Прашасало крайдунавско село, притихнало от жегата. Под асмите, в сянката на клюмналите овошки, са останали само старците. Всички селяци от тъмни зори са „на къра”, което ще рече по нивите, в градините, сред лозята, при пладнуващите стада.

...Прочее, всяко лято работните ръце са кът, но тази година съвсем не достигаха. Война. Мъжете на селото бяха мобилизирани. Славната 9-та Плевенска пехотна дивизия беше настанена в Скопие. От редките писма, които цялото село четеше от ръка на ръка, се разбираше, че мобилизираните строят железопътна линия, че при тях е спокойно, че Титовите партизани са далече и никакви не се чуват. Всяко огнище и всяко сърце беше притихнало в тревога за своите „мъжки”...

Баба Елена беше проводила таман три от своите „мъжки” чеда във войската – синът й Любен беше мобилизиран с другите, а внуците Кольо и Фильо служеха във Въздушната на Н.В. Войска. Единият като летец–изтребител, а другият – като механик.

Този ден беше досущ като другите и не съвсем.

завой на 12.10 към Плоещ. Всеки път малки групи от български изтребители завързваха бой с армадата с явна задача да разстроят реда й преди завоя. Райхът береше душа при Курската дъга и охраната на румънския петрол беше отслабнала. Безстрашните българи се хвърляха по двойки или четворки срещу 100-150 тежковъоръжени бомбардировачи и сред ураган от картечни куршуми сваляха по някой четиримоторен „Либърейтър”. Над Крушовене беше паднал един двумоторен „Локхийд-Лайтнинг”, някъде към Санадиново бяха заловени скочили с парашут американци... В лозята на хълма Горчивка се беше разбило едно наше момче. Неговият „Месершмит–109G” се беше врязал на четири метра в земята и летецът, овъглен, здраво стискаше щурвала...

стана във въздуха – два блестящи Месершмита, бързи като оси, се врязаха в армадата напряко на строя и запалиха един четиримоторен - първо се видяха облачета, чуха се ясно пропуквания, после се гмурнаха нанякъде. „...Божкее...пази ги...божкее!” Баба Елена със свалена черна забрадка се кръстеше с ръка, свита в юмрук.

След минути двете блестящи оси налетяха отново... На фона на равномерния моторен тътен ясно се открояваше кресчендото на форсирания Даймлеров двигател. Този път пукотевицата беше по-силна - види се, армадата ги очакваше. Още две облачета с пламък преминаха в бяла диря и се чу гръм. „Удариха ги!...Удариха ги!... Що са навирате там бе, момчета!” – викаше Белия Гочо. Чуваше се невъобразима пукотевица. Във въздуха се гонеха няколко дузини самолети, проблясваха с крила, описваха широки кръгове и ревяха неистово.

Боят не продължи дълго. Стотиците мотори на армадата теглеха  бавно и неотклонно на север.

Двата български изтребителя, явно изпълнили задачата, а по-скоро привършили мунициите, с тържествуващ рев и с поклащане на крилата преминаха ниско над селото.

„Ура-а-а!” – викаха децата, покачени на сухия орех.

"Що са радвате бе, дяца, не е на убаво!”- сгълча ги баба Елена, но с цялото си същество благодареше на иконата за избавлението на малките самолети с хиксове на крилата.

...Не щеш ли, някое от децата викна: „Вижте! Вижте!” – във въздуха висяха няколко бели точки – парашути. Лека-полека наедряваха, но вятърът бавно ги отнасяше на юг, към Стежерово и по-далече. Една самотна точка, навярно скочил по-късно парашутист, се беше отделила по-на север и бавно се уголемяваше – сигурно щеше да падне оттатък селото, към Правия камък.

Всички се втурнаха натам.

А там, на земята, беше паднало и лежеше настрани едно момче. Слабичко, ниско подстригано, в жълтеникави дрехи. Усмихнато някак виновно. Наобиколиха го с любопитство. Момчето извади от един голям джоб на ръкава едно картонче и с усилие зачете: „Аз съм сержант Марк О`Риордан от армията на Съединените....”

