09-01-2005

Поне няколко неща отличават Богдана Карадочева от останалите български попизпълнители. Безспорно първото е гласът, второто − съдбата. Но за мен сякаш най-важен е духовният є аристократизъм, аурата, която я обгръща и която тя умее по неподражаем начин да разпростира върху околните − концертната зала, в кафенето или на улицата. Самата тя не се възприема като звезда, макар че се радва на обичта, която є дават почитателите. Вярва, че Бог е над всички и трябва да има справедливост. Не крие привързаността си към идеите на демокрацията и изживява дълбоко разцеплението в дясното пространство. И най-важното − не спира да пее и да създава песни, които се помнят и оставят драскотинки в съвестта ни, както по друг повод беше писал поетът Борис Христов.

Богдана дебютира едва 14-годишна на подиума на БИАД, където се превръща в любимка на публиката и на известния вече Вили Казасян, който я подкрепя в началото. Приятели са и до днес. След това кариерата є се развива стръмно нагоре. През 1969 е първият български изпълнител, удостоен с голямата награда на "Златният Орфей". Нещо повече, председателят на журито Бруно Кокатрикс є връчва приза на Асоциацията на френските музикални театри. Следват награди от десетки фестивали по света. Пее със звезди като Шарл Азнавур, Жилбер Беко, Клиф Ричърд, Салваторе Адамо, Жозефин Бекер и редица други знаменитости, но с неподражаема самоирония подчертава, че тя ги е вписала в биографията си, докато обратното едва ли е вярно.

Богдана живее щастливо със съпруга си Стефан Димитров, с когото създадоха един от най-забележителните творчески тандеми в българския шоубизнес. Интересното е, че тя не пише текстове за своите песни, но примерно Васил Найденов е направо късметлия, че работят заедно. Всъщност щастливи трябва да сме всички, дори само заради присъствието є между нас. Такава е тя ­ Богдана.

Богдана Карадочева, грандамата на българския шоубизнес:

"За мен музиката е съдба и тя е завинаги.

Когато обичаш със сърцето си и когато вярваш, разбираш, че съдбата ти е предопределена от Бога!"

Има ли звезди в България?

- По начало в България всичко е относително, така че и звездите са относително понятие, но все пак ги има. Има хора, които са обичани. Не говоря за онзи тип звезди, мултимилионерите с лимузините и антуражите. Но има хора, които, като вървят по улиците, всички се обръщат и ги познават, и ги обичат - това са звезди.

Изпитвала ли си това чувство да усещаш, че хората те обичат?

- Слава Богу, да. Всеки ден и много ме радва, че продължава. Но нямам чувството за звезда, а за човек, който си е свършил работата. Може би защото ние, хората от моето поколение, сме си вършили работата с любов, може би затова ни се връща любовта.

Повече труд или талант?

- Ами Труман Капоти беше казал по 99% труд, талант и късмет.

А най-вече късметът накрая.

- Поравно.

Твоята кариера има много интересно начало, явяваш се на конкурс в "Биад" - една сцена, която сега има друго предназначение. Разкажи ми за това време.

- Тогава за нас това беше една малка зала "Олимпия", където можеха да се явят съвсем неизвестни певци и да станат звезди за 24 часа, поне в центъра на София.

Колко годишна беше?

- На 14 години.

Кой те откри?

- Аз попаднах там съвсем случайно. Заведе ме една моя съученичка. Иначе мечтата на майка ми беше да бъда оперна певица и само ме чакаха да навърша 15 години и да кандидатствам в Музикалното училище оперно пеене. Тогава направиха приема след навършени 15 години заради мутацията на гласа. И тази година ми реши съдбата.

Проф. Георги Костов навремето отговори много честно на един по-особен въпрос. Бяха го попитали: "Ако великият Сачмо (Луис Армстронг) беше кандидатствал в Консерваторията в България, щеше ли да бъде приет?" Той категорично отговоря, че не.

- Разбира се, че не. Сачмо нямаше тези качества, за които имаше изисквания в комунистическа България.

Все пак имало е някакво жури тогава в "Биад"...

- В "Биад" най-интересното беше, че жури беше публиката, а самото решение - на Вили Казасян, който оттогава за мен е една от най-големите личности в българската попмузика.

Не само за теб.

- Вили е страхотен музикант и той много добре знаеше от кого какво става.

Той предварително ли те покани в "Студио 5"?

- Не, аз се явих, избрана от публиката.

От публиката и тогава той вече...

- И тогава той каза: "Обади ми се, момиче." И се започна една: този вторник, другия вторник, след още един вторник. Аз живеех от вторник до вторник. А за него това си е било... "Ей, това момиченце пак ми се обажда, ама може и другият вторник." Да, аз наистина живеех от вторник до вторник.

Но сега сте от малкото наши изпълнители, които в буквалния смисъл на думата са покорили световните сцени.

