18 април 2005 17:35

Стопанският ХХ век на България (4)

Румен Аврамов, Media Times Review

Текстът е размисъл върху философията на българското икономическо развитие – особено духовно поле, на което ще се разиграят много от най-съществените конфликти на бъдещата ни среща с Европа.

- - - - - - - - - -

>> Продължение

3. Цикличните мотиви

Паралелът между нагласите, с които се посреща и изпраща новия век, създава тягостното чувство на затворен кръг. Историята приема по-скоро формите на мита за Сизиф, отколкото до някакъв въображаем постъпателен прогрес или необратим регрес. Ето защо, макар че историята на едно столетие може да се чете като хронология, предпочитам другия възможен прочит - този на повтарящите се мотиви в партитурата. Целта тук е да се намерят периодично завръщащите се теми, които формират важните цикли в стопанския живот.

Времето в икономиката се отмерва от циклите. Единицата на икономическото време е цикълът, защото всичко съществено, което има да се случва в стопанския живот може да бъде проследено в тази затворена “времева клетка”. В нея се изживява естествената природна последователност на възхода, падението и появата на кълновете на ново прераждане.

Циклите в икономиката са толкова изследвани, че в известен смисъл предмета на икономическата наука се е сраснал с опитите за емпирично и теоретично осмисляне на този пулсиращ процес. Стопанските ритми са фиксирани на множество честоти. (Свръхратки, делови, дълги, национални, регионални или световни...) Около всяка една от тях са обраствали теории и планини от емпирични данни. Според преследваните цели, изследователят избира удобната честота, на която наглася апарата си за анализ.

Без да се впускам във всички тези посоки, тук за кратко ще обърна внимание единствено на природната цикличност в българската икономика. През целия ХХ век сезонните цикли оразмеряват българския стопански живот с една съвършено правилна ритмика. С аграрния цикъл, върху който се е крепяло цялото стопанско мироздание, са свързани сезонните разширявания и свивания на селскостопанската продукция, а оттук и кръговрата на всички основни дейности в икономиката. Сезонните ритми са били определящи за износа, което означава за постъпленията на златни запаси в Централната банка и следователно за обслужването на външния дълг. Те са първостепенен фактор, отчитан при преговорите с външните кредитори. Сезонността е определяла и пулса на кредитната система в страната (т.е. на емисионната дейност), като например обема на кредита на всяка провинциална банка при БНБ се е договарял през пролетта, в съответствие с хода на селскостопанските работи. Накрая, сезонността е задавала дори ритъма на войните, в които е влизала България. Нямало е по-силен императив за началото на военните действия от приключването на летните земеделски работи. Не случайно Сръбско-Българската, Първата Балканска и влизането в Първата световна война е ставало през октомври. А неочакваното избухване на Междусъюзническата война през лятото е довело до непредвидени стопански усложнения за страната.

България е класически пример, които потвърждава обичайната представа, че зависимостта от природните цикли е друг израз на изостаналостта на една икономика. Нашето стопанство не можа да надмогне тази зависимост до края на 30-те години, но то продължи да им е подчинено и през комунистическия период. Заедно с колапса от началото на 90-те години, като атавистичен сигнал за действителната ни изостаналост, се завърнаха и най-видимите форми на сезонни ритми. Напреженията в енергетиката и в цялата инфраструктура са сезонно обусловени, зимата отново се превърна в мъртъв период, а есенните и пролетните селскостопански работи пораждат периодичен натиск върху цялата банкова система.

Но да оставим кратката честота на сезонните колебания. перспективата на цяло едно столетие изисква настройката да се направи на вълните на най-дългите цикли. Дългите вълни на Кондратиев са естествената рамка за подобна ретроспекция. [Вж. Р.Аврамов - Теорията на дългите вълни - исторически контекст и методологични предизвикателства, Икономическа мисъл 1992/11-12] Те обхващат големите движения в стопанския живот на света и със замаха на 2-3 цикъла щриховат пулса на цял един век.

