Това е книга за яснотата. В нея се разсъждава за развитието на обществото и неговите идеи, за степента, която то е достигнало в своята зрялост, за хоризонтите пред хората, за техните недоволства, страсти и непостигнати мечти. Бистротата на погледа към проблемите е най-важното условие за тяхното решаване. Тя се постига чрез различни методи, техники, доктрини. Същността на ясния поглед е доброто наблюдение. Неговата обективност се гарантира от приетия аналитичен метод. В книгата това е методът на философския прагматизъм.

Бистро и фалшиво

В България този метод е непознат и неизползван, въпреки звуковата идентичност на името му с дума, означаваща сбор от не-аналитични средства за преодоляване на възникнали нужди. Цел на представянето му е извеждане на идеите за развитие на България от мукавените замъци на полумитове, полулегенди и в крайна сметка, полуистини, проповядвани вечер след вечер от полуграмотни вечни фаворити на властта, защипани с титли и научни степени, получени върху постланите с червени килими коридори на посредствеността. Целù се и освобождаване от различни обсесии, периодично парализиращи колективното съзнание, за да се замъгли и отклони от ясните пътища. Цел е също така, развиване на способност за изработване на защитни разсъдъчни операции срещу облъчване с масово опростачване при големи манипулации.

Ще се подредят и йерархизират по-едрите заблуди в българското общество, ще се класифицират и анализират в социално-философски категории, които ще съхраняват като затворени колби знание за тяхната зла сила. Огромната надежда е, че ще се намали ефектът от отровата, която те впръскват всекидневно в нашите нерви. На първо време може да се изброят най-ярките злини, разяждащи енергийното ядро на нацията, като я отклоняват от посоката на съзидателност и морална стабилност. Това са патриотарството със смешното разклонение “българанство”, тук спадат всички мегаломански псевдоисторически проекти на напънати, но слаби учени, лишени от аналитични умения, чиято научна продукция клони към политически лозунги. Дават ги по всички телевизии, тъй като най-леко се пригаждат към масовата безвкусица и простотията, които единствени ги припознават като учени. Тук е всичко онова, което се нарича Панто, Семко, Марко, Божидар, Сапар. Тук са и комунистическите писатели и поети, назначени за такива, ненадраснали чиновническия табиетлък: Недялко, Цанев и Светлин, барабар с вече износващи се пълчища от жълто-червените медии, които оттук-нататък ще наричам “медийна ченгеджийница”. Характерен за тях е неистов стремеж за получаване на измислени отличия, по възможност от чужбина, членство в измислени академии, също предимно “от чужбина”, с които те се утвърждават изключително в собствената си родина.

Българанство

Какво представлява българанството, проповядвано от вождове, тип “Седящият бик”? (В нашенски вариант – ченгето Димитров, който и изправен изглежда като седнал). Изяснявайки мислите си, тук и навсякъде ще използвам ситуация от реалността, чийто параметри ще изтеглям до обобщаваща метафора, която след това ще подлагам на концептуализиране. Това от своя страна ще изгради личен метод за наблюдение и анализ, основан върху доктрината на прагматизма.

В приятелски кръг става дума за моя книга, която излиза в едно от най-престижните западни издателства. Приятелят, който ме хвали говори за това, как един българин е пробил там, където ... и т.н. Седящият насреща французин възкликва с удивление: “но защо българин, защо тези ваши безкрайни комплекси, защо винаги подчертавате вашата националност във времена, когато всеки е гражданин на всяка страна, стига да пожелае да живее там?” Моята изненада е двойна, чувал съм и очаквам подобни реакции от американци, скандинавци, дори германци, но французин! Не бяха ли французите най-големите националисти, шовинисти и прочее, давани за пример от проскърцващи български еврокомунисти като Енчев, Драгомир и синове? Бяха. Били са. Отдавна не. “Ще се знае, продължава французинът, за личното постижение на този човек с малко необичайно име.” Това е. Какъв ти тука коментар. По-скоро въпроси забръмчават: защо българанството – толкова старомодно и отблъскващо винаги е поощрявано от всяко правителство или най-малкото е оставяно без реакция? Реализацията само тук в България, когато светът отдавна е отворен, е лъжлива и жалка. Тя напомня за оная тенекиена будка, изтъпанена в далечни времена пред великия НДК, символ на българското разбиране за богатство и разкош. В будката на мръсна скара цвърчи стародавен салам “кучешка радост”, мазнината тече някъде надолу, а чучналите наоколо псета съзерцават пробитото тенеке, виждайки в него средоточието на света и на Балканите дори. На две крачки е блеснал стъкленобетонният гигант,  самият Запад. Продавачът в будката е като български учен или култур-деятел – уж съсед на Запада, но “кучешка радост” продава и мания за величие в несметни количества.    

