Велин научи лошата вест от Мира – техния съученик Петър беше загинал на международния път към Югославия.

“Бедният, не беше добър шофьор, беше късоглед” – изплака Мира “ Не е искал да пътува, но шефът му го накарал. Как да откаже, проклетите пари са виновни за всичко!”

Петър се беше забил с голяма скорост под един ТИР, там беше изгоряла колата му.

На погребението Велин с изненада откри, че не може да скърби. Никак не му беше тъжно. Запита се дали настъпващата пролет е причината. Изведнъж, радостно в главата му се завъртя: “Не съм аз, Господи, да, да, не съм аз, не съм аз!”

Опита се да ги прогони, но думите се връщаха, като натрапчива мелодия.

Вечерта отиде на театър и много се смя - пиесата беше забавна. В една пауза между бурните смехове на публиката си каза, че не е редно след погребението на Петър да се кикоти така, но бързо пропъди тази мисъл.

Внезапно стар спомен го погълна. От студентската им компания Светла и Венци бяха най-добрите приятели. Някакси всички завиждаха на любовта им. Може би защото да се влюбиш е лесно на младини, но младостта е непостоянна. Човек често се влюбва, дори и това омръзва. А Светла и Венци тогава бяха заедно вече половината следване!

Един ден след лекции научиха, че Светла е умряла от загуба на кръв при незаконен аборт. Тогава властите забраняваха абортите и много жени рискуваха живота си.

“Ами да са се пазили!” – неочаквано и за самия себе си изтърси Велин и веднага съжали, като видя изумените си колеги. Опита се да каже нещо за извинение, но другите мълчаливо си отидоха, без да го гледат.

“И какво от това, какво от това, какво от това” – няколко пъти си повтори Велин, за да се успокои.

През един далечен юли, любимият му месец, с Марин решиха да заминат за морето с кола. Бяха весели, шегуваха се, очакваха ги момичетата, слънцето и сладкото безделие на лятото. Марин разказваше една невероятна история, когато без причина тежкият камион, който се движеше с голяма скорост срешу тях, се заби в старата им лада. Всичко стана за секунди, от които Велин нямаше никакъв спомен. Събуди се в болницата, като по чудо се оказа, че е невредим. Но това пътуване беше последното за приятелят му.

Погребаха го в един полудял от слънце ден. Беше горещо, въздухът звънтеше от лято, птиците пееха, а Марин, бял и непознат, равнодушно беше затворил очи.

Некрологът му увисна на стълбището в блока им, постепенно избеля, разкъса се и после изчезна.

Дойде време и Велин да се влюби. Всичко се случи, както се случва на милиони. И все пак беше различно, защото се случи на него.

“Дора е чудесна, чудесна, тя е за мен” – мислеше си щастливо той.

Скоро след като се ожениха им се роди дъщеря. Гледаше баща си с учудени, кръгли очи, а той я целуваше и повтаряше “Носът ти е копче!” Дора се заливаше в смях.

След няколко години се оказа, че Дора не е за него, и той не е за нея. Разведоха се, но и това се случва на милиони. Детето остана при бившата му жена, а Велин остана сам.

Отначало свободата му харесваше, после му беше тежко. Самотата му тежеше, но с времето се превърна в навик.

След още няколко години дъщеря му се пресели в голяма далечна страна. Там завърши колеж с отличие. Изпрати му книгата на колежа с нейна снимка. Велин много се радваше и с гордост показваше на редките си гости снимката. По-късно тя се омъжи по любов, точно, както баща си. Изпрати му покана за сватбата, но Велин нямаше пари за билет и не отиде. Оправда се с болест. Постепенно дъщеря му сякаш го забрави. Все по-рядко пишеше, само някоя самотна картичка с невъзможен свят нахлуваше в ежедневието му.

Така мина през живота Велин, незабелязано, без да стори нарочно зло или добро никому. На доброто отговаряше с добро, на присмеха – с присмех, на лошото, с лошо. Беше безразличен, но и забавен, понякога злобен, но добър и почтен, често се гневеше и обиждаше другите без причина, но обикновеният му живот е извинение. Живя както повечето от нас.

Един ден нещо го заболя в стомаха. Болката се усили и Велин се разтревожи, отиде на преглед. След като излязоха резултатите, лекарят, без да го гледа, попита от колко време го боли.

Лежеше с очи, вперил в тавана, когато вратата безшумно се отвори и влезе Смъртта. Седна до главата му и го погледна внимателно. Той веднага разбра защо е при него.

“Готов ли си дойдеш с мен” – попита тихо Тя и тъжно се усмихна.

Стенание се изтръгна от гърдите му. Велин се сгърчи от ужас и изхриптя:

“Как, как?! Нима ще умра и НИКОГА вече няма да ме има?!

“Да, сега ще умреш и никога вече няма да те има. И какво от това?” – отвърна Смъртта.