Както съм се изтегнал тази сутрин под асмата и ето ти я Емилия, кучката на селския ми съсед Гошо, припка около мен.
Все току се притиска, гледа да си потърка врата о коляното ми. Поразчесвам табиетлийски гъстата й козина и под пръстите ми се навира нещо меко, обло, тантуресто.
Разгръщам космите и пред очите ми лъсва тъмночервения, налят с кръвта на добичето, търбух на кърлежа.
Впил се страстно в жертвата, паразитът смуче живителна сила, налива се с мощ, дебелее. И мизерния си животец залага, но не пуска, не се дава без проливане на кръвчица.
Чудя се какво ми напомня тази гледка, чудя се, пък като потече мисълта от едно на друго, от кърлеж на стоножка, от там на столетница и – няма спиране.
Има ли, питам Емилия, разлика между този надут кърлеж, впил се във врата ти и партията на днешните социалисти, довчерашни комунисти, дето се е вкопчила във властта от шест и кусур десетилетия и се налива с кръв, пот и човешка мъка?
Животното ме гледа умно и немее…
Каква е наистина тази нечовешка страст, с която комунистите, техните деца и внуци са се впили във властта (дето, както казваха съвсем по кърлежски, „с кръв сме я взели и с кръв ще я дадем”)?
През каквито и метаморфози да премина партията на „Дядото”, на „септемврийците”, на атентаторите от Св. Неделя, на пролетарските поети с матроски фуражки, с шмайзери и ватенки, на шумците-мандраджии, на Гошо Тарабата и Георги Боката, на Тошо, Пеко и Мако, на Пешо Танкиста, на Румен Запалката и Гоце Историка – едно качество на тази партия остана непроменено през годините: жадността за власт, докато се докопат до нея и безмилостното вкопчване в нея, след като я сграбчат.
Ето я и днес: осем години управлява пряко или чрез подставени лица.
По стар болшевишки тертип овладя и държи всички лостове в държавата – от политиката, през икономиката, съдебната, полицейската и църковна власт до културата, спорта и медиите.
И пак трепери от страх да не й се е разхлабила захапката, пак се зъби срещу всеки дръзнал да оспори вечното й пребиваване, впита в слабините на държавата и обществото.
Едни безобидни митинги на студенти и благодушни еколози пред парламента бяха достатъчни, за да се размърда застрашително кърлежът, да размаха хобота и да защрака с щипци. Партията, пожертвала преди 19 години чл.1 (за по-младите читатели: това беше членът от Конституцията, установяващ ръководната роля на БКП), сега действа сякаш в страната е валиден чл. Единствен:
„Цялата власт принадлежи на днес управляващите, на техните обръчи, на техните марионетки и кукловоди. Тя не подлежи на преотстъпване, на отдаване или замяна. Властта не се изпуска. За тази цел всички средства са позволени.”
Достатъчно бе да се появи първият бегъл намек за автентична и обединена опозиция и впилата се във властта партия, заедно със своите дъщерни образувания, задейства една след друга алармени програми: съдебна гавра с елементарни демократични норми по адрес на един от конкурентите, парламентарен законодателен фарс с нечувана смяна на изборните правила в движение, активиране на свои отдавна заложени креатури и раздуване на популисткия им имидж.
За приготвените отсега пачки банкноти и мобифони с фотофункция в помощ на пускащите „правилната” бюлетина полуграмотни избиратели и да не говорим…
Ще спра до тук потока на мисълта.
Ще спра защото Емилия ме гледа предано в очите и страда.
Време е да се заема с нейния кърлеж. Неговото вадене поне става лесно. Нужно е само малко умение и търпение. Здрава и непоколебима ръка. Безмилостно хващане на гадината и внимателно завъртане. И непременно надясно! Изскубване и смачкване.
Не е ли крайно време българинът да се поучи от уроците, които му дава природата? Докато си лежи под асмата…
