|
Правозащитното
общество “Мемориал” и “Ново издателство” издадоха книгата “Да
бъдеш чеченец: мирът и войната през очите на учениците”.
В тази книга са
събрани текстове на съвременни чеченски ученици. Тези съчинения са
посветени на миналото и бъдещето на Чечения и отразяват личния
опит на авторите, историята на техните семейства и съдбите на
различни хора на фона на чеченската история.
Текстовете са
били избрани сред съчиненията, изпратени от ученици от горните
класове на ежегодния руски исторически конкурс “Човекът в
историята. Русия – XX век”, организиран от “Мемориал”. През
2003-2004 конкурсът се проведе в Чечения и Ингушетия. “За
най-голямо учудване от Чечения пристигнаха 155 съчинения – няколко
пъти повече отколкото от много други, несравнимо по-благополучни
райони” – съобщават съставителите на сборника.
В книгата са
включени и съчинения на четирима руски ученици, посветени на
съдбата на чеченските бежанци в Русия, статии на Ирина Шчербакова
от “Мемориал”, Алексей Левинсон от Центъра за анализи “Юрий
Левада” и снимки на Григорий Шведов от “Кавказский узел”.
Представен на
състоялия се в началото на октомври Франкфуртски ежегоден панаир
на книгата, сборникът стана събитие. Гласът на “другия” и
практически неизвестната ни Чечения за първи път зазвучаха с
такава пълнота, и този глас иска мир: “Напълно очевидно е, че с
нас разговарят тези, които са настроени мирно, които разбират
безизходицата на тази война – пише Ирина Шчербакова. – И
адресатът, към който се обръщат чеченските ученици, е много
по-широк – това не са само организаторите на конкурса”.
Полит.ру
публикува две съчинения, включени в сборника. Това е текстът
“Моите години” на Максим Исаев, ученик от Грозни, обхващащ
събитията на двете чеченски войни. И текстът на Даниил Музаев,
ученик от Шатойски район, “Кървавата пепел на Хайбах”, посветен на
трагичната депортация на чеченците през 1944. Коментарите към
двата текста са на сътрудника на “Мемориал” и автор от Полит. Ру
Александър Черкасов.
Моите години
Максим Исаев,
Грозни,
училище
№ 61, 9-и
клас
Родината,
домът,
улицата,
близките.
За много мои връстници, поне за тези, които са извън нашата
република, това са обикновени думи. Но за мен, както и за хиляди
мои съграждани, живеещи в Чечения, те придобиха съвсем
друг смисъл. Аз се научих да разбирам дълбочината на тези думи и
да ценя
тези родни неща, без които те няма - теб и твоето бъдеще. Научих
се с тревога да гледам часовника, ако близките ми се забавят. Да
се възхищавам на родителите си, на съседите и просто на хората,
живеещи тук, в Чечения, които след всички ужаси на войната и
разрухата, на страданията и загубите не се отучиха да се шегуват,
да отглеждат деца, да вярват в доброто.
Преди войната
имахме малка, но много уютна къща. Братята и сестрите на баща ми
всяка вечер се събираха у дома. Сядаха на масата, а начело винаги
сядаше майка им (моята баба по баща), и споделяха впечатления от
деня. Тази традиция се спазва вкъщи и до днес, макар че войната
промени много неща в живота ни.
Нашето семейство
е голямо. Дядо ми от страна на баща ми, Усман, е имал дванайсет
деца: седем момчета и пет момичета. Баща ми бил последното дете в
това голямо семейство. Баба и дядо погребали три деца (две момчета
и едно момиче) в Кустанайска област в Северен Казахстан. Там
нашето семейство било депортирано. Те били изселени там заедно с
всички чеченци и ингуши. Баба ни разказваше, че децата й умрели от
глад. Баба ни казваше също, че заедно с тях имало изселени от
други народи: руснаци, поляци, прибалтийци, немци.
Помня един весел
разказ на баба ми от живота в заточение. Техният съсед бил немец.
Казвал се Адам Боксбергер. Всяка сутрин, отивайки на работа, дядо
ми и Адам се поздравявали. Адам Боксбергер с характерен немски
акцент казвал на дядо ми: “Сдравей, пандит!” А дядо отговарял със
същия акцент: “Сдравей, сдравей, пашист!”.