- Искам да кажа, че нито един от българите не е покорил света, не е покорил истинска световна сцена. Да покориш световна сцена означава наистина да покориш медиите, телевизии, радиостанции, да имаш издадени много плочи, да имаш много сериозно присъствие на сцената. За малка комунистическа България никой не можеше да допусне подобно нещо. Във всяко изкуство освен талант има и политика. Защо да допуснат певец от една такава страна да вземе мястото на един техен - защо? Но все пак - пяла съм в цяла Европа, в Канада, в Русия, в Африка, къде ли не. Благодаря на Господ, че имах възможност да пея с много голям успех. Почитатели съм имала в много страни, продължавам да получавам хиляди писма и картички. Но за истинско превземане на чужда сцена от български попизпълнител - не може да се говори. Може би единствен Емил Димитров успя да продаде някои свои песни и негови песни да пеят западни, и то по-точно - френски певци.

Но аз си мислех примерно за Леа Иванова, за Еди Казасян.

- Не е пробиване. Не е истински. Това да пееш в най-голямото кабаре или да имаш гастрол 20 дни в един театър, това все още не е да "станеш", да влезеш и да си в съзнанието на хората... Но затова е виновна политиката.

Все пак си имала съвместни участия с големи имена като Адамо, Азнавур, Клиф Ричърд... Това бяха звезди и винаги ще си останат такива.

- Разбира се, аз пиша в моята биография, че съм пяла с Клиф Ричърд, но той никъде не пише, че е пял с мен.

Благодаря ти, това беше откровен отговор. Но няма да бъда почтен към читателите ни, ако не задам въпроса, как по онова време точно ти успя да стигнеш до онези сцени, макар че, както казваш, не говорим за покоряване?

- Аз много вярвам в Бог и мисля, че Бог ми е помогнал. Другото е труд. Но това, което искам да кажа на моите млади колеги, някои от които харесвам, други не, е, че трябва да осъзнават, че тази професия е съдба и че тя е завинаги. Тя е твоят избор, тя става твой живот. И че не може да си мислят примерно: "Тази година ще изпея две песни, а догодина ще стана адвокат или ще се махна." Това е съдба. Когато обичаш нещо и когато вярваш, тогава разбираш, че това е съдба, предопределена от Бога. И тогава започваш да се трудиш и да влагаш цялата си любов. Нещата не стават случайно. Ти можеш да имаш талант, обаче трябва да се потрудиш, за да го доразвиеш. И, разбира се, дано да имаш шанс, както казах.

Да, това каза в началото - късмет...

- В момента има една реклама за тотото "Дайте шанс на късмета си". Което може да бъде "Дайте късмета на шанса си".

Да те върна малко назад в спомените. Имаш много награди от фестивали. Коя е най-важната за теб? За кой фестивал си спомняш с удоволствие?

- Тогава бях много млада и на всички уж се вълнувах, но и не се вълнувах толкова. Едва по-късно разбрах колко отговорно всъщност е това. Заставаш на една сцена, залата е препълнена и всички тези хора очакват нещо от теб. Сега чак започнах да усещам страх от сцената и да се вълнувам страхотно. Преди въобще не се замислях. Тръгвах, излизах и започвах да пея, а те ме награждаваха.

Може би това е било част от магията, за да успееш?

- Може би. Сега с всеки изминал ден се вълнувам все повече и все повече. Усещам колко е отговорно всичко и как всъщност, както аз се опитвам да критикувам и не харесвам какво ли не, по същия начин хората могат да не харесват много неща в мен. И започвам да ставам все по-отговорна към това, което върша.

Тактично ли е да те питам за живота ти със Стефан Димитров?

- Защо да е нетактично. То е всекидневие. Много често са ми задавали въпроса, как съжителстват двама творци. Ама ние не си даваме сметка, че сме творци, ние сме Богдана и Стефан, които гледат телевизия, вечерят... имаме един обикновен живот, както всички хора.

Сама ли си пишеш текстовете, или...

- Много текстове съм написала напоследък, които се слушат. Но знаеш ли кое е интересното - аз за себе си не пиша текстове. Аз пея по стихове на Миряна Башева, на Маргарита Петкова и на много други поети. Но продължавам да правя текстове. Например моята гордост е текстът на песента от филма "След края на света".

Изпълнява я Васил Найденов.

- Имам още на Тони Димитрова, имам няколко текста на Пламен Ставрев и сега този на песента от сериала "Хотел "България" - пак я изпълнява Васко, "Старата любов".

Кой написа текста на "Иване, Иване", защото интервюто излиза на Ивановден?

- Маргарита Петкова. Така че, ако питаш кой е Иван, трябва нея да питаш. За мен Иван е събирателното име на мъжа.

Благодаря ти. Приемам го като комплимент.

- Иван е титла, Иван е мъжът.

Да преминем към една малко по-различна тема - шоубизнесът е място, където се въртят големи пари. Може ли един изпълнител, изобщо един творец в шоуто, да живее в момента в България като заможен човек с парите, които почтено изкарва?

- Могат много малко хора. Единици са тези, които могат.

За другите се отнася "Музикант къща не храни"...

