Въпреки цялата условност на летоброенето, изнизването на последните години от едно столетие поражда това трудно определимо настроение на fin de siecle, в което се примесват носталгия по пропуснати възможности, тягостни равносметки и лекотата на новото начало. На имагинерния предел между два века обществото е овладяно от успокоението, съпътстващо края на изминат път, но и от изострена чувствителност към възможните алтернативи пред бъдещето. 

     Ако в чисто интелектуалния живот тези явления са добре уловени и описани за края на XIX - началото на ХХ в., то в стопанския мир нещата стоят по-аморфно. Събитията тук по начало протичат по-бавно и инертно, с по-неясни контури, отмерени единствено от относително ритмичните икономически цикли и кризи.

     Маркиращите точки в икономическото време са по-скоро стопанските катаклизми, отколкото по-безметежните години. Историческите обстоятелства се стекоха така, че началото и края на българския “икономически век” са обозначени именно от две значими, запомнящи се кризи. Страната влезе в ХХ век изтощена до крайност от най-дълбокия финансов колапс след Освобождението и напуска това столетие в условията на незапомнен икономически срив.

     Кризата от края на ХIХ век беше криза на излишествата, съпътстващи еуфорията от първоначалното натрупване през Стамболовите години, но и удар на природата (наводнения и неурожаи) върху една все още неоткъсналата се от природната си среда натурализирана икономика. Кризата от края на днешното столетие е цената за излишествата на един катастрофирал режим без вътрешна мяра и задръжки, но и сътресение, предизвикано от приобщаването на изолирания, стерилен български стопански свят към динамичния свят на световното стопанство.

     Сходството на тези два репера идва да напомни илюзорността на всеки “прогрес”. Има ли значение, че стопанството е направило крачка “напред”, след като то отново и отново изпада в шок, напомнящ собствената му изостаналост и погрешна нагласа?

     Като изходна точка на разсъжденията върху това, което се е случило с българската икономика през изтичащото столетие нека припомня някои очаквания, вълнения и съмнения в зората на ХХ век.

     През 1901 редакцията на Списанието на Българското икономическо дружество (СпБИД) е помислила за специален материал посветен на “ключа на българския икономически живот през миналото столетие”. [СпБИД, 1901/10, с.699] Авторът е Бончо Боев, човек представителен във всяко отношение за първото следосвобожденско поколение на интелектуално-стопанския елит в страната. Неговата биография е характерна в много аспекти - активист на Дружеството от най-ранните му години, професор, управител на БНБ през 1906 - 1908. Накрая, Б.Боев не остава встрани и от деловия живот, като името му е свързано преди всичко със скандалите около банка “Гирдап” и на последващ крах през 20-те години.

     Панорамата на миналото, усещането на настоящето и нагласата за бъдещето, които извират от този текст очертават духовната настройка на границата между двата века.

     Формулираните “съдбовни” въпроси са действително тези, които пронизват столетието и на които България така и не успява да отговори категорично. “ХХ век свари нашето отечество с една голяма икономическа въпросителна на лицето му: как ще се излезе от финансовата, а още повече от икономическата криза; где е спасението: в земеделието или в индустрията; какъв социален строй е по-нагоден: капиталистическия или колективния. Към какви икономически съюзи трябва да се стремим: балкански, немски или славянски... Пред прага на новия век като че се събудихме изведнъж от някакъв сън на строение въздушни кули и се озовахме в мирът на печалната, нищенска действителност, която ни поставя все икономически питания”. [с.699-700]

     Кризата в началото на века създава същата оптическа измама, каквато породи тази от края на ХХ век: преобладаващото усещане е, че “живеем по-зле отколкото преди Освобождението”. Краткото есе на Б. Боев ясно показва източника на това чувство - то идва от съпоставката между едно състояние на примитивен, натурализиран бит (преди Освобождението) и съвършено различното състояние на избуяващи, монетизирани, потребности. Очевидно е, че при по-неразвити потребности и икономика е по-лесно да си “по-добре”, докато развитието неотменно носи със себе си печата на неудовлетвореността.

