| |
Втори месец
ставаше, откак получих поканата на кантона Апенцел да присъствам
на тържествените избори и главният редактор на “Нойе Цюрихер
Цайтунг” Фред Люксингер ме убеждаваше, че такова нещо не се
пропуска, щял и да ни закара с Аля дотам. Отлитах за Канада в
понеделник, а изборите бяха в неделя, тъй че щях да успея.
Това е малък
планински кантон в източна Швейцария; Апенцелите дори са два
полукантона, разделени на католически и протестантски. Канеха ни в
католическия. Като изпреварихме по пътя пешеходците (на избори се
ходеше пеша, беше неприлично да се возиш), нямаше как да не
забележим веднага, че всички мъже носеха хладно оръжие – знак за
правото на глас – а жените и малолетните нямаха. Прииждаха
отвсякъде, без път, през ливадите (правилото в Апенцел е, че до
деня на изборите ливадите могат да се газят, а после тревата нека
си расте). Мнозина момчета и момичета носеха обеца на едното си
ухо.
Католическата меса вече приключваше, но до храма беше невъзможно
да се промъкнеш, зърнах, че около олтара се извисяваха
многоцветните знамена на общините. От весели, шарени пилони по
главната улица пък се спускаха дълги флагове с невиждани рисунки,
съчетания и изображения на животни. В градската зала поканените
първо оставяха своето оръжие, а отгоре мятаха черните плащове.
Подир това шестима знаменосци в старинни одежди понесоха своите
знамена начело на процесията, съпроводени от момчета-помагачи – и
те в същото облекло. Сетне длъжностните лица и почетните гости в
бавно пристъпваща, разтеглена колона, се отправиха към средата на
улицата, заобиколени от местни жители, други се бяха надвесили на
гроздове от всички прозорци. Мене ме посрещаха с такъв ентусиазъм,
сякаш бях знаменит земляк, току-що завърнал се в родината, пък аз
предварително си бях внушил, че в глухия кантон най-вероятно и
името ми не знаят. (Ала не само писателя приветстваха те, а
войната срещу злото и това бе споменато в речта на главата на
правителството).
На площада
се издигаше временна невисока дървена трибуна, където всички
длъжностни лица, петнайсетина, се наредиха рамо до рамо, гологлави
и с черни наметки. А целият площад заливаше плътната тълпа от
stimmberechtigte Manner
– мъжете с право на глас, със своето оръжие и също без шапки,
белокоси, рижи и плешиви, но облечени обикновено. А жените се
притискаха някъде отзад или по балконите и прозорците. По
стръмните покриви младежта се държеше за оградите, а един фотограф
живописно бе яхнал ъгъла на покрив. Главата на правителството
ландаман Раймонд Брогер с прикрита плешивина на главата, с умно и
енергично лице, произнесе реч, която ме порази: ех, да можеше
Европа да чуе своя полукантон Апенцел! или да поприхванеха нещичко
управниците на големите страни.
“Ето, вече
повече от половин хилядолетие, заяви той, нашата община не променя
по същество формите, според които се самоуправлява. Водени сме от
убеждението, че “свободи изобщо” няма, а само отделни частни
свободи, всяка от които е свързана с наши задължения и наше
самоограничение. В наше време насилието почти всеки ден доказва,
че не може да бъде гарантирана свобода нито за личност, нито за
държава без дисциплина и честност, а тъкмо чрез тях общината ни
успя да пренесе през столетията своята невероятна жизненост:
никога не се поддаде на безумието на тоталната свобода и никога не
припозна безчовечността, която би могла да превърне държавата във
всемогъща. Не може да съществува разумно действаща държава без
включването на аристократически или дори монархически елементи.
Разбира се, при демокрация народът си остава решаващият съдия по
всички важни въпроси, но той не може всекидневно да присъства, за
да управлява държавата. Правителството не бива да избързва заради
колебливото и променливо народно гласуване само за да се
преизберат отново управниците, пред избирателите то е длъжно не да
произнася призивни речи, а да се движи срещу течението. И
наистина, всъщност задачата на правителството е да действа така,
както би действало разумното народно мнозинство, ако знаеше всичко
и всички подробности, което е все по-невъзможно при нарастващото
държавно пренатоварване. Затова остава: в съвета и управата да се
изберат не само възможно най-добрите, но и да им се повери цялото
им необходимо доверие. Демокрацията без характер, даваща право на
всички и всекиму, се изражда в “демокрация на услужливостта”.
Стабилността на държавната форма зависи не от прекрасните алинеи в
конституцията, а от качествата на владеещите силата. Лоша услуга
ще окажем на демокрацията, ако изберем в управата слаби хора.
Напротив, тъкмо демократичната система както винаги изисква силна
ръка, която би могла чрез държавното кормило да насочва в ясна
посока. Преживяната от обществото криза зависи не от народа, а от
правителството.
А наоколо
беше необичаен април, безопасният за Запада (макар Западът да не
проумяваше това) месец април на 1975 година, когато Съединените
щати зарязаха Индокитай. Само 10 дни преди апенцелското събрание
лековерният западен печат съобщи, че “населението на Пномпен
радостно приветства червените кхмери”.
