Да направим една малка пролетна рекапитулация. Ако тези дни светът беше световно първенство, ние сме на първо място (и не просто в квалификационните групи) по следните показатели: усещане за най-нещастен народ, с най-висока смъртност, с най-ниска продължителност на живота и пр., поне в европейското класиране. Всички тези изследвания са правени преди последните два мача на националния отбор по футбол, и слава Богу. Знам, че в къщата на провалилия се отбор за футбол не се говори, но като ме сърби езикът. Освен това футболът е само знак за други неслучили се неща. И някои аналогии сами се натрапват.

Ха-айде наш'те!

Първо. След всяка загуба най-популярната реплика, ползвана от футболисти и треньори, гласи: “Трябва колкото се може по-бързо да забравим тази среща. Животът продължава.” Няма и идея за анализ, за рефлексия, за корекции, за тактика и стратегия. Забравата е българското изобретение. Тя остава изходът и решението. Нищо, че води до повторения на провала. Успееш ли да изтриеш паметта за него, всеки следващ провал ще ти е като за първи път. Не е ли така и в общото ни живеене през всички тези години. И най-упоритите петна, провали и гафове се заличават до три дни. Животът продължава.

Друго клише в речника на българското футболно говорене е, че съдиите ни прецакват жестоко, защото сме малка нация. Сменете тук съдиите с Европейски съюз, НАТО, Америка или светът като цяло и всичко ще си дойде на мястото.

Ако някой се сети да направи глобално проучване за това кои народи се смятат за най-прецакани, със сигурност  ще прибавим към негативните си трофеи още еднасветовна купа. Но и от това полза никаква както за футбола, така и за политиката.

Трето любимо клише. Въпреки загубите треньорът е доволен от всички момчета, няма забележки, а отборът играе все по-силно. На друго ниво това звучи така: цялото правителство работи много добре като екип, трябва да гледаме положителното и пр. Кой от кого се учи вече съвсем не е ясно.

Четвърто клише. Футболът (и политиката) са ирационални игри. Казано с езика на коментатора - топката е кръгла и се върти. Ако имаме ден, ако Господ е българин, ако съдията е хетеросексуален, ако… Тактика, треньорски решения, лични качества - бошлаф. Всичко е мистерия.

Пето и последно - просто кич. Българска народна футболна песен. Тъпанджии в бели носии, а най-отпреде ми е запяла вакла мома българка в ръката с байрак, на главата с калпак. Байракът се вее, а песента заклина българи юнаци на юруш. Де, бре! Жалко, че за защита дума се не продума. Всъщност какво точно рекламираше този клип по телевизията - бира или патриотизъм? Бяла магия ли беше или закодирано тактическо указание? Футбол или въстание? Само си питам, защото е април, ама кой век…

- - - - - -

* Георги Господинов е сред най-четените съвременни български писатели. Автор е на стихосбирките "Лапидариум", "Черешата на един народ" и "Писма до Гаустин", на романа "Естествен роман" и на сборника с разкази "И други истории". Книгите му са преведени на няколко езика, сред които френски, английски, немски, чешки и др. Редактор в "Литературен вестник".