| |
Често
говорим че на българина не му достигало това или онова, говорим за
българска дезорганизираност, за българска проклетия, за българска
нетърпимост към успеха на другите. Наистина, има много поводи за
такива изказвания, но да не забравяме, че всички народи си
откриват свои отрицателни национални черти. Важното е да се знаят
и използват тези обобщени народопсихологични синдроми
(показатели), по които сравнението на различните нации става
по-прегледно и ползотворно. Такова сравнение позволява откриването
на
общата причина
на различни
прояви, позволява формулирането на основен принцип, на който да се
подчинява стимулирането на промяна на националната култура в
желана посока. А това е актуален проблем за България при
предстоящето й приемане в Европейския съюз.
 |
Съществуват доста сравнителни изследвания на националните
култури, обобщаващи много данни за голям брой нации. Популярни
през последните години са класификациите на холандския учен
Герт Хофстеде, който сравнява нациите по тяхното отношение към
социалното неравенство, към реда и законността, както и по
степента на консерватизъм и на индивидуализъм. Един от
неговите показатели, а именно степента на индивидуализъм,
кореспондира твърде добре с техническия прогрес в съответната
страна, с
жизнения стандарт и степента на цивилизованост
на
хората в нея. Оказва се, че нарастването на индивидуализма в
едно общество е взаимосвързано с икономическия напредък,
модернизацията и цивилизоваността. Стига се до извода, че
съзнателното промотиране на индивидуализъм спомага обществото
да осъществява по-бърз икономически напредък и да достига
по-висок стандарт. |
|
 |
No?
Yes! |
Този
показател на Хофстеде се движи между 0 и 100, но на практика не
може да съществува нация със 100% индивидуализъм или пък с 0%
(т.е. 100% колективизъм). По неговите данни, страната с най-висок
индивидуализъм са САЩ (91%), следвана от Австралия. А с най-нисък
- изключително бедните страни на Централна Америка (като например
Гватемала с 10%). Този показател за България е 30%, а за Белгия -
страната с най-близък показател до средния за западните европейски
страни - 75%. Т.е. в Белгия хората са 2.5 пъти
по-индивидуалистично настроени, отколкото в България.
Показателят
„индивидуализъм” се основава на данни за отношенията, които
съществуват между индивидите и социалните групи в дадена страна. И
се оказва, че тези отношения са определящи за осъществявания
научно-технически прогрес, модернизация, урбанизация и формиране
на голяма ”средна класа”. Индивидуализмът се явява антипод на
колективизма - теория и практика, даващи приоритет на интересите
на социални групи пред интересите на индивида.
Когато едно
общество не се съпротивлява, а обратно - подкрепя самоизявите на
хората, идивидуалното независимо мислене, възможностите за личен
избор - тогава това общество се характеризира с висока степен на
индивидулизъм. Индивидуализмът насърчава също конкуренцията между
хората. Индивидуализмът се проявява в
етиката на междуличностните отношения,
в
разбирането за демокрация, за правата на човека, за патриотизъм,
за възпитанието на децата. Индивидуализмът предполага нещата да се
изучават извън или минимално свързани с техния социален контекст.
Може би парадоксално, но страните с високо развит индивидуализъм
не се характеризират с висока степен на социално неравенство. Това
е защото индивидуализмът предполага гарантиране на еднакви права и
възможности за всеки. Индивидуалистичните общества не само
признават правото на индивида на личен избор и независимост - те
организират защитата на това право. При тях индивидуалните права
не могат да бъдат обект на гласуване. Индивидуалистите ценят
новите идеи и допускат, че колективната преценка за тях може да
бъде грешна, насърчава се подкрепата на индивидуална идея, въпреки
неодобрението й от колектива.
Докато за
колективиста колективизмът звучи хуманно, а индивидуализмът -
егоистично, за индивидуалиста колективизмът е форма на
експлоатация на по-способни от по-неспособни. Индивидуалистът
разчита преди всичко на себе си и при неуспех търси причината
преди всичко в себе си. В индивидуалистичните общества
връзкарството и щуробаджанащината имат много по-малко място.
Индивидуализмът е всъщност следствие на прогреса. Той се проявява
и в етиката, и в политиката, и в икономиката. Българската
общественост вече добре осъзнава, че интеграцията ни в Европейския
съюз изисква някои промени в разбиранията, в ценностната система
на българите. Тези промени могат да се обобщят с една дума -
повече
индивидуализъм.
Могат да се
формулират ред принципи, които да бъдат съзнателно пропагандирани
в различните сфери на стопанския, политическия и културния живот.
Ще приведа някои такива принципи и ще дам някои примери как
индивидуализмът може да бъде съзнателно поощряван, съответно от
медиите и институциите за обществени науки, в
политиката/законодателството, от гражданската администрация, в
училището, дори у дома.
Връзката
между жизнения стандарт и степента на индивидуализъм фактически
показва защо социализмът (теория и практика на много форми на
колективизъм) в края на краищата завършва или с икономически
упадък и разруха, или пък с тоталитаризъм - и в двата случая се
стига до някакъв вид революция и ”прекрасният” комунизъм
(примитивна форма на колективизъм) практически никога не може да
бъде постигнат.
Груповата психология на колективизма генерира враждебност
към тези,
които остават извън групата - малцинства или други етнически
общности. Фашизмът и расизмът почиват на колективистичното
поставяне на интересите на една общност над тези на други (в
особено откровен вид така е и при теориите, които откровено се
основават на класовото противопоставяне като марксизма – бел.ред.).
