нетърпеливи или пък неблагодарни, или паметта им е къса и не помнят Беровия и Виденовия недоимък? Дали мечтите за златните европейски реки не замъгляват погледа на българина, който още не може да види златните капки над своята стряха?

Донякъде. Но само донякъде. По-сериозният проблем от припряната консумативност на българина е неговото желание да получава блага, а не пари.

Ние като че ли имаме бартерна душа и предпочитаме неща вместо финансова самостоятелност. Как да си обясним иначе, че родителите не възроптаха срещу държавните кифли и

не поискаха петдесетте стотинки, за да решат те как да хранят децата си?

Как да си обясним, че и училищата не възроптаха срещу това държавата да ги снабдява с кифли, вместо те да управляват полагаемия им се кифлен бюджет? Абсурдът стигна дотам, че Народното събрание гласува документ, в който се казва, че в чая на децата трябва да има мед! Как законодателят е пропуснал да уточни, че чаят трябва да е от мащерка, а медът акациев, не знам.

Ако бяха само кифлите, с чаша топло мляко или чай с мед, да ги преглътнем. Кифленият синдром обаче е далеч по-мащабен. Държавата ще купува компютри за училищата. Всички са доволни. Дават компютри. А че тези компютри ще струват 140 милиона лева на бюджета, голяма работа. Че училища, които нямат клозет в сградата, ще се сдобият с мултимедийни прожектори, с каквито разполагат не повече от 10% от фирмите в Лондон, какво от това?

А това, че компютрите ще струват по 1000 лева, което е два пъти повече от цената, на която един предприемчив директор на училище може да намери модерен компютър за учебни цели? Компютрите са последният проблем на българското училище. Но

работа ли е на държавата да купува подаръци?

Ако наистина на някого му е хрумнало, че компютрите са толкова важни, за да се оправи дисциплината в училище - основният проблем, който доведе до рязко спадане на образователните стандарти - не е ли най-разумно да се дадат тези пари на училищата, за да ги вложат в компютърно оборудване.

Държавата ще купи и 300 микробуса, които общините ще стопанисват, ще им отпускат гориво, ще решават къде са необходими и къде не. Да не би покупката на едро да спестява пари? Не, не спестява. Къде отива децентрализацията, за която всички политици толкова обичат да говорят? Къде отива финансовата самостоятелност на училищата? В облаците. Държавата се превръща в Муамар Кадафи - с бащинска любов се грижи за гражданите си.

Не само образованието е засегнато от тази подаръчна нагласа. Политическите партии получават офиси от държавата. Подарък. Нали сме демокрация, нека да дадем по една сграда на всяка партия, че иначе няма да има къде да се подслони многопартийната система. Ако една партия не може да събере пари от симпатизантите си и не може да си уреди един офис, къде е тръгнала да управлява цяла държава? Когато ДСБ заяви, че ще събира от хората пари по телефона - една най-сетне смислена инициатива за партийно финансиране - веднага се надигна глас дали подобно нещо е законно.

Проблемът обаче не е само в това, че държавата е развързала кесията и раздава подаръци. Нито пък е в това, че наближават избори, защото правителството можеше да намали предизборно данъците например. Проблемът е в това, че хората очакват благотворително раздаване. Подаръци. Изглежда

мнозинството не иска пари. Иска пакети.

И не само редовият избирател страда от този синдром. Депутати, министри и служители не искат пари за транспорт, те искат служебни коли. Те не искат по-високи заплати, искат почивни станции, мобилни телефони, въобще подаръци и безплатни неща.

Защо повече от десет години правителствата не могат да приватизират големите предприятия и редките продажби на дребни в международен мащаб фирми като БТК се превръщат в епични разкази с Одисеев размах? Защото правителствата са корумпирани? Не. Защото предпочитаме да си имаме нещо, вместо да имаме пари.

Неотдавна държавата каза, че ще построи нови жилища за циганите. Пак! Тодор Живков веднъж им построи жилища. После се обиди, че не ги стопанисват така, както на него му се искаше, разсърди се и смени имената на малцинствата. На всички като че ли им се струва, че трябва да се строят жилища за циганите. Нали от Брюксел ни натискат, ще строим. Да оставим настрана кой ще избира десетте процента новодомци и какво ще правим с другите 90%.

Защо обаче циганите да не бъдат третирани с човешко уважение, защо не се инвестира повече в тяхното образование, защо не бъдат насърчени циганите да навлязат в държавната администрация, армията, полицията, професиите и в крайна сметка да могат да си построят такива жилища, каквито на тях им харесва?

Защото българската държава бързо се превръща в благотворителна държава. Това е особен тип зависимост, нещо като социализма, но по-демократично, доброволно и жизнерадостно. Благотворителната държава е рожба на своите граждански и политически нагласи, не на съветските войски.

Наближаващото европейско членство не променя, а засилва тази тенденция. Политическите партии, вместо да се замислят как да вдигнат стандартите на образованието, повишат производителността на труда, да увеличат икономическия ръст на страната, да стимулират бизнеса, разсъждават най-вече за това как да преразпределят европейските субсидии. Партийното планиране сякаш се върти главно около това

кой ще е на власт, когато златните реки от Европа потекат.

Това не е само корупционен интерес. Това е реакция на националните очаквания.

Дори недържавният и благотворителният сектор страда от същия синдром. Неотдавна се разшумя за начина, по който неправителствените организации получавали европейските пари. Заявиха, дано да не е вярно, че 90% от тях били финансирани от ЕС. За какъв неправителствен сектор може да се говори когато 90% от финансирането му идва от правителствени източници?

Десните политици обичат много думата дясно, но не смеят дума да издумат срещу благотворителната кифла, мълчат си за реално намаляване на данъците или за необходимостта драматично да се намалят държавни чиновници. А ненужните държавни служби са още една форма на функциониране на благотворителната държава.

Ако благотворителната държава получаваше парите си отвън, тогава нямаше да е чак такава трагедия, България просто щеше да се превърне в разглезената дъщеря на своя външен донор. Голямата част от парите на благотворителната държава обаче идват от българския данъкоплатец, а една немалка част от джоба на европейския данъкоплатец. Имал бол пари, платил, ще кажем. Добре, но ще минат години, България ще започне да дава в европейската хазна горе-долу толкова, колкото взима. Ще й остане обаче благотворителния навик, който захранва конспиративната рафинираната корупция на държавното прахосничество.

Тези думи не са критика към правителството. Ни най-малко. Защото на хората идеята с чешмичките, кифлите и компютрите им харесва. За тези, които постоянно питат защо не намалят данъците, защо не въведат плосък данък, защо не върнат парите на хората, защо реалните доходи на населението не се качват? Отговорът е прост - защото населението не иска. А политиците се вслушват.