В един свой роман Томас Вулф, има такъв американски писател, открива защо хората толкова обичат да ходят на бейзболен мач (бейзболът, както знаем от филмите, в Америка заема такова място, каквото в Европа и другаде се пада на футбола): защото той е скучен.

Там предварително знаеш какво ще се случи: някой хвърля топка, друг се мъчи да я удари, после тича нанякъде, сетне всичко се повтаря. Съответно при футбола: едни хора тичат след топката наляво, после надясно, от време-навреме някой ляга на земята и се гърчи, след което става и хуква, сякаш нищо не е станало и т.н. Е, има и изненада: резултатът от срещата не се знае предварително.

Тази човешка страст към познатото и скучното вероятно се осъзнава от малцина, но на подсъзнателно равнище е обект на широка експлоатация в най-различни области на човешката дейност. На нея дължи успеха си например веригата за бързо хранене “Макдоналдс”. С риск да бъда изяден от почитателите им, тук бих сложил и маса изпълнители на популярна музика от зората на рока до днес, които самостоятелно са стигнали до откритието, че ако искат да събират на концертите се по един стадион хора, музиката им трябва да отговаря на критериите за футболен мач.

Не остава назад и телевизията. Едно от най-популярните предавания - телевизионният макдоналдс, наречен “Шоуто на Слави” дължи успехите си  именно на магията на стандартното меню. Там предварително знаеш какво ще се случи: малко приказки, малко танци, малко музика. После няколко масала и отново музика. Е, има и изненада: вицът, който се разказва накрая, винаги е различен.

Не бива да се заблуждаваме, че този успех се дължи на артистичните качества на водещия. Разбира се, ако трябва да избира между два телевизионни макдоналдса, публиката ще предпочете този, чийто водещ е по-талантлив. Но доколко талантът има някакви шансове пред основния фактор – скуката – можем да съдим по популярността на едно ново предаване по телевизията, наречено “Големия брат”. Моя милост също се изкуши да го погледне и видя следното: в продължение на половин час някакъв тип пра чорапи в един леген. Камерата показваше ту легена в едър план, ту перящия в по-общ. Дори ако съдя само по това, мога да позная, че предаването, в което за талант и професионализъм на изпълнителите не може и да се говори, ще се радва на много по-голям успех от всичко, показвано досега по телевизията.

Това човешко поведение си има някакво обяснение. Вероятно подобно на физиологическата, съществува и нещо като душевна хомеостаза, в която човек се стреми да пребивава, защото се чувствува комфортно. Но нашата цел не е да изтъкнем причините на явлението, а последиците от неговото действие.

Както казахме, това вероятно е едно естествено състояние на човешкия дух и в него няма нищо недопустимо. Можем да го сравним с процеса на преживяне при тревопасните, който заема времето между хранене и сън. Това, което буди безпокойство, е непропорционално голямото време, отделено за подобни занимания. Все пак хората не са, или поне сме свикнали да мислим, че не са крави. Тям е присъщо и наличието на висша нервна дейност. Смущаващо е когато видиш как огромните количества техника, средства и специалисти на медиите, включително и тези, които се водят “обществени”, са хвърлени за осигуряване на мисловна преживна дейност. И практически нищо не се върши за висшата нервна такава.

Дежурното обяснение за това състояние на нещата е пазарната икономика – това търсят хората, това им се предлага. Тези, които използуват това оправдание, много добре знаят, че колкото пазарът задоволява потребности, толкова и създава такива. Образно казано, вкусът на масите се формира от производителите на духовна храна. Обстоятелството, че последните не предлагат друго, освен помия, означава, че те могат да задоволяват само низши потребности.

Една от причините за това – не единствената, но вероятно главната, е, че фалшивото винаги е евтино и долнокачествено.

Фалшът идва от неуредените сметки с миналото. “Отрицателният опит”, ако използуваме удивителния термин на Варлам Шаламов, човека, прекарал двадесет и пет години в комунистическия Гулаг, който опит извлякохме от половинвековните безумни социални експерименти, продължава да ни тежи като камък на врата на плувец. И въпреки това или може би точно затова нашето общество не може да определи категорично отношението си към това минало. Една част от него сме признали, друга сме скрили под килима. Като следствие трябва да се правим, че тя не съществува.

Като следствие от следствието идва преживната дейност.

Нека не се утешаваме с мисълта, че това състояние е неизбежно или временно, или че смяната на поколенията ще уреди всичко. Както казва друг американски писател, поет и критик, Т.С.Елиът, общество, което не обръща внимание на поезията, загива.

Не си струва да проверяваме опитно дали той е казал истината.