Сливането на културата и туризма предизвика мигновена реакция - оживление, недоволство, смешки. Само да припомня, че същото се случи и при назначаването на Абрашев преди четири години. Тогава никой не вярваше, че този министър почти ще си изкара мандата. Обществото дюдюкаше и се смееше, медиите получиха добър материал, но всичко това постепенно утихна и се стопи като летните обещания на премиера. Остана само един леко горчив привкус и неловкостта, че актьорите, които освиркахме, продължиха да си играят.

За да не мине и сега всичко като фарс, е хубаво да си дадем сметка какво означава събирането на културата и туризма в едно министерство. Преди всичко то е знак за една стратегия, която мисли културата предимно като “културно-исторически туризъм”. Като старина, древност, разкопка. Като дестинация, като атракция за любознателни немски пенсионери, идващи тук за лечебни процедури. Тъкмо това музейно мислене е най-големият гаф в тази т.нар. структурна реформа. Според него културата не е нищо друго освен паметник на културата. Каквото е имало да се случва, вече се е случило.

Имаме си гробници, златни маски, тракийски градове и пр. Трябва само да се копае и реставрира. Защо тогава не се подходи по-радикално със създаването на едно Министерство на реставрацията или Министерство на траките, младежта и спорта? Да оставим настрана неудобния факт, че в този случай цялата налична българска култура ще се окаже отпреди създаването на българска държава.

Да го кажем простичко, като за управляващи. Културата е нещо живо, случващо се тук и сега. Художниците, писателите, музикантите, режисъорите, актьорите и т.н. не са мадарски конници, нито Балдуинови кули, нито посмъртни маски от ритуално погребение. Питането в този смисъл е как се работи с тях при едно такова кентаврическо сливане.

Хайде, с актьорите е лесно, могат да се разпределят по обектите и да играят тракийски царе за радост на туристическите групи. А останалите? Да се насочат към историческия роман, към баталната живопис и към фанфарни музикални форми, славещи славното минало.

Мисленето за културата единствено като за нещо останало назад във вековете, като минало величие, което периодично трябва да подгряваме, общо взето не напуска границите на ХVIII век. То може да гъделичка патриотическите ни нагласи, но отвъд това не произвежда нищо в полето на днешното ни случване.

Не й върви на модерността тук. Лута се като изгубил се посред Балкана турист. Ойларипиии…

- - - - - - -

* Георги Господинов е сред най-четените съвременни български писатели. Автор е на стихосбирките "Лапидариум", "Черешата на един народ" и "Писма до Гаустин", на романа "Естествен роман" и на сборника с разкази "И други истории". Книгите му са преведени на няколко езика, сред които френски, английски, немски, чешки и др. Редактор в "Литературен вестник".