„Ма-амка ти амириканска-а...” викна му, задавен от яд Белия Гочо и срита момчето в ребрата сред писъците на жените.

Баба Елена сама не разбра как скочи като орлица и с тежката си ръка удари Белия Гочо по врата. Другите жени го изблъскаха настрани и загрижено се наведоха над момчето. Баба Елена го погали по челото, по мъченически стиснатите очи, прокара ръка по острата четина на главата.

„Маминото...Какво ти е, момченце? Боли ли та нящо? Дайте `одъ** бе!

Момчето се размърда, отвори очи и проломоти нещо.

„...Уота..”

„...`Одъ иска, `одъ дайте!” – командваше баба Елена.

След като пийна вода от овчарското бардуче, момчето се отпусна. Усмихна се някак мъченически. После извади от безбройните си джобове „Ей такива шукалади” и ги подаде на децата, както по-късно разказваха.

Сети се пак за картончето от джоба и го зачете провлачено:

„Аз съм сержант Марк О`Риордан от армията на Съединените щати на Америка. Тук съм по заповед на моя президент. Вие трябва да ме предадете на официалните власти.”

„А-а, Марко са казваш! Хубаво де, туй лесна работа!”

Но Марк не можеше да се изправи. При падането си беше ударил лошо крака. Не прецени разстоянието до земята. Сега всяко помръдване го караше да вика..

Старците вдигнаха момчето на ръце и го понесоха към село.

Настаниха го у баба Елена, на широкия чардак, на миндера току под асмата.

Повикаха баба Дамяна - полусляпа стогодишна жена, която умееше да намества извадено от ябълката, навехнато, разместени и дори счупени кости по добитъка.

Баба Дамяна приседна на миндерчето и с напевния си глас започна да му хортува нещо на момчето, че щяло да му мине като на кутренце. Взе в скута си ударения Марков крак и започна да го разтрива. После внезапно нещо дръпна, нещо изпука, а горкият Марко изрева с все сила. Баба Дамяна усмихнато му рече: „Готовичко си, момченце... да пишеш на майка ти, че вече си добре. При добри хора си, кушлаче!”

Че беше попаднал при добри хора, Марк го разбра без съмнение. Баба Елена зашета около него, закла пиле, изтъркаляха от мазата едра студена любеница. Селяните се надпреварваха да носят плодове, питки, готвено ядене – „За Марко!” Момчето беше им станало някак необяснимо симпатично. Дали че беше такова младичко, почти дете, дали заради широката му усмивка с искрящо бели зъби, дали заради неговото неразбрано ломотене, примесено често с думичката „Мам”.

Първите три дни от своя плен задокеанският пленник на Царство България прекара на чардака на баба Елена, сред усмихнати и загрижени хора.

Тези хора сякаш бяха забравили, че този същият сержант Марк О`Риордан, картечар на горната кула на четиримоторния „Либърейтър”, яростно обсипваше с дъжд от тежки, половин инчови куршуми от своята картечница „Броунинг” - внука на баба Елена - офицерския кандидат Никола Парашкевов, който порази бомбардировача с втората атака на своя „Месершмит”.

Грамадният самолет беше улучен в единия двигател. От своята палуба Марк беше видял пламъците, облака пушек и панически се беше втурнал по стръмната стълбичка в тъмния търбух на бомбардировача. Корпусът на самолета беше изрешетен от попаденията на изтребителите. Навсякъде имаше кръв. В тъмното Марк се спъна в безжизненото тяло на бордния радист Виенявски. Свит в неестествена поза, беше останал приведен над своята картечница другият картечар – Хари. От десетчленния екипаж бяха живи само четирима...

Последното, което Марк чу, беше викът на Капитана – „Скачай, Марк! Ще гръмнем!”

- - - - - -

* Мъжът на баба Елена, Митьо (Димитър) Парашкевов, загива през 1912. Няколко български конника, сред които и той, прогонват турската войска от гръцко село край Солун. Селяните посрещат радостно освободителите, черпят ги щедро и...после българите се оказват отровени.

** `одъ (свищовски диалект) - вода