Когато вляза в супермаркет, неволно се насочвам към два отдела.

Единият е щандът за чай – насипен в кутии, на пакетчета, черен, зелен, ароматизиран, от Индия, от Цейлон и незнам откъде си. Пристрастен съм към хубавия чай и пия по 5-8 чаши чай на ден.

Другият щанд, към който ме тегли, е този с вината.

Тегли ме по-силно от ръката на жена ми. Тя се усмихва, защото знае къде ще ме намери.

Веднага ще кажа, че аз не съм алкохолик - ако пия, то е само вино, само с приятели или на празник, и то в количества като за дегустация.

В „Била” винарският щанд е дълъг към двайсет метра, че и повече.

Не поглеждам вносните вина, от Калифорния, от Австралия или даже от Франция и Италия. Не виждам белите вина, черноморските, тракийските.

Отминавам с презрение марките „Домейн Бояр” и Шато незнам кое си. Какво Шато в България, по дяволите? Мавруд и Дамяница заслужават внимание, но теглителната сила ме отвежда при Свищовските вина.

Червено Каберне Совиньон от Свищов.

Често е с етикет „Горчивка”. Има такава местност край Свищов. Това е най-доброто вино на България, по мнението на мои познати - експерти. За мен също това е най-доброто вино. Защото е от Дядовото лозе.

Дядо ми Либен, Бог да го прости, имаше лозе – към декар и половина. Влязъл в ТКЗС с шейсетина декара златна крайдунавска земя, бяха му дали после „за лично ползване” някаква запустяла бахча на баира Правия камък. Това беше Дядовото лозе. Тази педя земя беше видяла толкова труд, толкова грижа и такава любов, като да беше живо същество.

Дори ние, софийските унуци на дядо Либен, знаехме кои главини са Каберне Совиньон за голямото буре, Мерло – за малкото буре, кое е гроздето за стафиди, кое за черен балсамов оцет, знаехме, че Памидът не става на хубаво вино, но листата му са крехки като за постни сарми. Афузът, дошъл от Сирия, глупаво преименуван на Болгар, с кехлибарените си дълги зърна, царствено зрееше и щеше да изтрае в дървени трици чак до Великден. Нямахме търпение да узрее Хамбургският мискет, истинска ароматна симфония.

Щедро изобилие като в библейска градина! Влезеше ли в нея, дядо се подмладяваше. Ще го запомня с пръскачка на гръб, подсвиркващ си Дико Илиевите хора.

И за него ще кажа, че в неговата страст на лозар нямаше нищо пиянско. Дядо почти не пиеше, беше само дегустатор. Най-обичаше гостите да му похвалят виното. И се обиждаше от безразличните и незабелязващите.

Една вечер дядо беше казал, че е време да се пръска лозето – наближаваше да узрее, пък и тук-там имаше по някое узряло зърно за нас – как се зарадвахме!

На сутринта баба ни събуди немилостиво рано, беше направила хрупкави мекици, но устата ми отказваше да се движи... Дядо Либен беше запрегнал магаренцето, натоварил огромната бъчва на каручката. Кога спят тия старци?

Дядо подкара каручката в тъмното, загърна ме с нещо, пошегува се със сънената ми физиономия - като на магаренцето, и то сънено.

Не щеш ли, две тъмни фигури на изхода на селото ни спряха. Войници с автомати и ленти на ръкавите.

- Обръщай, дядо! Днес никой да не излиза, ще имаме учение!
- Абе юнаци, лозето иска пръскане...
- Какво да се прави, дядо, заповед, казаха да връщаме хората.

Дядо като чу „заповед”, престана да гълчи, дисциплинирано-мълчаливо обърна каручката и поехме обратно.

На развиделяване чухме страховит грохот – два реактивни самолета прелетяха ниско над селото, после още два и още два. Отдалече се чуха тежки гърмежи и глухо боботене. Няколко хеликоптера с рев прогърмяха над главите ни, тежките им перки доведоха силен вятър и вихрушка от листа. Момчешкото в нас беше във възторжено кресчендо - по хълма, наречен Правия камък, стремително пълзяха с ръмжене в облаци прах зелени кутии – танкове и бронетранспортьори.

