Не много
отдавна известният икономист и нобелов лауреат Милтън Фридман
формулира в достъпен вид четири основни начина за харчене на
пари. Нека ги припомним:
1.
Харчене на собствени пари за собствени нужди. Като резултат
много внимаваме колко харчим и за какво харчим.
2.
Харчене на собствени пари за нуждите на някой друг. Тогава
също внимаваме колко харчим, но не внимаваме толкова за какво
ги харчим.
3.
Харчене на чужди пари за свои нужди. Тогава много внимаваме за
какво ги харчим, но не и колко харчим.
4.
Харчене на чужди пари за чужди нужди. В този случай не ни е
грижа нито колко харчим, нито за какво ги харчим.
Като
стигне до точка 4 всеки веднага се сеща за държавния бюджет.
Разходната му част изглежда построена на този принцип. И това
се изтъква като една от причините за неефективността на
държавните разходи. Това до известна степен е вярно, поне що
се отнася до регламентираните разходи, като тези за заплати и
пр., които се извършват почти автоматично. Но когато трябва да
се вземе решение за непредвиден разход нещата не стоят така.
Все пак, съгласете се, харченето на пари, па били те и чужди,
за нуждите на някой друг, не е никакво удоволствие. Дори
взимането на решение за това изисква някакво усилие на волята.
А чиновникът, както знаем, избягва усилията. Добър пример за
това са милионите във фондовете за развитие, предоставени
безвъзмездно от ЕС, които така си и стоят непобутнати.
Ако
разчитахме само на описаните четири начина, светът щеше да е
застойно място. Бюджетни излишъци щяха да се трупат от година
на година и държавната служба би била толкова непрестижна,
колкото извозването на битови отпадъци. Което само по себе си
е парадоксално, защото поддържането на чистота все пак е
благородна дейност.
За
щастие, природата и в този случай е намерила изход. Съществува
и пети начин за харчене на пари, който Фридман не споменава.
Ето го:
5. Харчене на чужди пари за чужди нужди, но част от всеки
изхарчен лев влиза в собствения ни джоб.
Тогава:
(a)
пак започваме да внимаваме колко харчим. Важно е да изхарчим
колкото се може повече.
И
(б)
много внимаваме за какво харчим. Трябва така да харчим, че
частта, която влиза в собствения ни джоб да е възможно
най-голяма.
Когато
се разбере, че военният министър тихомълком и без обявяване на
търг е сключил договори за военни доставки на стойност няколко
милиарда, това означава, че е влязла в действие част
(a)
на начин за харчене №5. Основно свойство на военните министри
е способността им да харчат много пари, но никой не би ги
допуснал в светаята светих на производителите и търговците на
оръжие. За да преминем от екстензивния към интензивния вариант
при употребата на този начин трябва да напуснем военната
област. Друго нещо си е цивилния живот.
Преди
година коалиционният партньор Ахмед Доган заяви, че трябва да
се изхарчат един милиард лева за строеж на пътища. Мнозина
тогава останаха в недоумение, защото това лице никога не
говори повече, отколкото е необходимо. Защо е предпочел да се
загрижи точно за това обществено благо, а не за
водоснабдяването и канализацията, да речем, или зъбната
профилактика, или озеленяването на населените места?
Отговорът дойде година по-късно, когато правителството реши да
отдаде на концесия строителството на автомагистрали на
неизвестна португалска фирма, като освен това й даде и парите
за строежа в размер на 700 милиона лева, заедно с правото да
събира пътни такси. Любопитна подробност: тази сума е три пъти
по-голяма от стойността на строежа. Остатъкът до един милиард
ще бъде добавен по-късно под формата на неустойки. Втора
любопитна подробност: сумата от пътните такси е предварително
определена. Ако тя не бъде събрана, разликата ще се доплаща на
фирмата от държавния бюджет.
Трябва
ли да добавяме, че тази сума никога няма да бъде достигната,
защото никога толкова пътници няма да се движат по тези
магистрали?
В този
случай за специалиста е ясно, че е изправен пред комплексното
действие на случаи
(a)
и
(б)
на описания начин
за харчене №5.
Явно пътищата са обектът
с най-голяма възвръщаемост в конкретната обстановка.
Аве, Цезар! Родените да плащат те поздравяват!
Заключение
След като прочете горното,
неизкушеният читател може да остане с чувството, че крадливите
държавни мъже по нищо не се различават от крадливите цигани,
крадящи канализационни решетки, телефонни кабели или бронзови
букви от надгробни паметници. И в двата случая обществото
търпи щети, които са несъизмерими с размера на получената от
извършителите облага. И ще сгреши. Първите са много по-опасни.
Когато някой циганин открадне жица, той причинява щети за
стотици хиляди, за да спечели няколко лева. Когато някой
крадлив финансов министър извърши операции с външния дълг, той
натоварва обществото със стотици милиони лева допълнителни
задължения, за да спечели няколко кирливи милиона.
Следователно, крадливите държавни мъже в индивидуален план са
хиляда пъти по-опасни от ромските си събратя.
Цяло щастие е, че популацията им не
е чак
толкова
многолюдна и бързо размножаваща се.
