Правителството е институция, която притежава изключителната власт да прилага определени правила за обществено управление в определен географски район**. Дали хората се нуждаят от такава институция и защо?

Тъй като разумът е основното средство за оцеляване на човека, неговия способ за придобиване на знание, което да направлява действията му, то необходимото му базисно условие е свободата да мисли и да действа в съответствие със своята рационална преценка. Това не означава, че човек трябва да живее сам и че необитаемият остров е най-подходящата за нуждите му среда. Хората могат да извлекат огромни ползи от взаимоотношенията помежду си. Социалната среда е най-подходяща за тяхното успешно оцеляване – но само при определени условия...

“Двете значими ползи, които могат да бъдат извлечени от съществованието в рамките на обществото са: знанието и търговията. Човекът е единственото живо същество, което може да предава и разширява своя запас от знание от поколение на поколение; потенциално достъпното за човека знание е значително повече от знанието, което всеки един човек може да придобие за целия си живот; всеки човек получава неизмерима полза от знанието, открито от другите. Втората значима полза е разделението на труда: то позволява на човека да посвети усилията си на определена трудова сфера и да търгува с другите, които специализират в други области. Тази форма на коопериране позволява на всички участници да постигнат повече знание, умения и продуктивна възвръщаемост от усилията си, отколкото биха постигнали, ако всеки сам трябва да произведе всичко, от което се нуждае, на необитаем остров или в самоподдържаща се ферма.”

“Но точно тези ползи показват, определят и дефинират какъв тип хора биха били от полза един за друг и в какво общество: само рационални, продуктивни, независими хора в рационално, продуктивно, свободно общество.” ***

Общество, което отнема от индивида продукта на неговото усилие или го поробва, или се опитва да ограничи свободата на неговия разум, или го заставя да действа срещу своята рационална преценка – общество, което насажда конфликт между неговите декрети и изискванията на човешката природа- не е, строго погледнато, общество, а тълпа, поддържана заедно посредством инститицуионализирано управление. Подобно общество разрушава всички ползи от съвместното съществуване на хората, няма приемливо оправдание и представлява не източник на ползи, а смъртна заплаха за оцеляването на човека. Животът на необитаем остров е по-безопасен и несравнимо по-за предпочитане пред този в Съветска Русия или в Нацистка Германия.

Ако хората искат да живеят заедно в мирно, продуктивно, рационално общество и да осъществяват взаимноизгодни сделки помежду си, те трябва да приемат основният обществен принцип, без който нито едно морално или цивилизовано общество не би било възможно:

принципът на индивидуалните права.

Да се признаят индивидуалните права означава да се признаят и приемат условията, изисквани от природата на човека за неговото истинско оцеляване.

Правата на човека могат да бъдат нарушени единствено чрез насилие. Единствено посредством използването на физическа сила един човек може да отнеме живота на друг или да го пороби, или да го ограби, или да го възпре да преследва своите собствени цели, или да го застави да действа в противоречие с неговата рационална преценка.

Предпоставката за съществуването на цивилизовано общество е изключването на физическата сила от обществените взаимоотношения – налагайки по този начин принципа, че ако хората искат да общуват помежду си, това може да става само чрез средствата на разума: посредством дискусия, убеждаване и доброволно, непринудително съгласие.

Необходимото следствие от правото на живот е правото на самозащита. В едно цивилизовано общество силата може да бъде използвана само във връзка и само срещу тези, които инициират нейната употреба. Всички причини, които определят използването на физическо насилие като зло, превръщат ответното използване на физическа сила в морален императив.

Ако някое “пацифистко” общество отхвърли ответното използване на сила, то то би било оставено беззащитно пред милостта на всеки разбойник, който реши да бъде неморален. Такова общество би постигнало точно обратното на своето намерение: вместо да премахне злото, то би го насърчило и възнаградило.