- Не бих казал това. Никога не съм била привърженик на такова мислене. Има музиканти и музиканти. Има певци и певци. Но напоследък много неща се промениха. Шоубизнесът в България е много особен в момента. За голямо съжаление се дават много пари само за посредственото. Знаеш ли кое е най-тъжното: навремето аз бях една от първите, които започнахме да се борим срещу цензурата в радиото, в телевизията, в музиката изобщо. Обаче се оказа, че българинът не може без контрол. Изведнъж избуява простотията. Избуява пошлото, избуява нецензурното. Това вече не означава цензура, означава контрол. Защото тук свободата се превърна в някаква свободия. Затова младите хора, децата нямат критерии - те не знаят кое е хубаво, кое е лошо, кое е цензура. Аз не искам сега да употребя една дума, която в момента се използва като синоним на мъжественост. А пък навремето си беше мръсна дума. Една дума, която бях научила като дете и си я повтарях, и накрая майка ми ме напляска заради нея.

Това ли е причината за възхода на попфолка според теб?

- Да. Това, че всеки намери израз на най-низките страсти, на най-долното, което е таял у себе си - той го видя по телевизията и го чу по радиото.

Да, но те се защитават от две здрави позиции. Едната е, че там парите се въртят най-бързо. Втората, че чалгата не трябва да се слуша, а по-скоро да се гледа. Как възприемаш тези аргументи?

- Това е в разрез с моите възприятия.

Цитирам шефа на една от продуцентските къщи, занимаващи се с производство и разпространение на попфолк.

- Може би той е прав от своята камбанария. Само че аз това не го разбирам. Може да съм остаряла, да гледам от друг ъгъл на живота. Обаче за мен, за която музиката е била съдба, моите символи са Шарл Азнавур, Едит Пиаф, Нат Кинг Кол - и не мога да си представя изведнъж, че те не са за слушане, а за гледане. Тогава те какво ще оставят след себе си?! Нали всеки оставя нещо след себе си - нещо записано, нещо написано, нарисувано. Те какво ще оставят - снимки?!

Колко време и какви средства са необходими, за да направиш днес един качествен диск, един албум?

- Ами ако включим подготовката, избора на песните, с реализацията и екипа - половин година.

За средствата можем ли да говорим?

- Ако не го правиш с живи музиканти, а го направиш с електроника, не е невъзможно скъпо. Можеш да го постигнеш - да намериш някакъв спонсор, ако имаш късмет. Но това, за което мен ме питат много хора, е: "Защо не направиш един концерт в зала 1 на НДК?" Защо да направя концерт в зала 1?! Ако направя, искам да е както трябва да бъде. Онази вечер гледах един концерт на живо - на Шер. Това означава концерт - с оркестър, с балет, с вокал, с художествено осветление, с акробати, с всичко... И най-вече с идея.

Много сериозен спонсор трябва за такова нещо.

- Да, но когато го няма, тогава какъв е смисълът да излизаш в огромната зала, на огромната сцена сам, с плейбек... ами това е невъзможно и безсмислено.

В началото каза, че си тръгнала сама. Сега може ли някой да мисли за пробив, ако няма импресарио, ако няма продуцентска къща зад него?

- Аз не съм тръгнала сама. Беше Вили Казасян. Да, Вили с оркестъра, които бяха зад мен бетон, стена, сила, мощ. Взимахме по осем лева, обаче бяхме страшно щастливи. И не сме се замисляли какво и колко трябва да взимаме. Нали пътувахме, нали се забавлявахме и пеехме любимите си песни. Това беше най-важното за нас. Тогава не беше както сега, една певица да трябва непременно да си купи ботуши за 2 хил. лева или хората да трябва да говорят непрекъснато за някакви богатства... за да бъде певица - тогава просто нямаше такива неща.

Богдана, при всичките твои успехи, при това щастие хората да те обичат, искам да те питам и за друго. Всички знаят каква е съдбата ти, знаят какво се е случило с баща ти - това ли те накара да се обърнеш и към политиката? Ти беше от първите, които излязоха да пеят на сините митинги.

- Никога не съм се замисляла, но наистина може би това е една от причините. Но, от друга страна, си мисля, че дори моите роднини, моите родители да бяха най-големи комунисти, аз пак щях да бъда на тези митинги. Защото тук ставаше дума за скъсване на едни вериги, които те свързват към нещо силно, нещо долно, нещо тъжно, от което нямаш излаз, нямаш изход. Мислехме си, че е завинаги, че сме осъдени за цял живот. Така че, когато са ме питали на коя сцена съм била най-щастлива, аз съм отговаряла и сега пак отговарям - това са митингите. И съм го казала много пъти, че който не го е преживял - да се качи, да пее пред 100 хил. души, над едно синьо море отгоре, - той не знае какво е. Това е най-голямото щастие. Така да си понесен върху една вълна от хората, които са твоите хора, хората, които ти обичаш и които те обичат и ти вярват - това е щастието, това е важното.

Значи да не те чакаме в зала 1 на НДК, но на митинг можем да те видим?

- Малка ми е зала 1, малка ми е... Шегувам се, разбира се...

- Благодаря ти, Богдана.