Нито тук, нито при един съвсем скрупульозен анализ, хипотезата на Кондратиев би могла да бъде строго проверена за България - липсва необходимия качествен и хомогенен статистически материал. Но ако се освободим от изискванията на стриктния формален подход, все пак можем да “насложим” уедрените флуктуации в българското икономическо развитие върху “еталона” на значително по-добре дефинираните и документирани световни дълги вълни.

Лесно ще се установи, че почти през цялото столетие България не е имала самостоятелен стопански пулс, че дори да са допускани дребни дефазирания на “кратките” й цикли, то в едрите вълни и падения на световната конюнктура страната е пасивен фигурант. Ние сме били “добре” тогава когато всички са били повече или по-малко добре. Ние сме потъвали в стопански кризи, тогава, когато целият свят го е правел. Тази липса на стопанска автономност е може би неизбежна за една малка страна. Но хубаво е в края на столетието тя отново да се напомни, за да се разбере, че независимо от режимите, които са ни управлявали, България е била бледо копие на събития, които се случват другаде.

“Златното десетилетие” от началото на века (или “Седемте тлъсти години”, както са останали в обществената памет) спохожда България тогава, когато европейската икономика преживява фебрилен растеж, синкопиран от кратки - но не фатални - кризи. Дългата възходяща вълна на Кондратиев “понася” българската икономика и през втората половина на 20- те години, когато след катаклизмите от войните, световната икономика е обхваната от лекомислената експанзия на следвоенния подем. Същата тази пасивна проекция на националния стопански ритъм може да се проследи през годините на Великата депресия и на последвалата, низходяща, Кондратиева вълна.

Но по-същественото е, че дори през комунистическите години изглеждащият “непрестанен” възход всъщност не се отклоняваше от пулсациите на световната икономика, макар и в определени моменти автархичната социалистическа система да успяваше да отложи събитията. Така, 50-те и 60-те години бяха успешни за България, но те бяха такива и за целия западен свят. 70-те години бяха белязани от стагфлацията и вялата световната конюнктура, но те донесоха и първите задъхвания в нашата икономика. Краткият епизод от границата между десетилетието на 70-те и 80-те, когато свободният свят беше в криза, а в България се радвахме на 35 потемкинско “благоденствие” е изключението, което само потвърждава правилото. Правилото влезе в силата си, когато през 80-те и 90-те години социалистическата икономика навлезе в своя дългосрочен залез и окончателен колапс, изкупуващ цената на “пировия” стопански растеж от годините на разцвета си. Едва тази последна фаза протича в известен дисонанс със световния тренд. Защото, ако България, заедно с Изтока, показваше истинската немощ на своята икономика, то Западът преживяваше два от най-продължителните си стопански подеми, макар и на фона на структурни проблеми, налагащи дълбоки реформи и в тези икономики.

3.1. Сизифовското начало

В хода на стопанското време настъпват моменти на кратко “разчистване” на хоризонта, когато възможностите изглеждат повече от обичайното, оптимизмът и еуфорията преливат, а икономическата машина работи на високи обороти. Това са илюзорните моменти на “ново начало”, последвани почти винаги от брутално събуждане.

През ХХ век България преживява няколко подобни мига. Но дори и те се установят единствено post-factum. Ако се прелистват пресата и документите от епохата, на преден план излиза настроението на напрегната несигурност и неверие в трайността на успеха.

Общият фон на песимизъм е леко повдигнат след заема от 1909. Това е първият външен заем без специални гаранции и той остава в историческата памет като икономически израз на обявената година по-рано политическа независимост на България. След заема, до 1912 икономическата конюнктура е в апогея си. България действително достига върха на своята кредитоспособност и стопанска независимост. Основата на този възходящ период (започнал фактически през 1902 г.) е адекватното външно финансиране, което позволява на правителството да покрива летящите си дългове, свързани с изграждането на базисната инфраструктура на страната и най-вече с въоръжаването й в името на недостижимия (химеричния) “национален идеал”.