В Америка има 3500 университета, четири пети от тях са основани между 1820 и 1860 година, Харвард – 1636, Йеил – 1701. Точно това количество университети притежават библиотеки с над един милион библиографски единици т.е. по-големи от българската национална библиотека и за разлика от нея, всички са електронизирани. (Нарочно давам за пример най-мразената от комуноидите страна). “Най-старото българско висше учебно заведение, Софийският университет”, както гордо го титулуват местните индианци е създаден през 1888 година. И тук не ни провървя. Но пък какво само не правят комплексите за малоценност – в Търново решили, че ще викат на мъждукалия манастирски живот от 14 век (Евтимиевата школа), “университет” и така, хоп, ето ти един мноого стар български университет. То пак не се урежда да е преди университетите в Испания, Италия и Франция, ама хайде.

Защо тези неща трябва да се знаят, а не да се крият? Защото животът в митове и лъжи неизбежно ще докарва комуноиди на власт да управляват ослепени от заблуда хора, така както червеният петел властва над въртящите се в курника кокошки. Животът в лъжи е като живот с изкълчени крайници, които вместо да се наместят и лекуват, се държат извадени от естествените им места. Докато остане един неподвижен труп, начуголен и глозган от комуноиди. Не съм чул, ни видял някой по света да седне да се гордее с държавата си. Така както никой не избира сам името си, не му е дадено да избере и мястото, където ще се роди. Да се гордееш, че си от най-старата държава в Европа, когато името “българин” във Варшава, Берлин и Прага е синоним на крадец на коли и трафикант на жени е много горда работа. Да завърша с хубава мисъл на един стар емигрант: “Родината не е дреха да я съблечеш, като се износи. Мъкнеш я цял живот на гърба си. С България нямам основания да се гордея, но не се и срамувам”. Това е нормалното човешко поведение. Другото е жесток комплекс за малоценност, стигнал дотам, че младежите до 30 годишна възраст останали в България приемат това за пряк израз на неуспех. То им бе причинено от национал-горделивците.                     

Българският антиамериканизъм

Ще дам пример за смисъла, мотивацията и компетентността на българския антиамериканизъм. Бях шокиран от една гигантска нелепица, която чух по радиото в спортните новини. Коментаторът “преведе” името на баскетболния отбор от Индиана “Pacers” като “пешеходците”. Скандализиран от простащината се обадих в радиото, обясних откъде идва името и как трябва да се превежда. Знам това от първа ръка, живял съм в Индианаполис и съм се интересувал. Изслушаха ме, приеха забележката, известно време казваха само “Индиана”, после почнаха пак. Изглежда из редакциите се изпонатръшка поредният откос полуграмотници. Писах статии, пусках ги тук-там, когато имах възможност разговарях с журналисти. Нищо. Цяло едно съсловие, това на спортните журналисти, предпочита да се излага колективно, дивашки, но да върви по следите на стадото и да не се отклонява.

