При всяко ново начало, а новата година формира масови и предимно ирационални очаквания за ново начало, хората навсякъде по света най-често са настроени по-оптимистично от обичайното. Естествено ако и когато природни или социални катаклизми не изведат нещата от нормалните им релси, както за огромно съжаление се случи в края на предходната година.

Оптимизмът не е само подсъзнателна психическа нагласа. Много често той има и своите рационални основания. Все пак циклично оправдано е да се очаква обръщане на посоката и след 10-15 години пропадане не е неразумно да се надяваме, че е дошло времето за движение нагоре. Освен това съграждането на солидните неща никога не става отведнъж, а с постепенно и последователно консолидиране и пълноценно оползотворяване на потенциал. Така че, ако приемем в термините на теорията на катастрофите 1997 за точката на бифуркация, от която нататък упадъкът на нацията се прекрати и посоката на движение се обърна, а периода от 1997 до 2004 - за време преди всичко на стабилизация, то съвсем разумно изглежда да очакваме, че 2005 ще бъде по-добра от 2004.

През XXI век нито една страна не е независима от света като цяло. За добро или за лошо глобализацията разми границите и усили влиянието на екзогенните за всяка отделна държава фактори за просперитет. Казаното е очевидно и с най-голяма сила валидно при малките страни, чийто национален суверенитет става все по-ограничен и по-условен. Не зная как това се преценява в други малки страни по света, но за България съм уверен, че това е изключително благоприятно. Това, че ние зависим от света все повече, както и той от нас, макар и това да не е така очевидно като първото, не е повод за униние и ксенофобия. Най-малкото защото:

- така се облекчава и ускорява притокът отвън на липсващи или недостигащи ни суровини, финанси, технологии, пазари, предприемаческа и административна култура

- така все повече ще се усилват контролът и намесите отвън, с което ще се ограничат егоцентричните и национално зловредни апетити на някои силно влиятелни партийно-политически, финансово-икономически и административно-правни "елити" със съмнителен произход и качества.

Има редица основания да се очаква, че задаваните отвън критерии и изисквания, например от ЕС, НАТО, МВФ, СБ и др., ще допринасят и в бъдеще поне толкова, колкото това е било досега, за по-нататъшното реформиране на икономиката, администрацията, правораздаването, социалните политики и т.н., което иначе е очевидно, че много трудно бихме направили поради саботажа на заинтересувани от съхраняване на статуквото в полуреформирала се България сили.

Има, разбира се, и не малко фактори с вътрешен характер, които също така подхранват оптимистичните очаквания за 2005 г. Ще маркирам само най-важните от тях:

- почти всички наши и чужди прогнози сочат, че икономическият растеж през годината ще бъде около 4.5-5%. Не би била погрешна оценката, че този ръст е крайно недостатъчен с оглед приближаването ни в обозримо бъдеще до средноевропейския стандарт на живот, но пък навярно той говори за това, че страната ни е навлязла устойчиво във фазата растеж от средносрочния икономически цикъл

- има основания да се очаква засилване на ролята и значението на пазарната логика в икономическите отношения за сметка на по-нататъшно изтласкване на идеологиите, лобисткия трибализъм, популисткия етатизъм, корупцията, организираната и несанкционирана престъпност. Крайно време е да настъпи и оздравяване в най-общ смисъл на социалните отношения в страната ни, много силно замърсени от половин век комунизъм и още 15 години грабителско-мародерски капитализъм. За да стане обаче това реалност, по-бързо е нужно активно съучастие на гражданско общество, държава, външен натиск

- изминалата година се оказа много благодатна по отношение на чуждестранните инвестиции. Това обстоятелство заедно с повишаващия се кредитен рейтинг на България е важен индикатор за нарастващо доверие към страната ни. Ако към това добавим и обема на очакваните през 2005 и 2006 г. финансови потоци от ЕС, оптимизмът получава нови подкрепления. Да не забравяме също така и ръста на вътрешните спестявания, който макар и скромен дава допълнителни надежди за съхраняване ако не на друго, на темпа на нарастване на инвестициите в българската икономика

- стопанският растеж заедно с утвърждаването на пазарната логика във функционирането на обществото и държавата ще еманципират все повече поведението не само на финансово-икономическия и бюрократичния елит, но и на зародилата се средна класа, а и на все повече граждани, от публичната власт и държавното управление. Ако и делът на преразпределяната чрез бюджета част от произведения БВП намалее, животът на все повече хора ще бъде по-малко зависим от държавната власт. Така ще стане все по-маловажно и безинтересно кой ще печели изборите, а влиянието на политиците ще отслабне и хората ще заживеят по-свободно и по-честно.

Усещам, че се замечтах и се отнесох далеч след 2005, но съм сигурен, че досегашният магистрален път на реформите, очакванията на нарастващото мнозинство от хората в страната, както и международните ни обвързаности, които едва ли някоя политическа сила би посмяла да ревизира, ни водят по този път. Разбира се, не съм сляп за опасностите, произтичащи от някои рискове, пренебрегването на които да разруши надеждите ни за по-добър живот през 2005 г.

Има рискове, произхождащи от външната среда, които са в състояние да предизвикат било регионални, било глобални шокове. Те са свързани най-вече с тероризма във всичките му проявления, със сериозни междудържавни конфликти, със свръхчувствителните към всякакви опасности глобални енергийни и финансови пазари, които могат да причинят забавяне в икономическия растеж и сериозни проблеми в българската икономика.

Никак не ми изглеждат за пренебрегване и вътрешните рискове:

- засилване на корупцията около парите от ЕС, съпътствано от ескалация на престъпността, задълбочаване на кризата в съдебната система и всички произтичащи от това загуби на доверие, престиж, инвестиции и т.н. Още по-голямо отслабване на държавността и законността би обезценило смисъла на инвестициите, голяма част от които могат и да се окажат прахосани и безполезни за нарастване на българската конкурентоспособност

- провалът на досегашната реформа в здравеопазването, нарастващото напрежение в пенсионната система и в тази за социалното подпомагане, перманентният финансов колапс на общините въпреки виртуалните, но редовни бюджетни "излишъци", неустоимите за всяка досегашна власт изкушения за подкупване на електорална подкрепа с държавни пари по време на избори може да доведат до опасни дефицити в публичните финанси. Към сходни рискове ни насочват и възможните затруднения в обслужването на кредитите, особено когато лихвените проценти тръгнат нагоре, което не е никак нереалистично

- не е далновидно и да си затваряме очите пред рисковете, свързани с разрастване на социалните неравновесия в обществото, със силно неравномерното териториално развитие на икономиката у нас, със задълбочаващата се бедност на опасно големи групи от хора, предимно от малцинствата, дължащи се твърде често на квалификационна невъзможност и мотивационно нежелание за обществено полезен, което най-често означава пазарно признат труд. Претенциите на тези хора за държавна помощ растат без икономическо основание, но се поощряват от лекомислени политици.

Надежди и рискове - това крие бъдещето пред всеки човек, група от хора, нация,

държава, а и пред света като цяло. Това е то чудото живот, в който съдбата моделира човешкия избор, а изборите коват съдбата.