Може да се приеме, че това е нормална схема на развитие и че тя действа без засечки през години на нарастващо доверие (външно и вътрешно) в кредитоспособността на една държава. В общи линии това се случва и в България, макар че в оценките на външни наблюдатели ясно се долавя едностранчивостта на този процес.

Александър Гершенкрон определи българското “златно десетилетие” като “растеж без развитие”.[Вж. статията на A.Gerschenkron в: Backwardness in Historical Perspective] Макар той да визира конкретно забележителната устойчивост на докапиталистическите традиции в бързо растящата икономика от началото на века, тази формула може да бъде обобщена. В България растежа не е бивал непременно носител на модерност. Устоите на стопанския живот и характера на институциите са оставали архаични дори през години на интензивно развитие. Оттук и честите неуспехи (през цялото столетие) на опитите за макроикономическа стабилизация, които са се сблъсквали с неосъществени и недовършени “структурни” реформи.

Към 1912 България е покрила успешно финансовата дупка, породена от модела на развитие през “златното десетилетие” и правителството дори е погасило значителна част от дълга си към БНБ. Но страната нито е изградила модерни институции на частния капитал, нито е създала потенциал, който да й позволи продължение на растежа “на собствена основа”. (Вж.Пасволски). В известен смисъл, при всяко прекъсване на външното финансиране тя е заплашена да се окаже в изходната точка от началото на века, когато невъзможността да се покрият фискалните дефицити беше довела до остра финансова криза.

Камбаната удари с началото на войните. Макар това да беше общ камбанен звън за отиващия си ХIХ век в Европа, неговите звуци се чуха най-рано именно на Балканите. Кредитът на доверие се срина, държавните разходи станаха неконтролируеми, а заедно с това беше подкопана и основата на златния стандарт. Истинският крах се случи не с Балканските войни, които само разклатиха системата без да я разрушат, а с Първата световна война.

След 1912 икономиката не можа да отлепи за истински промени въпреки че всичко обещаваше такова развитие. През 1914-1923 в България не настъпи “ново начало”, а спекулативна треска на пясъчна (хартиена) основа. Въпреки общоприети клишета, през Първата световна война конюнктурата в страната бе висока. Икономиката се рушеше не толкова в реалния сектор, а чрез корумпиращото влияние на банкнотната инфлация и трупането на държавен дълг. Тази добре позната смес наду “мехура” на учредителското грюндерство, което през 1917-1919 доведе до истинска стопанска еуфория, непосредствено преди следвоенния крах. Първото “ново начало” потъна в потопа от книжни пари, хиперинфлация и декапитализиране на икономиката.

Вторият момент на надежда настъпи в края на 20-те години. Налице бяха Бежанския заем от 1926 и стабилизационния от 1928, връщане на конвертируемостта на лева, възстановяване (макар и на друго равнище) на златния стандарт, кредитна инфлация и приток на чужди инвестиции. Но и този път “новото начало” не се състоя. Причината бе Великата депресия, стоварила се върху една незряла стопанска структура, все още опиянена от безудържната експанзия от предшестващия период. Кризата се оказа катализатор за мъчителни институционални и структурни промени, извършвани под диктовката на принудата отвън. Както обикновено, икономическата безизходица даде поредния тласък на модернизацията на страната.

Третото “ново начало” през столетието настъпи с установяването на комунистическия режим. По понятни причини прилива на “оптимизъм” при неговото налагане бе изключителен. Политическият преврат беше достатъчно разтърсващ, а пропагандата - оглушителна, за да се създаде подобаващо усещане в масовото съзнание. Но няма съмнение, че ако се елиминира повърхностния пропаганден слой, ще остане дълбокия песимизъм на здравия разум, който е владеел умовете на мнозинството, а дълбоките води на икономическата традиция и манталитет са продължавали да текат непокътнати.

