|
Оранжева завист… Заглавието е на коментар, свързан със
скорошните събития в Украйна, което продължава упорито да
ме преследва. И да събужда всякакви асоциации - от
екзистенциални до по-строго изследователски. Не ме засяга
обаче самото упоменато чувство, а някаква твърде различна
негова разновидност, в която се примесват радост и тъга,
странна жалост и човешко съпричастие с хората от онези
исторически вече декемврийски площади на Киев.
Радостта естествено идва от
озарените им и щастливи лица, които наблюдаваме по
телевизионните екрани на света. Така по аналогия и някак
неусетно изникват толкова много и различни сини спомени. И
най-красивият между тях - онзи от началото на юни 1990,
когато от висините на един приятелски балкон, разположен в
началото на булевард “Цариградско шосе”, едновременно
участвах и наблюдавах изумителната гледка от безкрайното
разлюляно множество и сините нюанси на неговите сини ленти
и знамена, достигащи като че до самите видими предели на
хоризонта наоколо.
Жалостта, която изпитвах
тогава, е към кого и за какво? Към нас самите, че точно
онази енергия от най-многолюдния и щастлив митинг в
най-новата българска история няма вече как и не може да се
повтори? Или към онези измръзнали, но с вътрешна
одухотворена мощ и усмивки хора на Киевския площад? Нали
точно по техен повод всички ние произнасяхме или чувахме
натрапчиво повтарящият се възглас: те просто не знаят
какво още предстои да им се случва…
Не е моя работа и не
възнамерявам сега да прогнозирам какво тепърва има да се
случва в Киев. Не призовавам към носталгична завист или
изживявания в синьо, червено или пък в отсенките им при
намесващо се жълто. Занимава ме сега нещо по-различно и
кой знае защо убягващо малко от различните
социално-политически анализи. Става дума за особената
човешка потребност от ярко изразена цветова символика, с
която неизменно се разгръщат пред очите ни определени
социални отношения и политически сблъсъци в съвременните
посткомунистически трансформации. Сякаш от по принцип
много по-пъстрата, макар и приглушено, многоцветна и все
по-плуралистична пост-модерна мозаечност на социалните
групи и отношения (към която така или иначе се стремят
почти всички въпросни трансформации), трябва непременно да
се мине и през някаква предмодерна тяхна фаза. А това е
фазата на най-бързите възможни и затова - задължително
цветови разграничения и съответно на тях - на техните
форми на най-спонтанно човешко отъждествяване и чувства за
общност и смисъл. Затова и някои външно наблюдавани
противопоставяния понякога наистина могат да изглеждат (и
поради намесата на камери и телевизионните екрани) като
грижливо организирани кадри за древните йерархии,
отстоявани най-вече чрез цвят, както е например при
пресъздаването на старите японски светове, разгръщани пред
нас от майстор като Куросава.
Ясно е навярно, че най-малко
подценявам сега съдържанието или посоката на споменаваните
посткомунистически трансформации или на характерните
политически конфликти, през които те като че неизменно
преминават. Въпросът е по-скоро в това, че много подобни
колективни (но и индивидуални) преживявания в синьо,
червено или пък напоследък в оранжево, с които различни
други общности и групи по света се чувстват силно
съпричастни, се оказват като че ли доста адекватно вече
описани. И то в по-стари текстове на антрополози, които се
опитват да разберат и анализират различните форми на
класификации в примитивните общества. А всред тези
по-древни форми се оказват свързаните с ясна за всички
цветова символика, чрез която най-вече се бележат тогава
системите на родова или религиозна принадлежност на
индивидите.
Защо все пак разстоянието
между тези ранни и примитивни форми на разграничения и
класификации (разглеждани най-напред от класика на
социологията Емил Дюркейм, а след това - от различни
антрополози, които го следват ) и изживяванията от
собственото ни близко политическото минало и настояще се
скъсява така странно и изведнъж?
Въпросът, както се казва, е
донякъде риторичен. Иначе той заслужава специално
изследователско внимание, което, предполагам, неминуемо ще
му бъде отделено. И тогава ще трябва да става дума и за
връзките между предмодерния характер на определени
тоталитарни структури и неизбежните форми за тяхното
събаряне или разграждане, както се говореше в определен
момент у нас, пренебрегвайки много по-трудното им или
противоречиво психологическо преодоляване.
Казано с други думи - ще
става все по-разбираемо защо са ни необходими визуален
език и знаци, които, макар с друго и най-вече - обратно
значение в съдържателен план, са все още по определен
начин подвластни на същата предмодерна логика.
Иначе другото, което идва и
към което се стремим, е донякъде меланхолията на
демокрацията, както гласи друго емблематично заглавие,
само че на френско политологическо есе от последните
години. А какво по-характерно за меланхолията от това, че
превръща живота и дните ни във все по-безцветни? Или пък
ни тласка към носталгичната жажда по друг тип
по-интензивни изживявания - индивидуални, но и колективни.
Повтарям го - с тези си
разсъждения не призовавам нито да забравим, нито да
подценяваме съдържанието на много от цветовите възприятия
на политическото или на сблъсъците в неговото и близките
му полета, които сме преживели или които ни предстои да
изживеем тепърва. Настоявам само да доосъзнаваме по-добре
парадокса, пред който все повече ще се изправяме: от една
страна, привидно помръкнало многоцветие, което за някои
изглежда все по-блудкаво или лишено от политически смисъл,
или от друга и, ако пожелаем да го назовем така
своеобразно партийно безцветие, зад което дебнат малко
меланхолия или разочарования от различен вид.
Но независимо от това как ще
назовем ситуацията или от нашето конкретно отношение към
нея, закономерността е налице: съществуват все повече и
различни предпоставки, при които политическите послания и
жестове, ще трябва да се разгръщат като някак
по-банализирани и помръкнали, а цветовата символика, която
досега често ги е оплътнявала или им е придавала друго и
по-мащабно измерение, ще се превръща все повече само във
възможен, но далеч по-второстепенен знак.
|