Ако едно общество не осигури организирана защита срещу насилие, то би принудило всеки гражданин се въоръжи, да превърне дома си в крепост, да стреля срещу всеки непознат, който се приближи до вратата му – или да се присъедини към покровителствена група граждани, която да се бори с други групи, формирани поради същата причина и така да допринесе за израждането на това общество в хаос от бандитско управление, т.е. управление чрез брутална сила, в непрекъснато племенно воюване на праисторически диваци.

Използването на физическа сила – дори нейното ответно използване – не може да бъде оставено на усмотрението на отделните граждани. Мирното съжителство е невъзможно, ако човек е принуден да живее под постоянната заплаха от отприщването на насилие срещу него от страна на всеки един от неговите съседи във всеки един момент. Дали намеренията на неговите съседи са добри или не, дали тяхната преценка е рационална или не, дали те са мотивирани от чувството за сраведливост, от невежество или от зла умисъл – използването на сила срещу един човек не може да бъде оставено на произволното решение на друг.

Представете си, например, какво би станало, ако даден човек изгуби портфейла си, реши, че са го ограбили, нахлуе във всяка една съседна къща, за да го търси и застреля първия човек, който го погледне накриво, приемайки това като знак за вина.

Ответното използване на сила изисква обективни правила за доказване на обстоятелството на извършване на престъпление, на доказване кой е извършителят, както и обективни правила за определяне на наказанието и прилагане на съответните процедури. Хората, които се опитват да повдигат съдебно преследване срещу престъпления без наличието на подобни правила, са линчуваща тълпа. Ако едно общество остави ответното използване на сила в ръцете на отделните граждани, това ще се изроди в саморазправа, закон на линча и безкраен низ от кървави частни вражди и вендети.

Ако физическата сила трябва да бъде отхвърлена от обществените взаимоотношения, хората се нуждаят от институция, натоварена със задачата да защитава техните права съгласно обективен набор от правила.

Това е задачата на правителството – на същинското правителство – неговата основна задача, единственото му морално оправдание и причината, поради която хората се нуждаят от правителство.

Правителството е средството за поставяне на ответното използване на физическа сила под обективен контрол– т.е. под обективно формулирани закони.

Фундаменталната разлика между частното действие и действието на правителственото – разлика напълно игнорирана и занемарена днес – се крие в обстоятелството, че правителството притежава монопол върху легалното използване на физическа сила. То трябва да притежава такъв монопол, защото е упълномощено да ограничава и да се бори срещу използването на сила; и поради същата тази причина неговите действия трябва да бъдат строго дефинирани, определени и ограничени; в неговата работа не е допустима никаква проява на приумица или каприз; то трябва да е безпристрастен робот, чиято основна движеща сила са законите. Ако едно общество иска да е свободно, неговото правителство трябва да бъде контролирано.

При една строго морална социална система отделният индивид легално е свободен да предприема всякакви действия, каквито пожелае (дотолкова, доколкото не нарушава правата на другите), докато един правителствен чиновник е ограничен от закона за всяко свое служебно действие. Един частен индивид може да прави всичко, с изключение на това, което е забранено от закона; един правителствен служител в служебен план не може да прави нищо, освен това, което е разрешено от закона.

Това е начинът за подчиняване на “силата” на “правото”. Това е американската концепция за

“правителство от закони, а не от хора”.

Същността на законите, присъщи на едно свободно общество и източникът на власт на неговото правителството трябва да произтичат от природата и целите на истинското правителство. Основният принцип и на двете е заложен в Декларацията за независимостта: “за да се осигурят тези (индивидуални) права, се институционализират правителства, получаващи своята власт от съгласието на управляваните..... ”

Тъй като защитата на индивидуалните права е единствената свойствена за правителството цел, това е единственият свойствен предмет на законодателството: всички закони трябва да се основават на индивидуалните права и да целят тяхната защита. Всички закони трябва да са обективни (и обективно оправдани): хората трябва да са наясно още преди да предприемат определено действие какво им забранява закона (и защо), какви действия представляват престъпление и какво наказание ще им бъде наложено, ако го извършат.

