Когато става дума за незадоволителните резултати и дори (според някои) за незавършеността на българския демократичен преход, един от типичните аргументи е липсата на достатъчно многобройна и влиятелна средна класа.

обстоятелството, че неизбежните научни спорове по въпроса, какво точно би трябвало да представлява средната класа в българските, и в по-широк смисъл - в посткомунистическите условия, така и не доведоха до изясняване поне на фундаменталната дилема дали критериите за принадлежността към нея са обективни или субективни. Иначе казано, дали представителите на тази класа се определят с показатели като собственост, икономическа роля, социален статус и трайни черти на поведението (например потребление), или с някакви психични особености, отразяващи начина на осъзнаване и преживяване на собственото положение в обществото.
В интерес на истината тук упрекът трябва да бъде насочен главно към науката, а не към политиците, защото напредъкът в самопознанието на нашето общество е доста скромен. Това личи дори от абсолютизирането на параметъра "собственост" като отличителен белег на средната класа у нас. Все още често срещаме заключения от рода на "90% от българите притежават недвижима собственост, затова принадлежат към средната класа" и дори, че тази класа в определен смисъл била формирана още по времето на социализма, а в периода на прехода протичал нейният разпад. Подобни аргументи са несъстоятелни не само защото в условията на пазарната икономика собствеността има позитивен смисъл не като сума от физически обекти, а единствено когато е включена в процеса на възпроизводство и създаване на стойност. Още по-важно е да се има предвид условието "свободен избор" - принадлежността към средната класа означава определен тип активно икономическо и социално поведение, а такова е невъзможно в една несвободна, или поне недемократична, обществена система. Впрочем оттук идва съвсем реалната връзка между несъвършенствата на нашата демокрация и очевидно затруднения процес на формиране на българската средна класа.

Въпросът за изборите и проглеждането

гурбет и усилията за по-добро образование на децата.

Може да се предположи, че съвпадението между възникването на тези нови оптимистични теории за българската средна класа и приближаващите избори едва ли е случайно. И трите показателя, които посочих, са вплетени в самата същност на управляващите и неслучайно се изтъкват от самите тях като основни показатели за просперитета на страната в "най-успешната година на най-успешното правителство от годините на прехода". Първо, защото "отпускането" на ипотечното и потребителското кредитиране се оказа единственият реален начин да се повишат "несимволично" доходите на немалка част от българите. Второ, защото темата за образованието се превърна в моден предизборен шлагер, вече обраснал с разни идеи за "безплатни бонуси", очевидно вписващи се в системата от жилави стереотипи от социалистическо време. И накрая, защото мнозина от хората по върховете на българската държава днес на практика наистина са били гастарбайтери (макар и високоплатени), които са отишли да работят "там", за да преуспеят "тук".

Впрочем има определена истина в твърденията, че въпросът за средната класа и нейните измерители е свързан с нормализацията на българското общество. Но самата представа за "нормализация" не означава само и главно дали мнозинството от хората смятат държавата ни за "нормална" (т. е. дали съзнателно желаят да поддържат социалното статукво). "Нормалността" е преди всичко съответствие с определени стандарти на организация и живот на обществото, които откриваме в напредналите, уредени и модерни държави. При цялата уникалност на българското развитие, ние все пак се съизмерваме с тези стандарти, което се потвърждава от усилията ни да отидем "там", т. е. да се присъединим към организациите, в които членуват тези държави. Нещо повече, приемането ни в НАТО и Европейския съюз означава безусловно съгласие от наша страна да прилагаме въпросните стандарти и правила на обществен и индивидуален живот.

Въпросът за кредитополучателите

От тази гледна точка заслужава интерес тезата за твърде големия (за българските мащаби) брой кредитополучатели като показател за разрастването на средната класа. За съжаление този интерес е продиктуван от опасения, а не от възхищение. Нарастващото в геометрична прогресия желание на все повече българи да живеят на кредит се превръща в поредната еуфория, която - по определени политически и икономически причини - не само не се подлага на трезв критичен анализ, а умишлено се поощрява. Вярно е, че в напредналите страни потреблението на кредит е отдавна наложил се модел на икономическо и социално поведение. В същото време има сериозни основания да си задаваме въпроса, готово ли е вече българското общество да живее и да потребява на кредит. Този въпрос има поне две съществени страни.

Първата страна наа въпроса

се отнася до състоянието на икономическата среда, т. е. до преценката достигнали ли са българската икономика и българският бизнес това ниво на растеж и балансираност, което би позволило на голямото мнозинство от заетите да разчитат на стабилна професионално-трудова и финансова перспектива, решаваща предпоставка, за да могат да връщат взетите кредити. Това питане ще важи с особена сила в следващите няколко години предвид предстоящото приемане на България в ЕС с всички неизбежни последици за икономиката ни и за обществото ни като цяло. Европрисъединяването ще бъде голямо предизвикателство към конкурентоспособността на българския бизнес и сигурно ще доведе до затруднения и дори до фалити на немалко фирми. Както показва опитът на централноевропейските страни, началният период след присъединяването се отличава със задълбочаване на трудностите и дисбалансите във финансово-икономическата област. Следователно логично е да се запитаме - сега ли е моментът да се поощрява в такава степен взимането на ипотечни и потребителски кредити? Тук упрекът не е главно към банките - те си правят, или поне би трябвало да си правят, сметките. Но осъзнава ли се опасността от една по-масова криза на платежоспособността на кредитополучателите (произтичаща от затруднения или фалити на техните фирми) за цялостната политическа и психологическа ситуация в страната в критичната фаза на европрисъединяването и адаптирането на България към изискванията на ЕС? Оценен ли е цялостният социален риск от нов спазъм на "синдрома на пирамидите", но в огледален смисъл? Каква е причината за подозрителния "заговор на мълчанието" по тези въпроси?

Втората страна на въпроса

се отнася до индивидуалната готовност на българина да живее на кредит. Тук звучат твърде пресилено оценките, че милиони българи са направили точна прогноза за собственото си бъдеще, т. е. взели са пари на кредит не само с мисълта да ги похарчат, но и да спечелят и да върнат взетите назаем пари. Това за съжаление едва ли е вярно, поне в масовия случай. Вярно е, че геополитическата ориентация на страната ни е необратима, както и принципите на обществено устройство, заложени в Конституцията. Но в същото време едва една шепа хора могат сравнително точно да прогнозират какво ни очаква в следващите години като предизвикателства в социално-икономическото развитие. Освен това българинът сега се учи да живее на кредит, което предполага усвояване и утвърждаване на нова култура на потребление, работа и цялостно поведение. Наред с останалото тук се включва и уважението към правилата и тяхното спазване - нещо, което важи за всички членове на обществото, но с най-голяма сила към тези, които са попаднали в условия на материална зависимост. Особено когато става дума за кредити, теглени за потребление, а не за инвестиции или за друга икономическа инициатива.