, тапициран в
червено. Но не точно обикновен, защото на него издъхнал Жан Кокто
на 11 октомври 1963. Няколко часа след като разбрал за края на
добрата му приятелка Едит Пиаф. Заедно били в живота, заедно
преминали и Отвъд.
Това е моят бор на снимка, като
малък, преди много години. Сега е могъщо дърво, войнствено
устремено в небето. С него сме връстници, едновременно израснахме
и живеем, но той ще остане след мен. Вдишвам боровата му сянка и
докосвам твърдото му тяло, като че ли това ми дава сигурност.
А ето ме и мен в предучилищна
възраст. Отстрани се усмихват две жени, които обичах. Животът и на
двете свърши в един ден, през няколко години. Съдба.
Всички минаваме през един ден, без
да му обръщаме внимание. Много пъти, през десетки кръгове от
времето. Но не знаем, че именно в Този Ден ще се препънем завинаги
и няма да го изживеем.
И така е по-добре. |
