Целият човешки живот
е бунт срещу нищото - нищото на нещата, в нещата, покрай и
през нещата. Често стаяваме този бунт, маскираме го, правим
се, че не го забелязваме, че сме го преживяли, надживяли,
овладяли... Но той клокочи някъде дълбоко в нас, набира
скорост и... изригва на мощни,
приливни вълни, помитащи маската на нищото... - като неща!
Нещата са само маска на
нищото, универсална форма на неговата не-битийност. Тяхната
масивност, твърдост, устойчивост... са
най-убедителната
от всички илюзии, най-великият трик на природата, Вселената,
Бога, съдбата, космоса..., нищото!?
Като положен сред
нищността на нещата, аз съм само едно
от тях, сред тях; аз съм нищността на собственото си биване!
Аз искам, искам нещата, копнея да строша оковите на
собствената си нищност в убежището на нещата и... се
сблъсквам с най-фаталния
от всички възможни и невъзможни абсурди - потъвам, разпадам
се, стопявам се в нищността на нещата! Проблемът е, че не го
разбирам, че си мисля, че се стремя към абсолютното битие, към
единственото реално съществуване, а всъщност се разбивам
в невидимите ледове на небитието и абсолютната
нереалност на собствения си свят!
Целият текст - в "Демокрит"
>> |