„And now for something completely different!…“ – както казваха моите любимци от Монти Пайтън…
За ценители на германската класическа поезия (или за просто любознателните да чуят красиво и мелодично слово) – една впечатляваща балада от края на XIX век на швейцарския (от Цюрих) германоезичен писател и поет Конрад Фердинанд Майер (1825 – 1898).
Трагично-романтичната балада „Нозете в пламъците“ е едно от най-известните негови произведения. През 2002 г. неоспоримият авторитет на германската литературна критика днес Марсел Райх-Раницки включи тази балада в своя т.н. Канон на германската литература.
Четец е моят фаворит и абсолютно несравним майстор на художественото слово Герт Вестфал, когото наричаха “Карузо на рецитаторите”.
Действието се развива през 17 век във Франция, по време на гоненията срещу хугенотите (протестанти) след Вартоломеевата нощ.
Съдържанието вкратце е следното:
Рицар, куриер на френския крал хлопа на портата на един замък в бурна и дъждовна нощ и моли за подслон. Стопанинът (явно хугенот) го приютява.
Приседнал пред горящата камина гостът внезапно настръхва. Той разпознава залата, огнището, герба на стената. Пътникът има видение на две голи нозе, стърчащи от жаравата. Спомня си, че преди три години, на лов за хугеноти е изтезавал тук стопанката на замъка за да си признае тя къде е съпругът й хугенот. След като гордата дама остава твърда, той я хваща за голите нозе и я натиква в камината.
Поразен от откритието, мъчен от видението на двата крака, тръпнещи в пламъците, гостът с ужас очаква домакинът да се разправи безмилостно с него. Но той кани гостоприемно пътника на вечеря, прислугата покрива трапеза с белоснежни покривки, лее се вино и се поднасят гозби. От другата страна на масата невръстните деца, облечени в черно, не снемат очи от злодея.
Разказвачът от първо лице се прибира с разнебитени нерви в спалнята си, залоства вратата, вади пищови и ками и смята, че краят му е вече близък. Чак призори пропада в тежък сън за да го разбуди влезлият в стаята през тайна врата господар на замъка: „Ставайте, мосю, зората пукна, време Ви е за път!“ Кафявите до снощи къдри на стопанина са побелели за една нощ.
Домакинът стяга двата коня и изпровожда госта през разбуждащото се, огласяно от птичи гласове и ранобудни селяни поле.
Притеснен и разбрал, че спътникът му знае всичко, „лирическият герой“ си взема сбогом и на края дори дръзко хвали прозорливостта на своя домакин – „Вий се оказахте благоразумен и предпазлив човек. Не забравихте, че съм слуга на най-великий крал. Останете си със здраве!“
Другият му отговаря: „Така да бъде. Слуга на най-великий крал… Верността ми към Него бе тази нощ поставена на особено тежко изпитание. Уби ти дяволски жестоко моята жена. И жив остана… защото ‚Мое е отмъщението и аз ще въздам‘ ни рече Бог…”
..