Източникът на правителствената власт е “съгласието на управляваните”. Това означава, че правителството не е господар, а слуга или агент на гражданите; то означава, че правителството като такова няма други права, освен правата, делегирани му от гражданите за специфична цел.

Има само един основен принцип, с който индивидът трябва да се съгласи, ако иска да живее в свободно, цивилизовано общество: принципът на отказ от използването на физическа сила и делегирането на правителството с неговото право на физическа самозащита с цел систематично, обективно, легално дефинирано прилагане. Или, ако трябва да го кажем по друг начин, той трябва да приеме разделението на сила от своеволие (всякакво своеволие, дори и собственото).

Сега, какво става в случай на несъгласие между двама души относно начинание, в което и двамата са били ангажирани?

В едно свободно общество харата не са принудени да търгуват един с друг. Те го правят само посредством доброволно споразумение, а когато е включен времеви елемент – посредством договор. Ако договорът е нарушен от своеволното решение на едната страна, това може да предизвика значими финансови щети на другата – и жертвата не би имала друга възможност освен да конфискува собствеността на нарушителя като компенсация. Но тук отново използването на сила не може да бъде оставено на решението на частните индивиди. И това води до една от най-важните и най-сложни функции на правителството – функцията на арбитър, който решава споровете между хората според обективни закони.

Престъпниците са незначително малцинство във всяко полуцивилизовано общество. Но

защитата и прилагането на договорите посредством граждански съдилища

е от решаваща необходимост за едно мирно общество; без подобна защита нито една цивилизация не може да се развие или съхрани.

За разлика от животните, човекът не може да оцелее, действайки само в обхвата на конкретния момент. Той трябва да конкретизира своите цели и да ги постига в рамките на определен времеви период; трябва да предвижда своите действия и да планира живота си широкообхватно. Колкото по-разумен е човек и колкото повече знания притежава, толкова по-широк е обхвата на неговото планиране. Колкото по-развита или сложна е една цивилизация, толкова по-широк е обхватът на дейностите, които тя изисква – и, следователно, по-широк е обхватът на договорни отношения между хората и по-остра е нуждата им от гарантиране на сигурността на тези отношения.

Дори едно примитивно бартерно общество не може да функционира, ако даден индивид се споразумее да изтъргува бушел**** картофи за кошница с яйца и след като получи яйцата откаже да достави картофите. Представете си какво би означавал подобен род своеволно направлявано действие в едно идустриализирано общество, в което хората доставят на кредит стоки на стойност милиарди долари или договарят построяването на мултимилионни сгради, или подписват 99-годишни лизингови договори.

Едностранното нарушаване на договор е непряко използване на физическа сила:

то се изразява по същество в получаването от един човек на материални ценности, стоки и услуги, и последващ отказ от негова страна да ги заплати, задържайки ги по този начин чрез сила (чрез чисто физическо владеене), а не по право – т.е. задържайки ги без съгласието на техния собственик. Измамата включва подобна непряка употреба на сила: тя се изразява в придобиването на материални ценности без съгласието на техния собственик посредством фалшив претекст или лъжливи обещания. Изнудването е друг вариант на непрякото използване на сила: то се изразява в придобиването на материални ценности не в замяна на други ценности, а посредством заплаха от насилие или нараняване.

Някои от тези действия са очевидно криминални. Други, като например едностранното нарушаване на договор, могат да нямат криминални мотиви, но могат да бъдат породени от безотговорност и ирационалност. Освен това може да има сложни казуси с някаква претенция за справедливост и от двете страни. Но какъвто и да е случаят, всички тези спорни въпроси трябва да бъдат предмет на обективно определени закони и трябва да бъдат решени от безпристрастен арбитър, прилагащ законите, т.е. от съдия (или където е уместно – от съдебни заседатели).

Забележете основният принцип, ръководещ правосъдието във всички тези случаи: това е принципът, че нито един човек не може да придобие някакви ценности от другите без съгласието на техния собственик – и, като последица, че правата на един човек не могат да бъдат оставени на милостта на едностранното решение, произволния избор, ирационалността, прищявката на друг човек.