Веднъж
комендантът на селото, който надзиравал всички депортирани, станал
свидетел на тази сцена. Той страшно се ядосал, че си позволяват
такива шеги. Даже извадил от кобура пистолета си и ги заплашил, че
ще ги разстреля за такива разговори. Но дядо ми и Адам се
спогледали и се засмели. И всеки започнал да се “оправдава” пред
коменданта. Немецът казал: “Защо изселили чеченец?” И сам
отговорил: “За това, че той пандит”. “А тебе за какво те
изселиха?” – отвърнал дядо ми. “За това, че си пашист.”
Комендантът не
можел нищо да възрази на тези аргументи, тъй като всеки от тях бил
депортиран точно с такива обвинения: всеки немец е фашист, а всеки
чеченец – бандит.
Псувайки,
комендантът си тръгнал, а дядо и Адам дълго се смели.
Продължили да се
поздравяват по същия начин.
Аз не можех да
разбера смисъла на техния разговор и попитах баба защо са се
обиждали пред хората. Тя ми обясни, че така се надсмивали над
лъжливите обвинения на официалната власт. Тя ни казваше също, че
всички депортирани живеели задружно, взаимно си помагали.
В тези сурови и
много тежки условия хората не губели чувството си за хумор, така
изразявали протеста си срещу деспотичния режим.
След завръщането
си от Казахстан през 1960 семейството ни се заселило в село
Закан-Юрт в Ачхой-Мартански район. Но както разказваше баща ни, в
селото нямало никаква работа. И след смъртта на дядо през 1970
моите роднини се преселили в Грозни. Всички мои чичовци и лели
след като се задомели, се заселвали край къщата на родителите си.
И преди началото на първата война през ноември 1994 те заемали в
селцето Катаяма почти два квартала по улиците Дунайская и
Нефтяная.
Началото на
първата война запомних с това как нощем самолетите хвърляха над
града множество светещи “фенерчета”. На сутринта събирахме тези
“фенерчета” в градините, на улицата, в двора и по полето. Някои
висяха на дърветата и жиците. Това бяха метални цилиндри, закачени
за малки оранжеви парашути. Както ни обясниха по-късно, това е
било психологическо средство, за да накарат населението да напусне
града.[2].
В началото на
декември бомбардировките и ракетните обстрели зачестиха, стана
опасно да се остава и татко ни изпрати с мама и по-малкия ни брат
в град Шали при роднините на мама. След това ни се наложи още
няколко пъти да се местим в различни села, да бягаме от
бомбардировките и артилерийските обстрели. Докато в средата на
април 1995 не се завърнахме в Грозни. Къщата ни не беше много
разрушена и татко я беше ремонтирал за нашето завръщане. През
цялото време той си беше останал у дома с един от моите чичовци и
някои съседи.
Животът в
“следвоенен” Грозни беше такъв, какъвто беше животът и в другите
градове и села на Чечения: нощем се стреляше и се чуваха взривове
на бомби и снаряди. Въпреки това нашите близки се върнаха у дома,
защото смятаха, че е по-добре вкъщи, отколкото да бъдеш бежанец
при чужди хора.
Периодът между
двете войни беше наситен с различни събития, които оставиха у мен
много дълбоки впечатления.
У дома идваха
много гости. Идваха от други градове на Русия, а също от други
страни. Те бяха журналисти и политици, учени и духовници. Просто
добри хора.
Особено силно
запомних Виктор Попков.[4].
Той дойде първия път
сам. Родителите ми не го познаваха по-рано. Някой познат му дал
нашия адрес. Много се изненадахме, когато на вратата се почука и
се появи много голям човек с дълга бяла брада, с дълга бяла коса.
Много приличаше на старец от руските народни приказки. Приличаше
на летописец, току-що слязъл от корицата на
«Слово
о полку Игореве».
Той влезе и
поздрави като леко се поклони - дали на дома, дали на стопаните.
От неговите разкази научихме много интересни неща за живота му.
Разбрахме, че е свещеник, че прави добро на хората, че се опитва
да възстанови мира в Чечения и призовава всички воюващи към мир.
Веднъж рано
сутринта, когато слънцето току-що беше започнало да изгрява, го
видях, стоеше до оградата. В ръцете си държеше малка книжка,
кръстеше се и се кланяше. Стана ми много интересно и го попитах
какво прави. Той каза, че държи в ръцете си молитвеник и се моли.
Аз самият съм мюсюлманин и всеки ден извършвам пет молитви. Аз
също имам молитвеник, по който чета различните дуа (молитви) към
Аллах. Виктор ни разказваше за своето семейство. Вечер с интерес
слушахме с по-малкия ми брат разговорите му с родителите ни. Той
беше много интересен и добър човек. Никога не го чух да се кара на
някого. Той въобще говореше много тихо. И на лицето му имаше
винаги мека усмивка.