- Танкове! - Брат ми, покачен на старата кайсия, беше „наблюдателен пункт” - Докладвам на командването! Танкова дивизия „Райх” настъпва срещу мене! Направление Прохоровка! Искам подкрепа от въздуха! ...

Нищо чудно, че десетинагодишните хлапаци знаеха за Курската дъга, за Прохоровка и Сталинград повече от учителката по история. Тогава почти през вечер по телевизията вървяха съветски, съветски и пак съветски филми за войната, за войната и пак за войната.

Значи съвсем естествено беше „командващият”, тоест аз, да издам историческата заповед:

- Пета гвардейска танкова армия готова за контраудар! Направление Прохоровка!

Контраударът обаче се забави, така че „танковете на противника” нахълтаха в селото, преминавайки от боен ред в дълга колона по главната улица. Улисани, по-скоро омагьосани от ставащото, не забелязахме шумотевицата в къщи – баба люто кълнеше и пустосваше нещо си – танковете са прегазили градините!

Със скърцане и миризма на изгорял дизел пред къщи спря огромен в детските очи танк, разпознат от момчетиите-експерти като модел Т-55, с калибър на оръдието 110 милиметра. Децата с възторг го наобиколиха, опариха се от горещата като печка броня. Веригите бяха целите в кал и листа, много листа. Това е маскировка – отсече брат ми. Най странното за нас беше, че никой не излезе от танка, както е по филмите. Чудовището стоеше безмълвно, само въздухът над него трепереше като над ядене във фурна – нажежен и миришещ на масла. И така цял час! И още един... Сигурно заповед, така решиха експертите и почнаха да губят интерес.

Баба продължаваше на висок глас да нарежда – само да са покажат, на какво ша ги направя!

Улисани в други занимания – в двора имаше басейн за поливане на градината, който се превръщаше в плувен басейн - по едно време дочухме тропане по портата.

Баба излезе сърдита, а там – дребничко войниче с кожен шлемофон на главата:

- Бабо, дай някой домат да хапнем, че тук ни забравиха в тая пещ! И малко водица...

Баба, готова да се кара, веднага омекна:

- Мамини танкисти! Сега баба ша си ги нахрани!

Люкът на предната броня се отвори и там потънаха едри домати, краставици, пъпеши, кайсии. Приготвеното за нашия обяд варено пиле беше насолено, поръсено с червен пипер – и то потъна в търбуха на чудовището. И още, и още.

- Да си жива и здрава, майко!

- Господ здраве да ви дава, да знаят майките ви каква беля направихте!

Белята беше, че някакъв бездушен войскар беше насочил танковата атака през лозята и градините на селото.

На другия ден с дядо отидохме да видим поразията. Няма да забравя гледката на това брутално опустошение – по диагонал на дядовото лозе преминаваше четириметрова диря от танкови вериги, дълбока половин метър! Библейско опустошение! Коловете бяха съборени, дебелите телове бяха повлекли и нарязали лозите...И листа, навсякъде листа от прекършените лози...

... Дядо не се сдържа, свали сламената си шапка и се свлече на колене. Сълзите без звук течеха ли, течаха по набръчканото му, обгоряло лице...

- Дядо, къде е Страшко?

Страшко беше плашилото, дето го правихме с дядо от вехти дядови панталони и сако. Имаше кратуна за глава, а на нея – стара дядова сламена шапка. На кратуната му бях изрисувал едни юнашки мустаци, та да се страхуват пилетата и да не кълват от гроздето...

Видя се, че Страшко беше загинал като войник на поста си и хич не се беше уплашил от танковете – изпод следата от танковите вериги се подаваха парцали и шапка...а кратуната, кратуната на Страшко - като видях страшно-смешните мустаци ... ревнах безутешно.

-------
Пацифизъм е дума, която научих много по-късно.

Дълбокото и значение научих там, на дядовото лозе.

Едно неприемане на варварството, една защитна сила на цивилизацията. Нашественици, варвари, опустошители са вилняли над дървото на живота. Всуе! Напук на разрушението, цивилизацията пак ражда! Дядо с големи мъки пооправи лозето си, и лозето пак взе да дава вино. Прекланям се пред вечно живата лоза, символ на вечно живия дух на човешката цивилизация!

-------

Една нежна ръка се провира под лакътя ми.

Усмихната, жена ми знаеше къде ще ме намери.

При моето детство.