Каква е грешката? Най-известното събитие в Индианаполис, когато за 10 дни градът става център на национален медиен интерес, е състезанието “500-те мили на Индианаполис” (Indy – 500). Преди самото състезание, щом болидите се наредят на старт, пред тях излиза кола, която прави една опознавателна обиколка. Тази кола се нарича “pacer car”, никой няма право да я изпреварва. Оттам и името на отбора на Индианаполис. Вярно е, че едно от значенията на “pacer” е “минувач” (а не “пешеходец”, както е според нашите, което е “pedestrian”). Причината, заради която давам тъкмо този пример е, че ако сред споменатото съсловие би се появило дори мигновено замисляне, дори за секунда, то би се усъмнило, че в баскетболната спортна общност на САЩ, където имената са “ракетите”, “буталата”, “шпорите”, “биковете”, “горещите”, “златните буци”, “кралете”, някой би се кръстил с архибезличното “минувачите” или “пешеходците”. Замисляне само за секунда. Но, ако го имаше, щеше ли да има комунисти или комуноиди? В България щеше ли да остане Доган, Райчев или Волгин.          

Да казвам ли колко пъти след това отново и отново чувах или четях подобни “компетентни” преводи, докато накрая обръгнах. Ще бъде ли прекалено да твърдя, че истеричният антиамериканизъм по волгински, който ни залива денем и нощем от медийната ченгеджийница се дължи на точно такова “разбиране” на американската култура, колкото е верен английският на спортните журналисти или на гимназистите– преводачи, наемани от кабеларки и измислени издателства? Чета книга на американски автор, издадена от престижно наше издателство. Преводачката – непозната, но редакторката, бивша номенклатура, известна та и оттатък. А книгата гъмжи от всичките досади, които непомирисалият Америка блъска с нелепо упоение – служителят е “офицер”, университетите са “държавни” (в Америка нищо не е държавно, а щатско, думите са омоними), героят е алкохолик, но е наказан от преводачката да се налива с “ликьор”, горката, откъде да знае, че в американския английски “liquor”означава алкохол. Намирисва и на други, доста по-тежки пропуски, стилът нещо не се връзва с риторичните пропадания, ама, то пък сега и стил.

Помним един нашумял лозунг забучен на кол в началото на малък български градец: “Рейгън – враг № 1 на Тутракан”. Нима конакчийско-волгинският антиамериканизъм се различава съществено от този Монблан на клиничния унес? По отношение на останалия свят значимостта на България не е нещо повече от един световен Тутракан, а фанфаронът Енчев, не е по-различен от тутраканеца, побил табелата на своя болезнен комплекс за малоценност върху крепостта на идеологическия си феод. От професор Ивайло, през Волен-неволен Сидер, та до професорите Юлиян, Панто и Сапар се е опнал бойният стяг на българските антиамериканисти. Решителност и воля се четат по лицата на тези изпечени болни. Те са въоръжени с победното учение на българския тутраканизъм. Нищо не може да ги спре, най-малко диагнозата им.    

Дори руснаците осъзнаха по-бързо от българите, че не е възможно да разбереш Америка, без да си поживял в нея. Иначе ще продължаваш да виждаш там това, което си прочел или което си си намислил предварително, послушайте “разсъжденията” на примитива Карбовски за Америка и му скройте шапката. В своите интервюта всички ръководители на една Румъния подреждат приоритетите на страната си така: Америка, Великобритания, Европейски съюз. Много по-прозорливи от нас, гледащи в перспектива, те отдавна са разбрали, че ако Америка е с тях останалите сами ще дойдат. Затова и успяха да се наредят за Европа, а навсякъде другаде ще ни изпреварят. Същото е с Турция, която получава каквито си иска отстъпки от европейците, защото си има за съюзник САЩ. Такава е външната политика на Хърватия, Словения, дори на Македония. Ние пък си имаме непотиста Волгин, новото ченге еврокомунист, Енчев, измъкнато от кой знае коя кагебистка катакомба, провинциалните Маринкова и Конакчиев, с мозъци във весел, прасковен цвят. Също и “тутраканизма” от националното радио, националната телевизия и националната баня.        