Стопанският модел на комунизма, чрез изсмукване и принудително мобилизиране на националните спестявания, допълнен от политически мотивирани капиталови инжекции отвън, позволи достатъчно бърз растеж, поне през периода на възходяща вълна и за световната икономика. Склерозиращите принципи на режима обаче, не позволяваха удължаване на подобен подем. През втората половина от живота му (след 60-те години) инсценирането на “псевдонови начала” се превърна в основна самозащитна реакция, а “перманентната революция” в икономическите форми и правила - в бутафорен начин на съществуване на режима и удобен повод за разчистване на политически сметки. Непрестанните промени от 80-те години ще се запомнят като маниакални конвулсии, чрез които трескаво се търсеше удължаване на неизбежната агония.

През 80-те години бе направен опит да се придаде второ дихание на системата. Отначало това ставаше чрез съветски подаяния, а по-късно и 38 чрез масирано натрупване на външен дълг към Запада. Резултатът от 1989-1990 само потвърди още веднъж, че растежът в България практически не е имал здрава “собствена” база.

1989 донесе едновременно крах и усещането за “ново начало”. Неговите перипетии са добре известни. В течение на седем години то остана нереализирано, като възпроизвеждаше в резюме всички предходни провали от столетието. През този период се разиграха опити за отлагане и “хитруване” спрямо официалните кредитори, повърхностно приемане на ценности при намиране на всевъзможни начини за продължаване на статуквото, разлагане на политическата класа в мрежата на политико-икономическите компромиси. Ако първото десетилетие на века можеше да бъде наречено “растеж без развитие”, то последното би могло да се определи като “регрес без развитие” по сходни причини - разминаване между спонтанните дълбинни течения на традицията и императивите на модернизацията.

В известен смисъл, всички “икономически чудеса” в българската история са приключвали бързо, драматично и катастрофално. Те са се опирали на ресурси, получени от външни заеми или на печатане на пари. България винаги е изпитвала недостиг на капитали, дори когато централизирания и авторитарен комунистически режим е използвал лостовете си за принудителното им акумулиране. И в същото време страната никога не е успявала да “смели” успешно ресурсите, които са се появявали в един или друг момент.

3.2. Демонетизираната икономика

Когато в края на ХХ век бяха осъзнати повърхностните корени на пазарния манталитет и институции в България, инстинктивно вината бе хвърлена върху непосредствената и неоспорима причина - промиването на съзнанието на три поколения в течение на четири десетилетия.

Днес, осмисляйки панорамата на столетието, става все по-ясно, че нишката трябва да бъде изтеглена по-назад и свързана с периодични вълни на демонетизиране на българската икономика. Нека резюмирам събитията. Началото на века заварва икономическа система, в която националната парична единица е току-що наложена след изваждане от обръщение на многобройните чужди монети в циркулация. Банкнотите на емисионната банка трудно си пробиват път сред скептично настроеното 39 население. Монетизирането на икономиката засяга само тесни стопански и политически слоеве, на фона на ширещ се натурализиран стопански оборот.

Прогресът в постепенната монетизация на икономиката, настъпила до 1912 не може да бъде отречен. На пръв поглед парадоксално, в неговата основа бе финансовата криза от края на 90-те години на ХIХ век. Тя предизвика натрупване на значителен държавен дълг, покрит чрез масова банкнотна емисия от БНБ. Емитираните банкноти обаче, бяха със сребърно покритие т.като конвертируемостта на банкнотите в злато бе преустановена през 1899-1902. По този начин бе даден тласък на банкнотното обръщение, но в условията на сребърен стандарт. БНБ отново не успя да се доближи към златния стандарт - цел, която тя преследваше от 1891 и която постоянно оставаше неосъществима поради състоянието на държавните финанси и начина на покриване на дефицитите.

Едва след стабилизацията, опираща се на външните заеми, процеса на монетизиране продължи, вече върху основата на активизиращия се стопански оборот и стабилизираното парично обръщение. Условията за пълноценно въвеждане на златен стандарт бяха подготвени към края на десетилетието.

Финансирането на войните доведе до друг тип демонетизиране на икономиката - чрез инфлацията. Обезценката на лева и декапитализирането на банковата система предизвикаха класическите за подобни ситуации учредяване на акционерни дружества, масово инвестиране в недвижимости и стоки. Ситуация близка до хиперинфлацията, подхранвана от неопределеността около надвисналия репарационен дълг над страната не можеше да създаде условия за развитие на финансовото посредничество.

