Със своите декларации на взаимна симпатия Владимир Путин и Герхард Шрьодер в последно време направо приличат на близнаци. Да се чудим ли тогава, че и германският бизнес се старае да угажда според силите си на руския президент? В днешна шрьодерова Германия цари атмосфера на безкритичност спрямо всичко, което избраният през пролетта на 2004 за втори мандат държавен глава на Руската Федерация каже или направи. Чечения? Нека войната там си върви, стига само природният газ да не спира. Арестът на Ходорковски? Ще си затворим очите, стига сделките ни да

вървят добре. Запушвали устата на журналисти? Е, чак пък толкова... Разбиване на демократичната опозиция? Чисто вътрешен проблем на руснаците. Разчистване на сметките с неудобни, без оглед на правото и закона? Расизъм? Неофашизъм?

И това ще премълчим, и тук няма да се месим.

При посещението си в Германия през декември 2004 Путин отклони още в началото всички въпроси за чеченската война и с тъпо нахалство препоръча на питащите да си отидат по домовете и да се заемат спокойно с коледните си гъски, защото в Чечения нямало никаква война.

Това бе лъжа. Но онези, които Путин хвана за канарчета, се направиха, че нищо не забелязват. Канцлерът Шроьодер се заусмихва ослепително... А ние в Русия тъй дълго мислехме, че в борбата за демокрация Германия е на наша страна, че на Германия може винаги да се разчита. Сега е напълно ясно: Надявали сме се напразно. Германия е на страната на Путин, а не на наша страна.

Всички думи, всички апели, включително и моите отзвучаха нечути в тази атмосфера на унизително угодничество пред руския президент. Всъщност значение има само един факт: Путин говори немски и това е достатъчно не само за да му се прости всичко друго, но и за да се катурнат собствените ни, уж така дълбоко вкоренени демократични принципи. А смятахме, че тъкмо те са непоколебимата основа на обществената система на Федералната Република.

През декември 2004 в Москва гостува парламентарна делегация на германския Бундестаг. Един от депутатите ме покани заедно с Руслан Аушев на обяд. Руслан Аушев е бивш президент на Република Ингушетия и убеден привърженик на мирни преговори с чеченските бунтовници, тъй като смята, че само така могат да бъдат прекратени терористичните атентати в Русия. По време на драмата със заложниците в Беслан през септември 2004 този смел човек успя. да издейства чрез преговори с терористите освобождаването на двайсет и шест жени и деца. Един истински подвиг, за който президентът Путин му се отблагодари с отвратителна клеветническа кампания.

Описахме ситуацията пред депутата. Той ни слуша дълго и внимателно, кимаше отвреме навреме одобрително, дори изпита и нещо като съчувствие, във всеки случай му се налагаше след след всяка наша горчива тирада за катастрофалния курс, поет от Русия под водачеството на Путин, да заглушава мъката със сериозна глътка ледена бира. След което господин бендесдепутатът се запрозява и взе да показва и други признаци на умора. Разбрах, че е дошъл моментът да се действа бързо и затова зададох най-важния въпрос, заради който всъщност бях приела поканата за този обяд: "Готов ли е германският Бундестаг активно да се включи в политическия процес в Чечения и да съдейства за започване на преговори между чеченските бунтовници и правителството на Путин според концепцията на Комитета на войнишките майки, който предвижда включването на институциите на гражданското общество като посредник между страните в конфликта?"

С това обаче поставих депутата от Бундестага в сложно положение. Той потърси спасение в разтегливи понятия. Такъв обрат се оказа не по вкуса на господин парламентариста, нашите описания на драматичната ситуация в Кавказ бяха изчерпали капацитета му за възприемане на политическа екзотика. Наложи му се да поясни, че отговорът на моя въпрос е "Не"».

Тогава за какво беше нужен този обяд? За какво бяха нужни всички предходни срещи с немски парламентаристи? Винаги сме ги молили за поддръжка и никога не сме получавали помощ. Никога, когато е ставало дума за нещо, което би могло да бъде неприятно на президента Путин.

Признавам, че изпадам в депресия, когато наблюдавам, как Европа се държи с путинска Русия. Това напомня фатално за годините на комунизма, за стария унизяващ човешкото достойнство принцип: Нищо, че ТАМ има желязна завеса, нищо, че зад нея властва тираничен режим, важното е нас да не ни засягат и да не ни пакостят, важното е, нефтът и природният газ да продължават да течат към нас.

Противопостави ли се Европа някога на Сталин, дори когато стана известно, че Русия плаща неговия терор с милиони човешки живота? Надигна ли се някога вълна от възмущение срещу режима на стагнация на Брежнев, който натика цяло поколение руски интелектуалци, най-умните глави на руското общество да гният в затворите и трудово-изправителните лагери?

И днес не е по-различно. Европа снизходително ни разрешава да се затрием окончателно под властта на Путин. Но ние не искаме да умираме, блъскаме с ръце, опитваме се да се измъкнем, да оцелеем, да спасим новопридобитата си демокрация.

Публикацията подготви Милен Радев

- - - - - -

* Ана Политковска е родена през 1958. Журналистка в московската «Новая газета» тя стана световно известна с преведената си на много езици книга «Чечения. Истината за войната». Текстъj qкойто публикувамеq е съкратен вариант на предговора към излязлата миналата седмица в Германия нейна книга «В путинска Русия», издателство Дюмонт.