Веднъж дойде с
голяма група свои приятели за изборите за президент на Чечения
през зимата на 1997.[5].
Те
дойдоха, за да видят дали правилно се провеждат изборите, да няма
нарушения на законите. След това идваше още няколко пъти у нас.
Когато започна
втората война, през 1999, Виктор дойде при нас в Назран и каза, че
иска да помага на чеченските деца, които живеят в планинските
аули.
В нашите планини
хората живеят бедно. И не всички деца могат да ходят на училище,
защото нямат дрехи и обувки. Затова Виктор беше решил да им
помогне. Докарваше от Москва дрехи, обувки, учебници и ги
раздаваше на децата в селата в Ножай-Юртовски, Веденски и Шалински
райони. Разказваше колко се радват децата на всяка негово
пристигане, защото им носи подаръци.
При последното
си идване той се обади на мама от Хасавюрт и каза, че е купил
медицинска уазка и я е натоварил с лекарства за селските болници.
Каза, че за два дни ще успее да раздаде лекарствата по болниците и
ще се опита да бъде у нас вечерта на третия ден. На втория ден
научихме от телевизионните новини, че по колата на Виктор е била
обстреляна близо до контролно-пропускателния пост при село
Алхан-Кала. Виктор и лекарят, който пътувал с него, били тежко
ранени. Закарали го в Москва, където починал без да дойде в
съзнание.
Виктор беше убит
от бандити, от каквато и националност да са били и какъвто и език
да са говорили. Той беше малък лъч надежда за изтерзания от
войната чеченски народ. Познаваха го в най-отдалечените кътчета на
нашата република. Пеша, с торба
на
гърба, той се добираше до най-труднодостъпните планински аули.
Облечен в стари дрехи, с лице на много набожен човек, чужд на
светската суета, той отиваше при хората. Не знам какви трябва да
са били тези, които му посегнаха. Всички в Чечения, които го
познаваха, и до днес си спомнят за него с дълбока тъга.
На 28 февруари
1996 се роди сестричката ми Дания, Даня. Горе-долу по същото време
в града влязоха бойците.[6].
Баща ми и всички наши близки положиха много усилия, излагайки се
на смъртна опасност, за да докарат след операцията мама и
новороденото у дома.
През август 1996
Грозни за втори път беше превзет от бойците
[7]. Боевете в града
избухнаха с нова сила. Беше все по-опасно да се остава. Отвсякъде
летяха снаряди. При едно поредно затишие мама отиде с бебето в
къщата, за да събере необходимите й за път неща. Сложила Дания на
дивана и започнала да събира багажа. Още не успяла да отвори шкафа
и се чул глух удар и стаята се напълнила с прах. Снарядът дошъл
откъм летище “Северни”, пробил дивана и заседнал в него.
Дания дори не се изплашила, тогава тя беше на пет месеца. Мама
грабнала бебето и избягала с викове на улицата. Снарядът
неизвестно защо - за наше щастие - не избухнал. Изглежда такава е
била волята на Всевишния – да не отнема живота на нашата
сестричка, който току-що започвал.
Беше трудно да
се напусне Грозни. Три денонощия прекарахме на
контролно-пропускателния пункт при Ташкала. Не пускаха колите.
Родителите ни не се решаваха да вървят пеша с малки деца на ръце и
с немощната ни баба. А и за да излезем от града, трябваше да
изминем 15 километра. На четвъртия ден все пак се решихме да
тръгнем пеша.[8].
Баба изпратихме
с колата на чичо, който предложи
да се промъкне през
полето към Терския хребет
под прикритието на утринната мъгла,
която пречеше на вертолетите да летят, и покрай хребета да
се придвижи към село Горагорск, което е на 60 километра от Грозни.
През целия път
до село Побединско мама и татко се сменяха да носят Даня на ръце.
А ние с брат ми и с много наши братовчеди и братовчедки, с
ученически раници на гръб, в които освен книги имаше и малко храна
и играчки, вървяхме пеша по шосето заедно с възрастните. Хората
бяха толкова много и почти всички вървяха в една посока. Рядко
можеше да се видят идващи насреща ни, към града. Това бяха хора,
които търсеха близките си. С надежда да срещнат някого от своите
те вървяха срещу човешкия поток и внимателно се вглеждаха в лицата
на преминаващите.