Кратката пауза от стабилизацията през втората половина на 20-те години бе последвана от Великата депресия с нейното тотално прекъсване на дълговите вериги (навън и вътре) и с повсеместното натурализиране на външния обмен чрез повсеместния клиринг.

Независимо от възстановяването на икономиката през втората половина на 30-те години, не бива да се забравя, че дори и в най-добра конюнктура степента на монетизиране на българското стопанство е оставала отчайващо ниска. И при двата върха - 1929 и 1939 - икономиката не е преставала да бъде един двусекторен, слабо съчленен механизъм, в който “натуралното” парче е имало съществена тежест. През цялото десетилетие на 30-те години паричният доход се е движел в рамките на 65- 71% от общия произведен национален доход [А.Чакалов, Националният доход и разход на България, С. 1945, с.119], а опазаряването на основния отрасъл - селското стопанство - е достигала едва 40% от дохода му. [А.Кемилев, Насочване на паричния доход в България, СпБИД 1938/7, с.397]

Налагането за близо половин столетие на централно планирана икономика доведе “натурализирането” й до възможния предел. Социалистическата икономика е демонетизирана по дефиниция. На практика това става с ликвидирането на независимата парична власт, премахването на финансовата интермедиация, изместването на рационирането чрез парите от рациониране чрез дефицитите, изкривяването на цените и изолацията от външните пазари чрез херметичната бариера на множествените и изкуствени валутни курсове, обезличаването и тоталното обезценяване статута на капитала. Макар че (особено след поредицата вълни на реформи) степента на този процес бе различна за различните контури и сектори на икономиката, а редица от дисбалансите започваха да намират парично изражение, като цяло стопанските субекти продължаваха да оперират в един виртуално монетарен свят. С отварянето на икономиката и освобождаването на цените в началото на 90-те години, света на натрупаните неравновесия стана изведнъж видим и реално монетарен. [Под линия] Това описание следва в общи линии завършения модел на демонетизираната при комунизма българска икономика, построен едва в самия край на 80-те години от В.Антонов. [Вж. три студии на В. Антонов - Проблеми на икономическия растеж в България и непосредствените задачи на икономическата политика, Годишник на ВИИ “К.Маркс” 1988, т.II, кн.1; Неравновесие и икономически растеж: въздействие на структурните неравновесия върху темпа на растеж, Икономическа мисъл 1989/2; Теоретични основи на инфлацията при социализма, Икономика 1990/юни] Отхвърляйки обвивката на схоластичния марксистки “теоретичен” език, говорейки с термините на съвременната наука, той описа механиката на макроикономическите неравновесия в късния социализъм. Потънали в бурните политически събития от края на 80-те и началото на 90-те години, малцина оцениха, че бе създаден теоретичен модел, който обясняваше и предричаше “големия взрив” от 1990-1991.

Икономически днешния преход следва да се мисли именно като постепенно, но окончателно и тотално монетизиране на българската икономика. То включва преодоляване както на наследството на социализма, така и това на довоенното полунатурализирано стопанство.

Преходът следователно има да реши задача, завещана от цяло столетие, което обяснява много от трудностите и препятствията през последните години. Проблемът е толкова мащабен за българските икономическа памет и историческо време, че на практика се наложиха два “старта” на ремонетизиране. Първия бе с формалното въвеждане на двузвенна банкова система и създаването на институциите на финансова интермедиация. Той не успя, като се “удави” във финансовия крах от 1996-1997 и последвалата хиперинфлация, довела до поредното демонетизиране на икономиката.

Наложи се втори старт, от други изходни позиции и при други институционални рамки. Въвеждането на Паричния съвет може да се разглежда именно като този втори опит за ремонетизиране. Той ще бъде успешен единствено ако заложените в новата парична система прости и насилствени правила на ремонетизация бъдат подкрепени от съпътстващи ги безкомпромисни институционални промени.

Следва продължение >>