И е
удивително днес да чуем на малкия слънчев площад в едно затънтено
кътче в самия център на Европа колко много е нараснала всеобщата
несигурност през последната година. Ние се ужасяваме от начина, по
който Америка изостави индокитайските си съюзници. Потресени сме
от съдбата на южновиетнамското население, бягащо на тълпи от
своите комунистически “освободители” и пред тази ужасна трагедия
загрижено се питаме: а ще опази ли Америка съюзническата си
вярност спрямо Европа? Към онази Европа, която – ето – не е
способна сама да се съпротивлява срещу съветската агресия и сега
очаква американската помощ като нещо сигурно. А тъкмо по време на
Виетнамската война в Европа процъфтя антиамериканизмът. Трябваше
да приемем, че занапред Америка няма да защитава държава, която не
желае сама да се защити. В кратък срок Европа е длъжна да
предостави доказателства, че е готова да даде големи жертви и на
дело да се обединява”.
И веднага
след това – критично за Швейцария, как тя намира за прекалени
военните си разходи от 1,7% в бюджета. Сетне и за икономиката, в
която Швейцария престава да бъде приказно-блажената страна.
Произнесъл
всичко това, че и с поздрав към гостите, ландаманът сне от гърдите
си огромната метална верига, знак за властта му, че още и някакъв
жезъл предаде на съседа си по трибуна – и бързо, рязко се оттегли.
Толкоз. Беше изслужил своя мандат.
Но друг
чиновник зае мястото му и веднага предложи пак да изберат Брогер.
Предложи да гласуват – и цялата гъста мъжка тълпа с един замах
вдигна ръце. Не броиха, и без туй беше ясно: избираха го отново.
(Тук аз вътрешно се поусмихнах – да бе, демокрация, като у нас.)
Брогер
отново зае предишното си място и вдигнал едната длан, високо
заповтаря след четеца клетвата. И пак си окачи веригата на
гърдите. И този път заради тълпата започна да чете клетвата – и
тълпата му заприглася в хор: народът се кълнеше сам в себе си!
Сетне
ландаманът обяви членовете на своето правителство, като всеки път
питаше кой е против, но никой не беше; макар и малко, но оставяше
няколко секунди за възражения. В себе си аз продължавах да се
надсмивам: отново като у нас. Ала и тук бях вразумен. Главният
първи закон, който ландаманът пожела да прокара, беше данъчният,
да се повишат данъците, защото кантонът не се справял със
задачите. В тълпата се понесе шум, присъстващите обсъждаха. На
трибуната се качи и говори пет минути един оратор – беше против
предложения закон. После министърът на финансите пожела да
мотивира своето предложение, но откъм тълпата заподсквиркаха – не
искаха да го слушат, а да гласуват. И твърде малко ръце подкрепиха
ландамана, а против бяха същинска гора. Мъжете енергично вдигаха
ръце, създаваше се впечатление за размаханото крило на тълпата, за
властната, убедителна сила на гласуването, която липсва при
тайните бюлетини. (А на всеки пояс, това не се различаваше в
тълпата – висеше кинжал или шпага).
Ландаманът
беше много огорчен и като явно използваше своето право, сам се
аргументира и настоя за повторно гласуване. Изслушаха го
почтително – и също тъй съкрушително прегласуваха: данъците да не
се повишават.
Глас
народен. Въпросът бе решен необратимо – без вестникарски статии,
без телекоментатори, без сенатски комисии, за десет минути и
година занапред.
Тогава
правителството излезе с второ предложение: да се повишат помощите
за безработните. Заподвикваха: “Ами, да работят!” От трибуната:
“Не си намират работа.” Из тълпата: “Да търсят!” Споровете
секнаха. Прогласуваха още по-съкрушително – против. Превесът на
множеството беше толкова ясен, че не броиха ръцете, пък и не ги
държаха достатъчно дълго, навярно никога и не ги броят, на око
всякога се вижда.
Имаше и
трето предложение на правителството: в частност да се приемат за
граждани на кантона живеещите вече от няколко години в Апенцел
италианци. Кандидатите бяха десетина, за всекиго гласуваха отделно
и май че на всички отказаха. Не били достойни, не ги искали.
Не-е, изобщо
не беше като у нас. Преизбрали без спорове любимия си ландаман,
доверили му съставянето на правителство каквото той желае –
веднага му отказваха по всички основни законопроекти. И правилно.
Подобна демокрация аз още никога не бях виждал, ни слушал – и
такава (особено след речта на Брогер) не може да не предизвика
уважение. Ето това е за нас. Ами нашето древно Вече – не е ли било
и то такова?)
Швейцарският
Съюз е създаден през 1291 година – в действителност това сега е
най-старата демокрация на Земята. Тя е породена не от идеите на
Просвещението, а направо от древните форми на общинен живот. Ала
промишлените и многолюдни богати кантони са загубили всичко това и
отдавна са се подстригали по европейски (възприели са всичко, до
мини-полите и сексуалните “живи картини”). А ето, че Апенцел се бе
опазил като някога.
Колко е
разнообразна Земята и колко са по нея изцяло отворените
възможности, незнайни, незрими за нас!
От руски:
Богдан Глишев
А.
Солженицын. Угодило зернышко промеж двух жерновов. Очерки
изгнания. – “Новый мир” 1998 |