Такава, по същество, е същинската цел на правителството, а именно: да направи възможно социалното съществуване на хората, защитавайки ползите и борейки се със злините, които хората си причиняват един на друг.

Същинските функции на правителството попадат в три основни категории, всяка от които включва въпросите за физическата сила и защитата на правата на човека: полицията, да защитава хората от престъпници- въоръжените сили, да защитават хората от чужди нашественици – съдилищата, да уреждат споровете между хората по силата на обективни закони.

Тези три категории включват много последващи и производни въпроси – и тяхното практическо приложение, под формата на специфично законодателство, е доста сложно. То попада в сферата на специфична наука: философията на правото. В полето на приложение са възможни много грешки и много несъгласия, но важното тук е да се прилага принципът, че целта на закона и на правителството е защитата на индивидуалните права.

Днес този принцип е забравян, игнориран и нарушаван. Резултатът е сегашното състояние на света, с дегенерацията на човечеството до беззаконието абсолютиската монархия, до примитивното варварство на управлението чрез брутално насилие.

В необмислен протест срещу тази тенденция някои хора повдигат въпроса дали правителството като такова е зло по природа и дали анархията не е идеалната обществена система. Като политическа концепция

анархията е наивна абстракция:

заради всичките причини, обсъждани по-горе, общество без организирано правителство би било оставено на произвола на първия престъпник, който се появи и който би го хвърлил в хаоса на гангстерската война. Но възможността за човешка неморалност не е единстеното възражение срещу анархията: дори общество, в което всеки един от членовете е напълно рационален и съвършено морален, не би могло да функционира в условията на анархия; нуждата от обективно законодателство и от арбитър при споровете между хората е това, което предопределя необходимостта от съставяне на правителство.

Един съвременен вариант на анархистичната теория, който обърква някои от младите поддръжници на свободата, е необикновения абсурд, наречен “конкуриращи се правителства”. Приемайки основната предпоставка на модерните етатисти – които не виждат разлика между функциите на правителството и функциите на индустрията, между силата и производството, и които пропагандират правителствена собственост върху бизнеса – проповедниците на “конкуриращите се правителства” вземат другата страна на въпроса и декларират, че след като конкуренцията е толкова благоприятна за бизнеса, тя трябва да се приложи и спрямо правителството. Те обявяват, че вместо едно, монополистично правителство, трябва да има множество различни правителства в рамките на определен географски район, конкуриращи се за предаността на индивидуалните граждани, като всеки гражданин е свободен да “пазарува” и подкрепя каквото правителство си избере.

Спомнете си, че възпирането от насилие между хората е единствената услуга, която правителството може да предложи. Запитайте се какво би означавала конкуренцията при възпирането от насилие?

Тази теория не може да бъде наречена терминологично противоречие, защото тя очевидно е лишена от каквото и да е разбиране на термините “конкуренция” и “правителство”. Тя не може да бъде наречена и свободна абстракция, тъй като тя е лишена от какъвто и да е допир или връзка с реалността и изобщо не може да бъде конкретизирана, дори грубо или приблизително. Една илюстрация би била достатъчна: нека приемем, че г-н Смит, клиент на правителство А подозира, че съседът му, г-н Джоунс, клиент на правителство Б, го е ограбил; патрул на полиция А се отправя към къщата ма г-н Джоунс и бива посрещнат на вратата от патрул на полиция Б, който обявява, че не приема валидността на оплакването на г-н Смит и не признава властта на правителство А. Какво става след това? Може да продължте сами.