В обществата с повишен индивидуализъм представата за патриотизъм е
различна от тази в колективистичните общества. Колективистите са
склонни да приемат и защитават безрезервно националната история,
традициите, културните институции и прояви. Индивидуалистът се
отнася критично към тях и взема предвид възможните чужди
контрааргументи.
Наскоро
споделих с един американец данни за българското законодателство за
детските надбавки, стимулиращи второто и третото дете в
семейството, но не и четвъртото, петото и т.н. Мислех че съм
убедителен като казах, че това е съпротива срещу ”циганизацията”
на нацията, но събеседникът ми не можа да ме разбере. Би било
полезно ако българските журналисти обръщат повече внимание когато
коментират каквото и да е - събитие, случка, индивидуална или
обществена проява, като се съобразяват с това каква позиция стои в
дъното - колективистична или индивидуалистична.
За
индивидуалиста различните форми на групиране са допустими, само
ако е налице съгласие, че правата на индивида няма да се
накърняват. Наистина, оригиналната демокрация може да се разглежда
като продукт на колективизма в едно общество. Но да не забравяме,
че
съвременната демокрация гарантира преди всичко правата на отделния
човек.
Държавнните
механизми в истинските демократични общесдтва днес не са толкова
налагане на волята на мнозинството, колкото защита на правата на
малцинството. Трябва да бъдем много внимателни когато коментираме
случки, правилници, проектозакони... А когато правим предложения
за такива, които целят защита защита на ”обществения интерес”, е
естествено да отчитаме дали тази защита няма да наруши интереса и
правата на отделни индивиди. Например, до практиката да се
прилагат ”колективни трудови договори” трябва да се прибягва само
при пълното съгласие на работодателите и на на всички от т. нар.
„колектив”. Например правилници или наредби, които дават
предимства на ”служебните” автомобили пред частните, би трябвало
да са принципно недопустими в нашето съзнание. Трябва да забравим
понятието ”колективна отговорност” защото отговорността може да
бъде само индивидуална.
Хората на
изкуството и културата, заедно с медиите, са в състояние да
промотират промени в ценностната система на индивидите. Такъв
процес е трудно да се организира, но медиите могат да направят
популярни принципите на индивидуализма. Най-ефективно обаче
индивидуализъм може да се внедрява в дългосрочен план чрез
образованието на младото поколение. В една страна с образователна
система, основана главно на държавни училища, промотирането на
индивидуализъм може да бъде включено в принципите и методологията
на обучението.
За съжаление
у нас нещата стоят твърде зле в това отношение. Родители, учители,
а дори и образователни методолози не разбират добре и в такъв
аспект промените, които Министерството на образованието и науката
се мъчи да извърши с въвеждането на тестови системи, матури и т.н.
Начинът на преподаване и изпитване на учениците, особено по такива
предмети като история, философия и, най-вече, по български език и
литература, се оказва болезнено остарял, непродуктивен, затънал в
колективистичното блато на отминалия социализъм и не спомагащ за
развитието на младите хора като свободно мислещи граждани.
Образователната методология в нашето училище трябва да се
преустрои с оглед на следните цели:
-
стимулиране на учениците към самостоятелна работа и лични
постижения; - развиване на независимо мислене и собствен поглед
върху нещата;
- свобода на
учениците да изразяват собствено мнение;
-
елиминиране на социалния контекс на събития и явления при тяхното
изучаване.
Особено по
литература, учениците у нас не само че са принудени да изучават
готови ”сдъвкани” мисли и оценки, но често изказването на
собствено гледище от тяхна страна се приема за ”неовладяване на
материала”. Старата, изключително колективистка - Пантелейзаревска
линия в българското литературоведство - е все още залегнала в
учебниците и, за съжаление, в нашето училище е важно да се заучи
готов анализ от такъв тип, а не да се прочете произведението и да
се мисли и разсъждава независимо върху него. Лирични и други
произведения, обогатяващи възможностите и илюстриращи красотата на
българския език, са отстъпили почти напълно място на изучаването
на т.н. ”революционна поезия”. Отговаряйки на изискванията и
методиките в българското училище, учениците са намерили за
най-практично да запаметяват готови развити ”теми”. Обществото
като че ли не си дава сметка, че това може да бъде дори вредно.
Небходима е не само промяна на начина на изпитване, но и цялостна
промяна на учебниците.
За
съжаление, родителите не само не помагат в усилията за промяна в
нашата образователна система, но често пречат. Те по правило
възпитават децата си с оглед на тяхната житейска практика от
социализма. А интегрирането към модерния свят може да започне от
най-ранна възраст, от детската градина. Например - малкияте
братчета и сестричета в едно смейство обикновено биват приучавани,
че играчките им са общи, вместо
всяко дете да се чувства собственик
и отговорно
за своя собствена играчка.
Само след
няколко години очакваме да бъдем в Европейския съюз. Това ще
доведе до икономически последствия, които на първо време могат да
размътят проблемите, които ще възникват в резултат на културния
сблъсък с Големия Нов Свят. Но ние сме длъжни да помислим и
подготвим нашите деца така, че да нямат проблеми при бъдещите им
срещи със западни работодатели, при обществени и културни контакти
с хората, които живяха отвъд Желязната завеса през последните шест
десетилетия.
Длъжни сме да осигурим на децата си
конкурентното оцеляване и личния им просперириитет в условията на
новата общност. |