До нас вървеше
възрастен мъж. Той носеше старица, привързана с голям шал през
рамото и врата му. Той спираше да почине от време навреме, както и
ние, и внимателно сядаше – така, че те едновременно да докоснат
земята, седящи един зад друг. Очевидно това беше неговата майка
или по-възрастна сестра. А може да беше и чужда жена. А веднъж
настигнахме мъже, които носеха на носилка беловлас старец. Единият
беше на средна възраст, а другият – юноша. Както после разбрахме,
те бяха негови син и внук. Внукът беше на 15-16 години и се
казваше Увайс. Със смях разказваха на спътниците си как дядото ги
увещавал да го оставят. Синът ни намигна и шеговито се обърна към
дядото: “Ако се беше оженил за съседката Байсет, когато те
молихме, щяхме да те поверим на нея.” А дядото му отговори със
сарказъм: “И сега щяхте да влачите двама. Радвайте се, че носите
само един.” Наоколо всички се разсмяха. И като искаше да ни
подкрепи мен и братчето ми, обръщайки се вече към нас, добави:
“Виждате ли какви силни момчета вървят сами, а дядото го носят на
гръб.”
В тълпата имаше
твърде много стари хора, които не можеха да вървят сами. Носеха ги
на носилки, на някакви колички,
набързо сглобени от
стари велосипедни колелета и дъски. Докато вървяхме, наблюдавахме
и нещо любопитно. Руските военни бяха на контролно-пропускателните
постове и в района на своите части, а партизаните свободно се
движеха между постовете. Те бяха на видимо разстояние и се
разглеждаха един друг с бинокли и оптически мерници.
Но
не стреляха. Това много ни харесваше.
Привечер, когато
слънцето вече залязваше, стигнахме до село Побединско.
Към края на
август 1996 военните действия в републиката бяха прекратени и
нашето семейство можа да се върне у дома. Докато ремонтираха
къщата ни, живеехме при баба. Преди зимните студове успяхме да се
нанесем вкъщи, въпреки че много неща оставаха недовършени,
най-важното беше, че имахме покрив над главите и в къщата беше
топло. Скоро настъпи 1997. Нашата Дания вече ходеше. В републиката
станаха грандиозни събития – проведоха се избори за президент и
парламент на Чечения. Животът ни малко по малко се нареждаше.
Семейството ни се сдоби с четвърто дете - нашето братче Булат.
Но не беше
съдено да се сбъднат надеждите ни за мирен живот. Настъпи есента
на 1999. Военна есен, която с години се проточи със скитане по
чужди къщи и места.
Трябваше много
да преживеем. От случая, когато през септември 1999 попаднах под
ракетен обстрел, до случая, когато през декември 2003 заедно с мои
съученици се оказахме в центъра на престрелка между бойци и руски
военни в центъра на Грозни.
При първия
случай не очаквахме, че самолетите ще бомбардират Грозни без
предупреждение към жителите да напуснат града. И заедно с мой
братовчед отидохме да посрещнем кравите от паша в покрайнините на
нашия квартал Катаяма. Неочаквано над поляната се появиха
самолети. Те прелетяха толкова ниско и така бързо, че всъщност не
чухме звука на двигателите. Изстреляните ракети стремително се
приближаваха. Ние ги забелязахме, когато се появиха над село
Карпински Курган. Стори ни се, че са прицелени в нас. Аз само
успях да извикам на Зелика: “Залегни!”. И в същия миг двете ракети
със страшен рев преминаха над главите ни и забивайки се в земята,
се взривиха на около 40-45 метра от нас.
Чух
необикновеното за слуха стържене на разкъсващия се метал.
Стори ми се, че това стържене заглуши всички други звукове:
от взрива на ракетата, от рева на ниско летящия самолет. И това
стържене остана дълго в главата ми. Не мога да го сбъркам с друг
звук.
От взрива земята
се разтърси с такава сила, че за миг ми се стори, че потъва под
мен и пропадам в бездна. Върху мен се изсипаха толкова много
камъни, парчета пръст и кал, че от ударите по гърба, краката и
ръцете, с които инстинктивно си бях прикрил главата, за миг
загубих съзнание. Когато се свестих и се опитах да се надигна, не
успях. Върху мен имаше толкова много пръст,
че
трябваше да освобождавам ръцете и краката си един по един, а след
това, опрян с тях на земята, да изтръскам от себе си пръстта. Едва
когато се освободих, почувствах колко гореща е била тази кална
смес. Дълго след това върху тялото ми имаше ожулвания и изгаряния,
които при това миришеха много неприятно на изгорял барут.