Българският академизъм

На конференция във Виена се оказах заобиколен от млади учени от Хърватия, Австрия и Сърбия. Стана дума, разбира се за семиотика, за университети и преподаватели. Добре изглеждащите и добре образовани хървати казаха, че нивото на основния им университет в Загреб е високо, но имат трудности с осигуряване на квалифицирани преподаватели за втория в Марибор. Хърватия има 4,5 милиона души население. В 10-милионната Сърбия и Черна гора университетите са 8, включително основания през 1863 в Белград. В приблизително равната по площ и население на България, Австрия университетите са 18, най-старият е във Виена, основан през 1365г. Университетът в Грац е създаден през 1586, в Инсбрук през 1669, а в Залцбург – през 1622 година. Слушах тези данни и чаках реда си. Трябваше и аз да кажа колко са университетите в България – 51! Направо им прибрах акъла. Ама исках още та продължих – четиресет и седем са основани след 1991 година. Голям удар направих. Знам, че сега трябва да дойде вица, но такъв няма. Защото съобщавам факти. И спирам.

Ще кажа това, което самò крещи да бъде изречено – когато всеки втори, който те настъпва в тролея е професор или доцент, никой не си е на мястото. Петдесет и един университети и башибозук от учени развлачващи наука по дараци, внесени от Германия през 1865. Посетете “научна конференция” по хуманитарна дисциплина – във въздуха виси такава безнадеждност, че ти иде да ревнеш с глас. Погледът ще обходи бюрата от 1958 година, ще се спре на трогателните ламаринки, наковани по тях с инвентарен номер, на протритите червени покривки, помнещи славни дни, с гъст, цигарен дим и тонове думи, падащи от конвейра на пустотата. Единственият въпрос, който избива от пода и тавана е, тези хора, вярват ли си или само се преструват. И в двата случая пътят им е един – към онзи “телевизионер”, подложил стол на Вучко. Пардон, вземам си думите назад, видях телевизионера – директор с вид на заслужил текезесар, интелект на мутра и обаяние на уличен бияч, за този ли да говоря?

Преди двайсетина години може да е било интересно да гледаш как във филма “Телевизионна мрежа” един луд за три дни обърна всичко, но днес когато Лудия се появява всяка вечер на екрана, изводът е неумолим, той си влиза в лудницата. А като викат “професор” на Панто или Герджиков? Последният дразнел студентите с непреодолимия си диалект, но пък ги приспивал с монолитна скука, преливаща от устата му. Дори премиерският говорител казва какво били “видяли”, “изпяли”, кои били “заподозряни” и т.н. Едно адвокатче, “известен радиоводещ” упорито казва “четъх”, “дадъх”, “отидъх”, сигурно мисли, че така е по-културно. При най-слабите от десетилетия езиковеди, каквито са днешните, скоро диалектите и “престараването” ще станат книжовна норма, нежели правилния говор. От трудовата ченгеджийница за специалист са сложили един патетично слаб професор, известен повече със смешните си щения към засукани “колежки”, отколкото с чувство към езика. Какво ще стане когато скоро всеки български “университет” получи право да щампова доценти и професори? В тролея ще се образува опашка от доценти и професори, желаещи да те настъпят.

Малки хора, с малки мисли и големи амбиции в последно време се надпрепускват да разказват спомени за този или онзи “голям български учен” от комунистическата ера. Как бил посланик, как бил честен, пък като му домъчнеело за студентите, как отивал в тамошния университет, разхождал се по коридорите, вдигал внушително глава и такива едни умнотии защъквали из нея, да примреш. Че като поканел този ми ти професор, по принуда дипломат, някой още по-голям български учен, че като се съберели двамата, та акъла взимали на студентската аудитория. Митове сладки, мечти благатки, заблуди брадатки. Как пък на един такъв професор не попаднах за толкова години в чужбина. Как нито веднъж, когато присъствах на подобни гостувания по милост не съм изпитвал друго освен срам, тежък, мъчителен национален срам. Не толкова за “големия български учен”, колкото за непробиваемата закачуленост на българското общество, отгледало поредния илитерат, заламтял за световна слава. Като как да коментирам такъв един, назоваващ се ректор, който не можеше зъб да обели на нито един чужд език, та му превеждаше неговия домакин – славист, когото ректорът оплю и очерни без да му мигне окото, след като му намигнаха службите, дигнали го на тоя пост.

