В определен период от човешката история се появява едно необикновено понятие - хуманизъм. И още от самото начало започва да се възприема съвсем нееднозначно. Едни смятат, че идва от homo (човек), други от humus (пръст), трети от humilias (смирение). Тъй от самото си начало хуманизмът е объркана идеология за човека, който знае, че идва от пръстта

и смирено очаква да се върне в пръстта

Преди години излезе "Манифест на хуманизма - 2000". Бе написан от американския философ Пол Кърст, но под него се подписаха стотици светила на културата и знанието. И ако през XVI-XIX век повечето афиширани хуманисти обявяват себе си за безбожници, в манифеста точно религията е опора на човеколюбието. Но при следната съществена уговорка: не единствената опора.

При подписването на документа се разгоря остра дискусия. Нима думичката атеист е синоним на мръсник и негодник? Нима не е истина, че повечето, които се разхождат с провесени златни кръстчета или правят дарения на църквите, всъщност са мръсници и негодници? Истина е, да - атеистите унищожиха хиляди паметници на религиозната архитектура. И точно толкова е истина: Светата инквизиция унищожи милиони невинни.

Какво тогава е истинският хуманизъм?

Традиционната европейска култура обикновено сочи като пръв хуманист Франческо Петрарка. Всъщност понятието humanitos се среща още при Цицерон в смисъл на човеколюбие, но през епохата на Възраждането придобива различен смисъл. Хуманисти наричат себе си онези, които заменят религиозното познание с природонаучно. Хуманизъм започва да означава обръщане не към Библията, а към знанието. Пръв Петрарка въздига като основен критерий за знание точността. Така се появява водоразделът между хуманисти и естественици; едните се занимават с човека и вярата, другите с природата и знанието. Тази дълбока пропаст съществува и до днес. Все още се спори например кой помага повече на болния - падрето с молитвата си или докторът със скенера.

Хуманитарите, традиционно възприемани като "философи на душата", като че ли прекопават една и съща нива; естествениците обаче допълниха, че пътят към Доброто минава през усвояването на нови времена и пространства. Под този флаг например Колумб откри не само ново пространство (Америка), но и ново време (напълно непознатата култура на индианците).

Главната мяра е стремежът към другия

Но това не означава най-обикновено състрадание. Да обичаш някого не означава да му дадеш монета в протегнатата шепа, а да му помогнеш САМ да припечели тази монета. Но за това се изисква точност, пресметливост, мъжество, дързост, познания.

Това е широкото разбиране на думата хуманизъм. Да имаш правото да бъдеш и възторжен, и скептик. Да осъзнаеш, че ти самият струваш точно толкова, колкото струва всеки останал. Това убеждение идва още от Древна Гърция и се нарича демокрация. Неговата формулировка е най-простото нещо на този свят: уважавай чуждата свобода и чуждата собственост. И, разбира се, религиозната вяра на другия.

Хуманизмът има три лица - правно, икономическо и нравствено. И тъй като засяга цялостния живот на човека, той е изключително гъвкав и приспособим. Хуманизмът в Ангола е различен от хуманизма в САЩ. В Ангола човеколюбието се свежда до това да подхвърлиш няколко монети в шепата, в САЩ - да направиш нещо печелившо. В този смисъл хуманизмът не е просто любов към човека, а любов към човечеството и неговите ценности. Казано простичко, хуманизмът е осъзнато човеколюбие.

Точно поради тази причина представите за хуманизъм във Великобритания, Китай и Борнео са различни. Обяснението е близо до ума: възгледът за човечност

винаги има обков от религия

Вяра и човек са единен продукт от възгледи, затова в Англия представата за хуманизъм е различна от представата в Монголия. Не можем да си представим хуманизъм във варварско общество.

Поначало представата за човека като висша ценност се налага бавно и трудно. Някога и по някои места да обядваш със сготвена човешка глава е било традиция, сега е гадост. Някога човекът се е възприемал като неотделима част от природата, сега като рожба на Бога. В този смисъл точно християнството постави Човека като номер едно във веригата от ценности, за разлика например от будизма.

Най-високо стои

едно топло, чувстващо и мислещо същество

наречено Човек - твърди християнството. Красивото е, че този възглед постепенно, макар и бавно, се налага и в нехристиянската култура. А дори и в представите на онези, които отричат всякакви богове.

Бедата е другаде - представите за хуманизъм не направиха човечеството по-единно. И тъй като възгледите за Човека имат корени в религията, днес точно религията разделя човеците. Обидно е за нас, мислещите същества, но трябва да признаем - днес почти всички военни конфликти, макар и косвено, произтичат от различия в религиите. Не от кръвожадност, не от алчност, а от вярата в различни богове.

Ще попитате: а къде е тогава хуманизмът? Отговорът е простичък: хуманизмът няма рамка. Той е

едно дълго движение

към разбирането за висшата ценност: Човекът като най-висше Божие творение. Някога са убивали убийците; днес осъзнахме - не бива, защото ти самият ставаш убиец. Някога са убивали психично болните деца, днес се грижим за тях. Някога... днес... Можем да продължим този списък.

Затова казваме, че хуманизмът е движение. Той няма крайна спирка. Опитът ни учи и на правилните решения, и на погрешните. Животинският вид Човек трупа исторически опит, положителен и отрицателен. Дълго, мъчително бавно отпадат някои представи за грях и изкупление, за свое и чуждо, за граници и ограниченост. Все по-ясно осъзнаваме какво прекрасно нещо е свободата. И все по-ясно осъзнаваме, че всяка свобода е ограничена, щом не си самотник на тази планета.

И все повече ни се иска да не сме самотни на тази планета.