На следващия ден
татко бързо ни приготви и ни заведе в Ингушетия при наши познати.
Там дойдоха и някои наши роднини и познати, понеже тогава само
Ингушетия оставаше достъпна за нашите бежанци.
Вторият случай,
за който споменах по-горе, беше след завръщането ни у дома. На 14
декември 2003 аз и още няколко ученика от нашето училище заедно с
учителите отидохме на олимпиада по математика, която се провеждаше
в училище № 41. Училището се намира в центъра на Грозни. След края
на олимпиадата решихме да се снимаме за спомен пред фонтана в
градината, близо до централния пазар.
Беше следобедно
време и в градината имаше много разхождащи се хора с деца, тъй
като това е единственото място в нашия град, където може да се
отдъхне след работа или училище.[9].
Когато се
наредихме за снимка, отнякъде се появиха гонещи се хора и стреляха
безразборно. Отначало ми се стори, че стрелят в минувачите. Но
после разбрах, че това е било преследване на една от партизанските
групи. Близо до нас един от бойците беше повален на земята от
преследвачите. В този момент видяхме в ръцете на боеца граната,
която се опитваха да му отнемат.
Раздаде се взрив
и кълбета прах и дим покриха и тях, и нас, които бяхме наблизо. А
безпорядъчната стрелба продължаваше и все така не можеше да се
види кой в кого стреля. Ние по навик легнахме на земята. След това
се чуха още няколко взрива. Жените и децата се опитваха да избягат
от тълпата. Като се възползвах от малко затишие в престрелката
скочих и затичах към училище № 41, откъдето дойдохме в градината.
Край мен тичаха жени, а непосредствено зад мен – няколко млади
мъже. Стрелбата на площада се беше възобновила с нова сила.
Една от жените,
които тичаха редом, се спъна в нещо и падна. Аз спрях, за да й
помогна. Поглеждайки назад, видях, че няколко души от парка се
прицелват и стрелят по нас, а тичащите зад мен млади мъже
отговарят със стрелба от пистолети. Ние помогнахме на жената да
стане, избягахме зад една будка и без да спираме продължихме към
двора на училище № 41. След около 40 минути, когато стрелбата вече
беше стихнала, се измъкнахме през разни дворове и улички и се
върнахме вкъщи.
Слава богу,
никой от нашите момчета и учители не беше пострадал от куршум или
от граната. Наистина, всички бяхме мръсни, като че ли сме минавали
през комин, но много щастливи и благодарни на Всевишния, че и този
път ни е опазил.
Оказва се, че за
да си щастлив, не ти е нужно много: само да осъзнаваш, че още си
жив.
Публикацията подготви Борислав Скочев
- - - - - -
Бележки
[1]
Катаяма –
жилищен квартал в Старопромисловски район на Грозни, наречен така
в чест на лидера на японската компартия Сена Катаяма
(1859–1933).
[2]
Осветителните
бомби и снаряди се използват не за психологическо въздействие, а
за да осигурят прицелно водене на артилерийския огън и
бомбардировките.
[3] Шали —
районен център
на югоизток от Грозни
[4] Виктор Алексеевич
Попков (1946–2001), геолог,
участник в правозащитното
движение през 90-те години, журналист, послушник в старообреден
манастир. Извършваше огромна хуманитарна дейност в зоните на
постсъветските въоръжени конфликти – в Нагорни Карабах, в Абхазия,
в Чечения. В първата чеченска война с неговите усилия бяха
освободени десетки пленени руски военнослужещи. Във втората война
Виктор доставяше хуманитарна помощ на мирното население, в това
число във високопланинските райони. Смъртно ранен от бандити в
село Алхан-Кала на 18 април 2001, почина в Москва на 2 юни. За
него и неговата дейност виж сайта
viktorpopkov.narod.ru
[5] Изборите за президент
и за парламент
на
Чечения се проведоха на 27 януари 1997, още на първия тур за
президент беше избран Аслан Масхадов.
[6]
Бойците под
общото командване на Руслан Гелаев влязоха в южните райони на
Грозни на 6 март 1996 и ги напуснаха на 8 март.
[7]
Бойците влязоха
в Грозни на 6 август 1996 и блокираха федералните сили в
гарнизоните, в сградите, на контролно-пропускателните постове;
започнаха сражения.
[8]
Семейството на
Максим Исаев е напуснало града в северозападна посока, по
Старопромисловското шосе.
[9]
Единственото
възстановено към този момент място в центъра на Грозни, от което
обикновено се предаваха репортажите на телевизията. |
