На двадесети т. м. Джордж Уокър Буш встъпи за втори път в длъжност като президент на Съединените американски щати. "Пищните" (както бяха окачествени от медиите) церемонии из улиците на големите американски градове по повод на събитието се съпътстваха и от най-различни коментари главно по въпроса, какво да очакват САЩ (а и светът) от втория мандат на Буш-син.

В предположенията и нашите медии не останаха назад. Прочетохме и чухме предимно отрицателни за политиката на този американски президент оценки - каквато впрочем е линията на повечето български средства за масова информация още от деня, в който Буш даде заповед на войските си да свалят от власт иракския диктатор Садам Хюсеин. Интересно е, че пристрастието на нашите медии не направи впечатление на иначе гласовитите поборници за "балансираност" и "обективност" на информацията. Така наречената "война в Ирак" и до ден-днешен се дига и слага като неоправдана агресия едва ли не от категорията на нахлуването на нацистките войски в Полша на 1 септември 1939. Никой и сега не си прави труда да свърже събитията в Ирак с политиката на ислямски Иран например, нито с екстремизма на уахабистите от Саудитска Арабия и Египет и отношението им към властта на разните монарси около Персийския залив, нито със значението за развития капитализъм на цялата зона, наречена Среден изток. Никой не казва и дума за тежестите, които международният статус на САЩ им налага (щат, не щат) в условията на непредотвратимите преустройства в посткомунистическия световен ред. Мълчат нашите анализатори и за неизбежните реалности в международните отношения, създали се като резултат от променящото се ниво на развитие на отделните държави. От нивото на тяхното богатство, изразено като национален продукт, от нивото на въоръжените им сили като средство за проекция на влияние и мощ.

Затова тук, в контекста на втория мандат на Буш, ще кажа няколко думи по тези въпроси.

Световната роля на САЩ

Казваме, че след разпада на СССР светът е станал "еднополюсен". Точно така е. Не си правете илюзии - рухването на комунизма изненада цялото човечество, в това число и стратезите във Вашингтон. САЩ се намериха на сцената сами, сами със своето гигантско могъщество. От ролята си на единствена ядрена суперсила те не можеха да избягат, даже и да искаха. Самите посткомунистически реалности им отреждат ролята на "единствен полюс". Реалности, които от гледна точка на локални, регионални, а защо не и на световни геополитически интереси генерират неустоима притегателна сила в посока на силния. За какви реалности говоря? Ами ето например едни от най-важните: относителната тежест на отделните държави на международната сцена. С настъпването на XXI век човечеството е свидетел на положение, при което годишното производство на стоки и услуги (Брутният вътрешен продукт) на една само държава, САЩ, е с 300 милиарда долара по-голямо от БВП на пет от следните "велики сили", взети заедно - Великобритания, Франция, Германия, Русия и Япония (САЩ - $10 400 милиарда, петте - $10 100 милиарда); а също така бюджетът за отбрана на САЩ е $421 милиарда, а на целия останал свят - $362 милиарда.

Наивно е да се мисли, че след като носят отговорността за сигурността на планетата, САЩ няма да се съобразяват със собствените си интереси. Разбира се, че ще имат думата за иракския петрол. И трябва да имат думата. И не само за иракския петрол, а за всичкия петрол от Средния изток. Защото най-силният вдъхва сигурност.

С една дума световната роля на САЩ през втория мандат на Буш ще се утвърждава. На Ширак това не му харесвало. Навремето (1966) и Де Гол извади Франция от военната организация на НАТО, защото не приемаше главнокомандващият да е американски генерал. По-късно Франция драпаше да се върне, но години минаха, докато я пуснат обратно. Тъй че поуката се знае. Някои твърдят, че занапред Вашингтон щял да бъде "по-диалогичен". Новият държавен секретар Кондолиза Райс казва, че "дипломацията се връща". Сигурно може и така да се каже. Но едно не бива да се забравя - през това десетилетие от XXI век се изгражда новият световен ред и това ще става при несравнимото с никого влияние на САЩ. Може ли някой да си въобрази, че временни джуджета като Лукашенко или Кастро, или пък Мугабе в Зимбабве, или пък като смешното човече в Северна Корея ще могат с нещо да попречат?

Средният изток

Какво търсим в Ирак! Не ни е там мястото! Това е песента, която вече месеци наред слушаме да ни пеят отбор от галеници на бившия тоталитарен режим. И понеже трибуна с готовност им осигуряват всички медии, даже и частните, признавам, че влиянието им над общественото мнение не бива да се подценява. Защо само изявени в миналото членове от комунистическия елит са най-шумните противници на "войната в Ирак", е въпрос, над който всеки може да си гадае, както иска. Фактът си е факт, ала не това е същественото. Същественото е, че в името на популисткия ефект българското общество бива умишлено и нагло заблуждавано.

Защо сме в Ирак? Защото по право и задължение, поради жизнените ни национални интереси, произтичащи от географското ни разположение, участваме в голямо международно усилие да не се допусне Средният изток да падне изцяло в ръцете на ислямизма. Затова сме там. Войната на коалицията беше срещу арабския супергангстер Садам и тя свърши. Днес война в Ирак няма. Днес в Ирак самоубийци се взривяват веднъж в шиитска, веднъж в сунитска джамия, веднъж в полицейски участък, веднъж сред сергиите на многолюдните пазари. Кои загиват днес в Ирак? Срещу кого са бомбите? Борбата в Ирак е да победи ислямизмът.

А хайде да помислим какво би станало, ако в Средния изток - освен Иран, и Ирак потъне в дебрите на ислямизма. Това за цивилизования свят би било катастрофа. Иран разработва ядрени технологии - защо? Както моллите в Техеран изгониха шаха, тъй не само ще изгонят, но и ще вземат главите на всичките шейхове, крале и султани около Персийския залив - на първо място в Саудитска Арабия. Ислямистки Ирак ще означава неудържимо разливане на ислямския екстремизъм във всички посоки - към Палестина и Израел, към Ливан, Пакистан и даже Индия. Но и към Турция!!! Хайде, господа Пантев, Сапарев и прочие ерудити, питайте сега какво правим в Ирак! Или сте убедени, че Турция е имунизирана срещу идеите на ислямизма? Е, да, там армията надеждно охранява държавната власт, но нима при Реза Пахлави бивша Персия не беше най-мощната държава в региона? А какво ще кажете за мюсюлманската дъга, която почва от Източните Родопи, минава през Южна България, после Македония и се разстила в Албания, Босна, Косово и Сърбия?

Нещо като рекапитулация

България участва със свой контингент в Ирак, защото тъкмо тази арабска държава се оказа залог за националната ни сигурност. А ако някой твърди, че сме там заради сервилност към "новия голям брат", то си е за негова сметка. Но възможно ли е в Ирак да победи ислямизмът?

Това е все едно да питаш можеше ли в Афганистан да победят талибаните. За нас Ирак е инвестиция. Участваме заради собствената си сигурност, правото на дивидент никой няма да ни откаже. Ирак ще се стабилизира през втория мандат на Буш. Иран в крайна сметка ще се подчини на западния (САЩ плюс Европа) натиск, палестинци и евреи ще намерят своя modus vivendi, Сирия няма къде да ходи. Осама, приклещен в самота сред чукарите на Хиндокуш, е все едно вън от играта и скоро ще бъде заловен, както ще бъдат ликвидирани и наемниците касапи от рода на йорданеца Заркауи. Средният изток и петролното му богатство ще си заемат мястото в новия световен ред.

С приноса и на България!