Медийната ченгеджийница      

Тук трябва да кажа нещо за българската медийна ченгеджийница. Не стигат сили, Господи. Уста проклинат, мисли застиват, ръце се люшкат, колене треперят. Та и кой ли може с думи да опише този протуберанс на пошлостта, канализационната мрежа на простотията, изригнала из гърлото на всичко онова, което не става за труд или учение, та посегнало към писалка и микрофон. Видях онези, които ги учат, преподават им, божем, професорите. Дотук. 

Така възникна поколението на комуноидите. За разлика от всички останали соцстрани, у нас нито един комунист не си отиде напълно. Те плавно се настаниха в старите кресла, на които смениха само инвентарните номера. А когато остаряха, друснаха в тях дечицата и родата. Семейните идеологически “ценности” династично преминаха в умовете и банките на младите мандарини – комуноидите. В България нищо не стана “пост”- комунистическо, а непосредствено произлезе от комунизма, затова е комуноидно като хранителна маса, тесто и подправки. У нас не се завихри заряд от антикомунизъм, затова комунизмът ще рецидивира в разнообразни превъплъщения още две поколения. Нацията ще се декомунизира, когато се циганизира след трийсетина години. България няма да развива “тоталитарен туризъм”, а туризъм за любителите на тоталитаризма. Ще идват така, както другаде ходят да гледат борби с петли или бикове. Тук ще гледат на живо борби на комуноиди за още плячка и спаружени мозъци.

Както и сега, радио и телевизионни водещи, вестникари и тъпанари няма да мразят комунизма, а “обективно” ще отчитат положителното и ще отделят отрицателното, ще говорят на диалект, ще “касаят”, ще “съхраняват” паметниците на съветската армия и на българската глупост, ще обичат родината и банките й, ще се напиват с ракия от Кортен и уиски от Цар Киро, ще бъдат и пребъдат, за радост велика, най-паче своя. Държавицата ще върви по сгрешеното, но обикнато трасе на онова, което го няма, но е утвърдено от Дърева, Велева, Тошо и Енчо. Ще избухва в “обективна” радост, колчем съзре шаяка от Сирищник, пикаещия във фонтани от Плевен, заядливеца от Овчарово. Ще имитира до премаляване. Полковнишкият мозък на Нешка Робева ще “измисли” ирландските танци с беневреци и ще ги нарече “български”, кухият журналист от Коритарово ще открадне името от предаването на най-прочутия американски водещ, за да покаже колко куха може да бъде кухотата, всички вкупом ще бъдат толерантни до припадък към комунисти, цигани и лумпени – твърдият електорат на Едната партия, закрилница на всичко тъпо и противно. По Евровизията ще ни представят полуциганчета, прилични на индианчета, слезли от Андите. Ще почнем пак да викаме, че “на този етап, обективно погледнато...” Ще се събудим някоя сутрин и ще се сетим, че живеем в тежък, нестихващ махмурлук. Ще разберем, че сме единствената нация във вселената, която, “за да не изпада в крайности”, предпочита да остане завинаги в махмурлука, нежели да тупне на земята от розовото/червено облаче, на което се качила да се повози, уж гратис.        

Хората, занимаващи се с компютри знаят, че когато се появят така наречените “bugs”, недостатъци в софтуера на системата, върху замръзналото място трябва да се кликва, дотогава, докато грешката се саморазплете. Няма никакъв друг начин за въздействие върху комуноидните глави с нависнали по тях фереджета от заблуди. По тях трябва се блъска отново и отново. И отново.