     При цялата условност на съпоставката, не е пресилено да се каже, че в края на ХХ век гнетящата представа за регрес, овладяла отново масовото съзнание, произтича не само - и не толкова - от действителната загуба на национално богатство, колкото от монетизирането на една доскоро натурализирана (планова) икономика, довела до появата на нови, непознати модели и стандарти на консумация.

     Поразителен е и паралелът с дискредитирането на вълшебната формула на прехода от началото на 90-те години. Нека припомня, че тогава - а в много среди и до днес - се счита, че простото като лозунг клише “демократизация + пазарна икономика” е ключ за прогреса на страните, излезли от комунизма. С течение на годините обаче, стана ясно, че трудностите пред промените са много по-дълбоки и че те опират до манталитет, устойчиви нагласи и по-сложна конфигурация на обществените интереси.

     Звучи странно, когато същото разочарование се долавя в равносметката на първите следосвобожденски години. Идилията от началото на полу-независимото съществуване на държавата ни е позната. България тръгва от “завидно в социално-икономическо гледище” състояние. Тя тръгва почти с “равен старт”, с демокрация и равни възможности за всичко. Отсъства едрото земевладение и всички земевладелци са поставени в “еднакви почти икономически условия... Отсъствието от една страна на съсловия със стопански привилегии, а от друга и демократизацията, тъй да се изразим, на капиталите, колкото малки и да бяха те, служеха като важен отпор на вмъкването на една безпощадна конкуренция, която внася икономическа класова война, в която има победители, но в която жертвите са винаги по-големи, по-чувствителни за мнозинството от народа... При тия благоприятни за едно демократическо развитие на стопанските отношения условия, получените в края на ХIХ в. свободи на личността трябваше само да благоприятстват развитието на икономическия живот в страната и да допринесат нови жизнени сили за умножаване на материалното благоденствие”. [с.704]

     Но ето го и разочарованието след две десетилетия “диво развитие”, след провала на илюзията за равен старт, след приключването на първото разпределение на картите, когато се подновява 2/3 от стопански елит и след като еуфорията на първоначалното натрупване е позволила да се напълнят всички възможни ниши, появили се в новата държава: “Вместо това, ний днес, след 20 годишна свободна икономическа деятелност на прага на новия век, стоим сякаш пред прага на съзнанието на своята стопанска безпомощност и едва ли не отчаяние. Такъв обрат в нашия стопански живот се свързва неволно с един крупен факт на българския обществен живот - с освобождението”. (с.704) Разочарованието от свободата, осъзнаването на тънката и нездрава връзка между политически свободи и икономически прогрес посреща и изпраща ХХ век!

     В много отношения, годините до началото на ХХ век бяха години на отрезвяване, през които първоначалното засенчване на икономиката от политиката постепенно и болезнено се изживяваше. “Нормалният” статус на едно общество настъпва когато стопанските проблеми излязат на преден план, “идеалистичния” (инфантилен) период на политико-идеологическа доминанта е преодолян а симбиозата между политическия и стопански истаблишмент е придобила завършени и “смазани” форми.

     Б. Боев маркира този следосвобожденски цикъл “идеализъм - материално”, който към края на миналия век е вече окончателно изживян. Той отбелязва, че стиховете “Не щеме ний богатство, не щеме ний пари, но искаме свобода, човешки правдини...” се припомнят само като отглас от едно архаично минало, че снизходителния цинизъм на общественото настроение, вече добре знае къде е истинската битка за осезаемите ценности.

     Всичко това е познато от изтеклото десетилетие. Целият този цикъл бе отново преоткрит и интензивно преживян от днешното поколение.

