22-03-2005

Тези дни скопският вестник “Слово” нарече българите “татари”.

Това са татарки. И ние просто немеем пред хипотезата за етносексуалната ориентеция на скопския журналист, който е спретнал коментираната от г-на Кандимирова дописка

Няма да оспорваме становището на вестника. Може да е прав, а може и да не е. Може българите и да са татари, още повече, че и част от самите татари предпочитат да се наричат българи. А може ида не са. Лично аз не бих се развълнувал много, ако се окажа татарин. Бих го приел като интересно допълнение към собствената си идентичност.

Драмата в казаното идва от друго. Скопският вестник използува етнонима “татари” като обида. Разсърдил се на някакво българско телевизионно предаване, в което някой изрекъл нещо лошо за македонизма. И сега си го връща.

Авторът от “Слово” не е мислил дълго каква обидна дума да избере. Той просто  е посегнал към речника на сръбския шовинизъм от ХІХ век. Някъде по това време до масовото сръбско съзнание е достигнал факта, че прабългарите са един от етносите, залегнали в основата на българската народност. Но да наречеш българите “прабългари” изобщо не е обидно. Затова “прабългари” е заменено с “татари”, прозвище, което по това време, поне за сръбското ухо, има презрителен оттенък. Нека припомним общоприетото тогавашно сръбско становище: на запад от Искъра живеят сърби, на изток – татари.

Но защо един македонски вестник от ХХІ век, при това издание на съюза на македонските писатели (Кои македонски писатели? Само един съюз на писателите ли има в Македония?  Биха ли се подписали всичките под казаното от вестника?) продължава да смята, че да си татарин е срамно? С какво е заслужило скромното неколкомилионно население на Република Татарстан такава лоша слава? Мен ако питате, не я е заслужило. Да си татарин не е по-срамно, отколкото да си журналист във вестник «Слово», например. Въобще главният редактор на вестника не съзнава в каква каша се забърква. Някой ден някой татарин ще разбере за мнението му и ще му извие врата като на пиле. Но с това проблемите няма да свършат. Отдавна известен факт от етногенезата на балканското население е, че прабългарското - татарско според вестника - присъствие по долината на Вардар е

В началото на миналия век модата е била такава - на но-ож! Е, какво правим сега?! Пак ли ще се ръгаме? С ножовете...

не по-слабо отколкото в Североизточна България. Как издателите на вестника съумяват да се опазят и разграничат от тази татарщина в собствената им страна? Отговорът е само един: те несъмнено се причисляват към малобройната, но благородна, тъй, като е дошла от Белград, управляваща прослойка на македонското общество. За което говори и ползуваната от тях терминология. Казано на прост език, те са най-обикновени сърбомани.

А да си сърбоманин не е като да си татарин. Да си сърбоманин наистина е срамно, даже позорящо. Като казвам това не изразявам личното си мнение, а мнението на официалните сръбски власти.

Неотдавна българинът Небойша Иванов от Цариброд беше осъден от сръбски съд на няколко месеца затвор, защото нарекъл една сръбска журналистка “сърбоманка”. Ако мен ме нарекат сърбоманин не бих се разстроил особено. Поне няма да хукна да се жалвам в съда. Още по-малко бих го направил, ако ме нарекат “българоманин”. Защо една, при това сръбска, журналистка се е засегнала толкова от казаното? Причината може да бъде само една: за нея тази квалификация е обидна. И тя се обръща към съда.

За да приеме съда една квалификация за обидна, тя трябва да отговаря на две задължителни условия: да съдържа позорящи лицето твърдения и да бъде невярна. Ако наречете някого “татарин”, например, той не може да ви осъди, защото никой съд няма да приеме, че това е позорящо обстоятелство. Той може да ви осъди, ако го наречете “крадец”. Но ако се установи, че вече е бил осъждан за кражба, ще бъдете оправдан, защото твърдението ви е вярно.

В случая с Небойша Иванов съдът е приел, че определението “сърбоманин” е позорящо и е издал присъдата си на това основание. Той също така е установил, че то е невярно спрямо ищцата. Единственият начин да се установи това е било, вероятно твърдението на самата ищца, която с възмущение е отхвърлила възможността да е сърбоманка. Мнението на съда косвено е потвърдено и от най-високо равнище – от президента Борис Тадич, който помилва осъдения, но от чисто хуманни съображения, без да коментира мотивите и логиката на присъдата. Така този съдебен прецедент прави вярно твърдението, че да си сърбоманин, т.е., привърженик на сръбщината, е срамно.

Не ми се мисли какво би станало, ако подсъдимия беше нарекъл журналистката направо “сръбкиня”.

Нямаше да му се размине само с няколко месеца затвор. Не е ясна причината за това негативно отношение на сърбите към собствената им същност.

Може би е в ход процес на цялостна преоценка за ролята на сръбството в световното развитие.

Който процес е предизвикан, на свой ред, от неотдавнашните натовски бомбардировки. Ако това е така, боя се да не излезе вярно твърдението, че с добра дума и пистолет може да се постигне много повече, отколкото само с добра дума. Но това е странична тема. Главното, което искахме да кажем с горното е, че е по-добре за издателите на “Слово” да зарежат сърбоманството. Както се видя, то не се цени и в самата Сърбия.

По-добре е да се насочат към връзките си с Александър Македонски. Там  все още има някакъв хляб.