|
Дадените в Ирак свидни жертви
ни задължават да си свършим работата до край
Осем станаха убитите в Ирак
наши бойци. Както беше съобщено, патрулът ни попаднал на
засада в района на Хамза, по пътя, наречен "Тампа" и известен
още като Пътя на смъртта. Редник Гърдев, картечар на патрула,
загинал от попадналите в тялото му куршуми, както стоял зад
картечницата си на покрива на джипа. Смята се, че атаката била
дело на местни бунтовници, а според други източници,
трагедията е в резултат на "приятелски огън".
Интересно, но докато пиша тези
редове (днес е редакционното приключване на броя), все още не
са се извисили, както при миналите седем жертви, гласовете на
дежурния отбор от "борци за мир", дето никога не се уморяват
да заклеймяват нашето участие в антитерористичната коалиция
като слугинаж пред новия голям брат. Какво им е станало? Защо
се бавят? Не вярвам да са се уморили (у такива умора няма), не
вярвам и да са осъзнали, че популизмът може сериозно да
навреди на националните интереси. По-вероятната причина е, че
след като на 30 януари изборите в Ирак минаха с масово участие
на населението и вече е сигурно, че тероризмът няма да отклони
страната от поетия към демократизиране път на развитие,
съвсем е противопоказно да се
говорят глупости
Прекалено ясно се вижда, че
бялото е бяло, а черното черно. Да, загина при нападение в
гръб още едно българско момче, но може ли след тези избори
някой да твърди, че обикновеният иракчанин гледа на
многонационалните сили като на окупатори? При това враговете
на нов Ирак са най-различни - едни са по-опасни, действат от
религиозни подбуди, по-жестоки и фанатизирани са, други са
останки от привилегированата по времето на Садам Хюсеин
управляваща клика, трети са си направо бандити, които
използват несигурността, за да се обогатят. Но дори за този
обобщен образ на врага войските на многонационалната коалиция
са прекалено голяма хапка за преглътване - с всеки изминал ден
така наречената съпротива все по-трудно успява да се добере до
удобни за атака срещу чуждите войски позиции, все по-трудно
може да прати кола бомба или камикадзе да се взриви сред
войниците. Освен това се вижда и друго - че самото население
пази чуждите войници, защото знае, че те го пазят както от
миналото, така и от едно
средновековно бъдеще
Терористите в Ирак не си правят
илюзии за силата на своето влияние - това се доказва и от
факта, че нападенията им са вече насочени срещу населението,
че усилието е да му се попречи да организира демократични
институции, да създаде нови въоръжени сили и модерна полиция.
Там пада ударението на все още необузданата напълно
терористична вълна в Ирак. Такава е истинската картина. А може
би нашите кресливи миролюбци най-сетне загряха истината? Дали
пък не се готвят да повторят номера от 90-те години, когато
яростно осъждаха "агресията" на НАТО срещу режима на
Милошевич, а в даден момент съвсем ненадейно не само онемяха,
ами и бързо-бързо си обърнаха сакото наопаки, за да се
афишират като първи привърженици на атлантизма. Междувременно
пък американците взеха, та пак си избраха Джордж Уокър Буш. И
май в бъдеще не Буш ще прави мили очи на Париж и Берлин, аще
бъде обратното
- за което вероятността да се
случи е значителна, тъй като и на Ширак, и на Шрьодер им
предстоят избори. А що се отнася до Русия и Путин, развитието
на нещата нанася наистина безмилостни удари на нашенската
червена реакция - не стига, че Ирак няма да бъде втори
Виетнам, не стига, че "противоречията в империалистическия
лагер" се оказаха илюзия, не стига, че отраженията в Близкия
изток от нормализирането на обстановката в Ирак потвърждават
правотата на американската политика в този най-невралгичен
район, ами ето, че и Москва сякаш приема като нещо нормално
пълното откъсване на бивши съветски републики от руското
влияние - става дума, разбира се, за Естония, Литва и Латвия,
а напоследък Грузия и (о, ужас) Украйна. Как реагира на всичко
това руският президент? Защо, вместо да се озъби на Буш (нали
уж Русия е равностойна на САЩ ядрена суперсила), Путин му се
усмихва, а онзи го прегръща през раменете и двамата видимо се
забавляват. Няма, дявол да го вземе, няма вече на кого да се
облегнеш в борбата за мир!
И още няколко думи за
отраженията, които ставащото в Ирак предизвиква в района
изобщо.
Три държави близо до Израел
излизат на преден план -
ислямистки Иран, социалистическа Сирия и противоречивият
Ливан. В Ливан цели десет години (от средата на 70-те)
бушуваше кървава гражданска война между християните от
северната част на страната и мюсюлманите от южната. В
територията на мюсюлманите палестинската освободителна
организация (ООП) беше си създала собствена "държава". През
1981 цял квартал в западен Бейрут беше отцепен с КПП-та като
палестинска територия, там беше и резиденцията на Ясер Арафат.
Тогава, в края на 70-те, самите ливански мюсюлмани поискаха от
Сирия да изпрати войски, за да се справят с палестинците.
Израел пък подкрепяше ливанските християни. Сирия прати около
30 000 войници. Днес са останали около 15 000.
Палестинците обаче бяха изгонени
от Ливан не от сирийците, а от израелската армия през 1982. А
след като гражданската война свърши, Ливан (едно време наричан
"Швейцария на Близкия изток" - държава на банки и казина) взе
бързо да се възстановява. Ливанците отдавна искат сирийците да
се махнат, но
Дамаск се разсейва
(В Сирия управлява сирийският
клон на Арабската социалистическа партия (БААС), в Багдад
Садам Хюсеин управляваше от името на иракския клон пак на
БААС, макар двете крила адски да се мразеха.) По време на
военната кампания в Ирак обаче, а също и след това Сирия по
най-различни начини помагаше (и продължава да помага) на разни
терористи да проникват през границата в Ирак, а също и на
търсени престъпници да се укриват на нейна територия.
Напоследък облаците на
международния натиск над Сирия (САЩ плюс Европа) се сгъстяват.
Башар Асад, син на починалия през 2000 сирийски президент
Хафез Асад, заяви, че Сирия била готова да обмисли
постепенното изтегляне на войските си от Ливан. Вашингтон
незабавно реагира с изявлението, че "това не е достатъчно".
Франция твърдо подкани Асад да не се опитва да шикалкави.
При надделяващия вече в страните
от Близкия изток вятър към цивилизовано развитие Сирия няма
къде да ходи. Откъм Голанските възвишения (окупирани от Израел
във войната през 1967 и отстоящи на 60 км от Дамаск) я
подпира мощната еврейска
армия
отървала се вече от враждебното
присъствие на Садам в Ирак и на път да се отърве и от
терористичните организации като "Хамаз", "Хисбула" и др.,
финансирани от Иран и осъществявали от базите си в Южен Ливан
партизански удари върху селищата в северната част на Израел.
С една дума статуквото в Близкия
изток се променя бързо. Процесът е отражение от развоя на
събитията в Ирак. Без Ирак нито палестинците щяха да търсят
разбирателство с Израел, нито Израел щеше да е готов да се
изтегли от Газа, нито Сирия щеше да се изтегли от Ливан, нито
Иран щеше да е толкова предпазлив с ядрената си програма.
Най-важно е, че промените бележат стъпала от развитие, от
които, веднъж преминати, няма връщане. |