     Да погледнем и моралната нагласа на обществото, на фона на неговия стопански бит. Тук едно позоваване на “Бай Ганьо” като че ли е достатъчно. Но по-суховатата и систематична оценка на академичния интелектуалец също е интересна. “Етическите” причини за “нашето стопанско изнемощение” той намира в “отсъствието на чувство за обществен интерес, чувството на обществена справедливост, отсъствието тъй да се каже на обществения инстинкт, от една страна, и крайното развитие на индивидуализма, на личния егоизъм - от друга - [станали] причина да се изгубят онези добродетели, без които никое общество не вирее: чувство на законност, честност, чувство на дълг, а се развиха вместо тях - обикалянето и газенето на законите, измамата и безпринципността. При такива условия на обществения морал не може и дума да става за по-високо и по-интензивно развитие на стопанските отношения”. [Б.Боев, с.718]

     Аналогията с днешната ситуация е директна, но тя не се свежда до сходство между моментни настроения. Става дума за причудливото съжителство между индивидуалистичния нагон и водещото “обществено” начало в българската стопанска история, което пронизва целия ХХ в. Преплитането на двете всъщност не е парадокс. Смазващата роля на държавата, която се хвърля в очи при всяко малко по-подробно навлизане в стопанската ни история е само формално “обществено” начало. Държавата се примирява с индивидуализма защото се е превърнала в основната опора и реализация на вродената индивидуалистична стихия. Привидно “обществената” държава бързо е била разчетена и разбрана като “целта”, в която най-добре се постигат стремежите за придърпване на по-голяма част от общественото богатство за лични и корпоративни цели. В една бедна страна като България не съществува по-удобен и мощен лост в това отношение.

     Двойнственото, шизофренно, отношение към държавата е резюмирано в по-късни години от Н.Шейтанов, който тръгва от противоречивото отношение към данъците. “... Данъкът не се схваща като лепта за обществото, а като робско даждие, произвол в чисто азиатски смисъл. Властта и особено административната, е най-висше и най-могъщо понятие в психиката на селянина, па и на българина изобщо. Да се достигне тя - се смята за най-голям и най-смислен идеал в живота... Оттам извънредно силното политизуване на широките ни народни маси - нещо което спъва всеки друг почин, идея, дело. До власт се идва чрез партия и затова тая обществена категория поглъща толкова много време, сили, жертви. Те обаче се дават охотно, защото чрез партията се чака десеторно удовлетворение на лични интереси. С оглед на тази цел по-изгодно е да си от главните и затова партийния живот се изразява повечето в борба за лично надмощие и на цепене... Ако и всички да се стремят към власт, а като чиновници се имат за нейни органи, понятието “държава” е най-отвлечено в съзнанието на българина. Той се намира или над нея, като някакъв азиатски деспот и разполага с всичките й средства, или пък е под нея като роб и очаква всичко от държавата”. [Н.Шейтанов, Духът на отрицание у българина, Философски преглед 1933/2]; Защо сме такива, с.272-273]

     Нека малко разширим перспективата и погледнем с какво се занимава СпБИД не само в граничната 1900г., но и през последните години на ХIХ век. Финансовата криза владее умовете, но и останалите теми и проблеми са достатъчно показателни.

     Повсеместната задлъжнялост, слабите спестявания и просрочените кредити са една от линиите, особено в коментарите за дейността на БНБ. България наскоро е преминала през кратък период на бързо изяждане на “лесни пари”, оставени да циркулират в стопанските артерии на страната след Руско-турската война. [Вж. Ст.Бочев; Б.Боев, с.708; К.Попов 1907, с. 230] След това опиянение ситуацията бързо е сменила с повсеместен капиталов глад и скъпи пари, предизвикани от стопяването на инжектираните ресурси, потънали в закупуване на турски имоти и в експанзията на вноса. Краят на века вече оформя картината на един хроничен капиталов недостиг и на ненаситна жажда на държавата, която поглъща около половината от националния доход. [Б.Боев, с. 715]

     Много мастило се изписва за несъвършенствата, примитивизма и уязвимостта на финансовата система. В обществената атмосфера се преплитат две настроения. Едното съпровожда появата на “новите стопански герои” с мажорни нотки. Раждането на капитализма се изживява с блудкавия пропаганден привкус на масово “обществено движение”. Другото настроение е на стъписване пред неудържимата стихия на този процес, пред безсилието тя да бъде що-годе овладяна и регулирана.