Еволюцията на концепцията “правителство”

 има дълга, мъчителна история. Изглежда, че във всяко организирано общество е съществувала някаква смътна представа за същинската функция на правителството, манифестираща се в такива феномени като припознаването на някаква имплицитна (макар и често несъществуваща) разлика между правителство и разбойническа банда – аурата на респект и морална власт, дадена на правителството като пазител на “законността и реда”- фактът, че дори най-зловещите правителства намират за необходимо да поддържат някакво подобие на ред и някаква престорена справедливост, дори и само като рутина и по традиция, и да претендират, че имат някакво морално оправдание за своята власт, от мистично или социално естество. Точно както абсолютните монарси във Франция е трябвало да прибягват до “Божествените права на кралете”, така и съвременните диктатори във Съветска Русия трябва да харчат състояния за пропаганда, посредством която да оправдаят властта си в очите на поробените от тях субекти.

В човешката история разбирането на същинската функция на правителството е съвсем ново постижение: то е само на двеста години и датира от Бащите-основатели и Американската революция. Те не само идентифицират същността и нуждите на свободното общество, но и изнамират начините да го изяснят на практика. Свободното общество – като всеки друг човешки продукт – не може да бъде постигнато чрез случайни средства, само чрез желание или чрез “добрите намерения” на неговите лидери. Необходима е сложна правна система, основана на обективно валидни принципи, за да може едно обществото да стане свободно и да се поддържа свободно – система, която не зависи от мотивите, моралния характер или намеренията на което и да е длъжностно лице, система, която не оставя възможност, нито законова вратичка, за развитието на тирания.

...Американската система на проверки и равносметки беше точно такова постижение. И въпреки че определени противоречия в Конституцията наистина оставиха вратичка за развитието на етатизъм, концепцията за конституция като средство за лимитиране и ограничаване на властта на правителството е несравнимо постижение.

Днес, когато се предприемат съгласувани действия за премахване на това положение, не може да се повтаря прекалено често, че Конституцията е ограничение на правителството, а не на отделните индивиди – че тя не предписва поведението на отделните индивиди, а само поведението на правителството – че тя не е харта за правителствената власт, а харта за защитата на гражданите от правителството.

Нека да вземем под внимание степента на моралната и политическа инверсия в преобладаващия днес възглед за правителството. Вместо да бъде защитник на правата на човека, правителството се превръща в най-опасния им нарушител; вместо да защитава свободата, правителството установява робство, вместо да защитава хората от инициаторите на физическо насилие, правителството инициира физическо насилие и принуда по всякакъв начин и по въроси, по които си иска; вместо да служи като инструмент на обективността в човешките взаимоотношения, правителството създава ужасно, скрито господство на несигурността и страха посредством необективни закони, чието интерпретиране е оставено на произволните решения на случайни бюрократи; вместо да защитава хората от претърпяване на щети поради нечия прищявка, правителството си приписва властта на неограничено своеволие- така че бързо се приближаваме фазата на крайна инверсия: фазата, в която правителството е свободно да прави каквото си пожелае, докато гражданите могат да действат само с разрешение; което е фазата на най-мрачните периоди от човешката история, фазата на управление посредством брутална сила.

Често се отбелязва, че независимо от материалния му прогрес,

човечеството не е постигнало някаква сравнима степен на морален прогрес.

Тази забележка обикновено бива последвана от някакво песимистичо заключение относно човешката природа. Вярно е, че моралната позиция на човечеството е позорно ниска. Но ако се вземат предвид чудовищните морални инверсии на правителствата (станали възможни благодарение на алтруистично-колективистката етика), под управлението на които човечеството е трябвало да живее през по-голямата част от своята история, започваме да се чудим как хората са успели да запазят дори подобие на цивилизация и какво неразрушимо самоуважение ги кара да продължават да ходят изправени на два крака.

Започваме също така да виждаме по-ясно същността на политическите принципи, които трябва да бъдат приети и защитавани като част от битката за интелектуалния Ренесанс на човека.

Преведе Асенка Христова

** Eсето е публикувеано в сборника “Добродетелта на егоизма”

*** Цитатите са от есето “Етиката на обективиста”, включено в сборника “Добродетелта на егоизма”

**** бушел - мярка за обем, равностойна на 36 л, за зърнени храни – 36 кг