През 2004 година в българската култура се случиха поне две неща, които си заслужава да бъдат отбелязани. Чалгата и НДСВ започнаха да се приемат като нормална част от пейзажа. Не че всички са заобичали Гергана или Симеон - просто страстното противопоставяне по музикален или политически признак изчезна. Няма вече "Ауу, как може?!".

Може.

Либералната културна икономика победи. Всеки да слуша/избира каквото си иска - така ни учат журналисти и анализатори, това е новият бон тон, новата политическа коректност. Ни горещ, ни студен - тъй рекоха пиарите и това стана модел на публично поведение. Всякакви дуети са вече позволени.

Чалгата победи, защото е неразривен елемент от българския начин за разпускане, празнуване и социален контакт - на маса с ракия, мръвки и цигари. При един по-внимателен поглед ще се види, че зад това българско "отпускане на душата" стои цяла индустрия, която се грижи за неговото възпроизвеждане. Националната идентичност е капитализирана в чалга-патриотизъм. Не че няма други начини да се чувстваш българин, но те не могат да се конкурират с този на Слави Трифонов.

Някъде през втората половина на 90-те в музиката имаше бунтове - електронна музика, "жълта" музика, рап и хип-хоп... Макар и различни в музикално отношение, те имаха нещо общо помежду си - генерираха желание да си друг, да скъсаш с интонационната и културната си среда. Чалгата ги премаза. Днес на мода е желанието да си останем същите.

Същият дълбинен импулс направи така, че Симеон Сакскобургготски и странното му обкръжение да изглеждат като нещо нормално. Разправят ни, че Царя бил разбил двуполюсния модел и направил смешно идеологическото противопоставяне, рационализирал бил един вид политическия живот. Всъщност Симеон просто отвори кранчето на псевдопрагматизма, през което неизвестно къде изтече и малкото останала политическа енергия на обществото. Енергията за промяна и въвеждане на ред. На политиката вече се гледа не като на инструмент за оптимизиране на общото благо, а като на новогодишната програма на БНТ - от година на година става по-лоша, но вече никой и не очаква друго. Свикнахме с толкова нисък стандарт за правене на политика, че накрая продажбата на БТК се оказва страхотен успех на управляващите. Е, ако правителството не може една проста приватизационна сделка да направи за четири години, какво въобще може?

Днес вече изглежда неприлично да имаш очаквания и претенции към политиката и политиците. Всеки да се оправя сам, а ако държавата много се пречка, все някак ще я надхитрим. Както е било винаги. "Нормализацията", за която НДСВ уж било допринесло, не е нищо друго освен тържество на стария ни майсторлък в имитирането на промяна. Изконният български псевдопрагматизъм: "Да ни се махнат от главата, пък ние някак си ще се оправим." Само че българското население е средностатистически твърде старо, бедно и необразовано, за да се оправи без политика, без разумно управление на публичния ресурс, без промяна. Само с чалга и патриотична гордост работата няма да стане.