     Веднага след Освобождението - и преди опита от края на ХХ век - става ясно, че всяко първоначално натрупване е съпроводено от появата на “кредитни милионери” и от корумпирането на кредитната система. Първите актьори на стопанската сцена неизбежно усещат изкушенията и сладостта от това да се разполага безконтролно с парите на другите. По статиите от този период може да се състави истински речник на методите за декапитализация на дружествата от собствените им акционери, на безбройните канали за раздаване на вътрешни кредити, за безконтролността на сивата икономика и съпътстващото я преплитане между политически и икономически структури. Статиите на Ст.Караджов [Спестовните дружества в България, СпБИД 1896/3], на А.Ляпчев [Дружествата от правно и икономическо гледище, СпБИД 1898/3-4], М.Сарафов [Нашите осигурителни дружества, СпБИД 1897/1] или Ив.Цонев [Как се прави ревизия и проверяват отчети, СпБИД 1896/8-9; Контрола над нашите акционерни и спестовни дружества, СпБИД 1899/1] са въведение както към ситуацията от края на ХIХв., така и към тази от края на настоящето столетие.

     Подтекста и фона на всички тези процеси е корупцията във всички свои метастази. В зората на ХХ век тя е неотстраним елемент от обществения пейзаж, от държавната практика и от вече примирилото се с неизбежността й обществено мнение. Ето отново оценката на Б.Боев. “Вътрешната политика у нас се изроди в едно най-долнокачествено партизанство, при което всяка партия е един вид акционерно дружество, членовете на което са акционери на дружеството с повече или по-малко акции, според числото на които участва в печалбите на предприятието - разходването на държавния бюджет. Разликата между партийните и акционерните дружества е само тази, че акционерите на първите не могат да си купят толкова и такива акции, колкото и каквито пожелаят, а последното като че се намира в зависимост от личните способности на акционера да добие акции; министерски, предприемачески, управителски, началнически..., или само: писарски, стражарски, разсилнишки, метачески... Това низвеждане на партиите до дружества с търговски задачи поведе към строене на железници, наемане къщи, заеми, десятъци, хамбари, импулсиране трафика, търговия със службите, сортачване на предприемачи с чиновници, подкупничество в администрацията, стремление към пашапорт за акъл в училището, любоугодничество и пристрастие в съдилищата, печелене с нечестни средства в частния икономически живот, към изкуствени фалименти...”. [с.718] Този изразителен пасаж придобива още по-голяма пикантност ако се припомни, че през 20-те години неговият автор затъва в една от най-шумните банкови афери, гарнирана с всички изброени по-горе подправки.

     Съвременното в тази, иначе класическа, действителност е в неявно прокараната връзка между корупция и растеж, в негласно признатия факт, че корупцията е колкото разяждаща сила, толкова и мотив за едно безсистемно и хаотично движение “напред”. Макар и “притча во язицех” от самото начало на независимото съществуване на държавата, тя разцъфна именно през годините на френетичен икономически възход. “Златното десетилетие” от началото на века е истинска лаборатория в това отношение. Точно през тези години бе произведена класиката в жанра - доклада на Изпитателната комисия по управлението на страната през периода 5 май 1903- 16 януари 1908[Доклад на парламентарна комисия до ХIV об. Народно събрание. С. 1910], който се чете като енциклопедия на корупцията и където могат да бъдат намерени всички инструменти и правила, останали непокътнати при бъдещата вековна традиция в тази област.

     Но прекаленото фокусиране върху този проблем може да отклони от по-важни въпроси. Който и период от българската стопанска история да се вземе, корупцията неизменно ще присъства като фон и среда на главните действащи лица. В този смисъл тя не е събитие и не представлява интерес за по-дълбоките процеси икономиката, които ни занимават тук и които се долавят в моделите на развитие или в големите цикли на българската стопанска история.