Миналата седмица настана тревога. Народната партия (що за глупаво име!) искала да се отложи гласуването на доклада, който би осигурил подписването на договора за присъединяване на България и Румъния към Европейския съюз. Тревогата премина в паника. Искат ли ни в Европа? Не ни ли искат? Защо не ни искат? Това ли е края на мечтата? Наистина ли сме втора ръка хора? Тия и много други нашенски въпроси, обединени около мотива „а бе, не сме стока", се сгъстиха в небето над Витоша.

Истината за колебанието на Народната партия вероятно няма нищо общо нито с България, нито с Румъния. В политиката стават такива неща. Партиите се изнудват една друга. Като че ли след провала на „Булгартабак", наместването на „Новото време" във властта и ред други от тоя род подобно поведение би трябвало да ни учудва. Причината беше в това, че евродепутатите бяха недоволни от това, че не са се консултирали с тях при изработването на финансовата рамка за двете страни. Тоест става дума за обикновена обида.

Европейският депутат е особено животно. Нещо като пекинез. Декоративна порода, получена от кръстоска на провален местен политик, пенсиониран телевизионен говорител и пътуващ проповедник. Той е капризен, може да бъде шумен и често е неадекватен (както ония двама, които ни в клин, ни в ръкав казаха, че щели да предоговорят затварянето на "Козлодуй", създадоха местен шум и тревога, а после едва ли не казаха, че се били шегували и сами не знаели за какво става дума). За разлика от пекинеза евродепутатът яде много, но нали Европа има бол пари, плаща.

Та защото евродепутатът трябва да си набави някаква значимост, той дебне онези редки моменти, в които може да спъне нещо или да вдигне шумотевица и тогава скача в топлия басейн. Той се държи малко като „Новото време" или Първанов - бърка се, където не му е работа главно защото не е наясно каква точно му е работата. Никой не е съвсем наясно.

Европарламентът е заклещен между Европейската комисия и Съвета на Европейския съюз, и разбира се, натиснат от парламентите и правителствата на отделните членки на съюза и има роля на дубльор и на символ на една държавност, която си няма обаче истинска държава. Той е нещо като знаме, което се вее наред с националното знаме, и е там, защото „как така ще имаме цял Европейски съюз, а няма да си имаме парламент". Един вид „Асамблея на мира". Искаме мир, що да не си направим и асамблея. Каквото и да значи това.

Европарламентът дори си няма седалище (в смисъл на място, не в другия смисъл на думата). Или по-скоро има си три седалища. Накъдето погледнеш, все виждаш седалища на Европарламента. Той се е разположил едновременно в три страни - Франция, Белгия и Люксембург. Това не е от някакви логистични или други смислени съображения. Причината, както и с много други неща в Европейския съюз, е вечно нажежената завист на Франция, която не може да се примири с мисълта, че всичко е в Брюксел, че по света пият все повече австралийско вино и все по-малко френско и че Google е американска търсачка.

Евродепутатите тичат като луди межди трите седалища и собствените си държави (където те се надяват един ден да се върнат в реалната политика или поне да си намерят свястна работа) и не им остава време за нищо друго, освен да пътуват насам-натам на разноски на европейския данъкоплатец, разбира се.

Не е случайно, че през 2004 на последните избори за Европейски парламент само 44% си направиха труда да гласуват. В Англия процентът беше 39, а 16% от тях гласуваха за новосформираната и вече разпадаща се Партия на независимостта (UKIP), която иска Великобритания да напусне Европейския съюз. Никой не взима подобна партия много насериозно, но защото и никой не взима изборите за Европейски парламент много насериозно, двете вървят добре ръка за ръка.

Та така, това е институцията, която създаде тревога в България. Тревогата нямаше нищо общо със самата България, с някакви проблеми, които България е създала или би могла да създаде (не че България не може да създава проблеми) или пък с някаква европейска нагласа към българина и неговата скромна държава.

Настроенията на европейците към разширението на Европа е, общо взето, притъпено и надали всеки гражданин на мечтания съюз се буди посред нощ, разтревожен от това какъв ще бъде животът под един покрив с българите и румънците. Средният европеец в повечето случаи дори не знае, че България ще става член на съюза, нито пък знае, че Норвегия не е член и няма намерение да става член.

Средният, а и не само средният европеец не знае кой е неговият евродепутат. Няма и за какво да го знае. Основната информация, свързана с Европарламента и с депутатите му, която се носи из ефира на съюза, е за скандалните им дневни и пътни и за странните директиви, които те понякога сътворяват, най-популярната от които е тази за правите банани. Или пък въвеждането на стандарт за височината на люлеещите се дървени кончета (които не бива да бъдат над 60 см). И разни други такива.

Разбира се, да се съди за характера на Европейския съюз по неговия парламент е все едно да съдиш за времето на Витоша по температурата в залата на Народното събрание.

Европейският съюз има двойствена природа. От една страна, той е общност на шарени национални и регионални общности. От друга страна, той е една постоянна политическа и учрежденска препирня. Едната страна на съюза има малко общо с другата. Затова, когато учрежденско-политическата половина попита другата какво мисли по въпросите на обединението, обикновено получава неприлични отговори, знаци и звуци.

Затова нито една партия в предстоящите избори във Великобритания не смее да продума дума за Европейския съюз, затова над Франция тегне вероятността за отрицателен вот за европейската конституция. Не защото европейският проект е лоша идея, а защото начинът, по който европейските функционери често третират отделните страни (и тук не става дума за Естония или Словакия, а за големите в клуба), дразни всеки и не вдъхва особено доверие на европейския гражданин.

Що се отнася до въпроса искат ли ни в Европа, това е последното, което трябва да ни притеснява. Европейският съюз беше породен от страха от трета световна война. След 1989 г. започна да зрее идеята за разширението му, което би могло да предотврати нова студена война. След десетина години в ЕС ще влязат и Украйна, Турция и още няколко съседни страни, с което ще се сложи окончателен край, макар и доста късно, на примитивната идея на руската империя и на остатъците от Османската империя. Всички тези територии ще се превърнат в един реално отворен и свободен пазар. Това са цели, които стоят над нелепите учрежденски комплекси на която и да било народна или международна партия. България е част от тях, така както е вече равноправен член на НАТО, и може само да се гордее с този факт.