© Милен Радев

Рядко дори в западни медии или на западни публични форуми се случва да се чуе толкова категорично слово, произнесено така безкомпромисно спрямо истината за днешна Русия  както снощи в реномирания журналистически Фронтлайн клуб в Лондон. Това е впрочем същият клуб, в който на 19 октомври Александър Литвиненко имá своето последно спонатнно публично изказване по повод убийството на Анна Политковская…

За щастие днешните средства за мигновена и общодостъпна комуникация ни позволиха и от хиляди мили разстояние да присъстваме на живо на тамошната дискусия под заглавие „Нови 6 години за Владимир Путин?“

От днес записът от разговора между Ед Лукас (водещ кореспондент за Централна и Източна Европа на „Икономист“), Маша Гесен (писателка и журналистка от Ню Йорк, автор на нашумялата нова книга-портрет на кремълския диктатор „Човекът без лице: странното издигане на Владимир Путин“) и Уилиам ‘Бил’ Браудър (основател и директор на инвестиционния фонд Хърмитидж Кепитъл Мениджмънт, за когото работи убитият в Москва адвокат Сергей Магнитски) е достъпен на сайта на Фронтлайн клуб за гледане и архивиране.

Позицията на Ед Лукас е добре позната от няколкото му книги, станали стандартни за изучаващите агресивната същност на по същество мафиотския днешен кремълски режим. Поне две статии на Лукас се намират и в български превод тук и тук.

Ето защо неговите – макар в ролята му на водещ панела във Фронтлайн клуб пестеливи, но ярки – коментари не ме изненадаха. Затова пък Уилиам Браудър с неговата спокойна, красноречива и непримирима пледоария в памет на убития в руския затвор заради неговата юридическа разследваща работа адвокат Магнитски бе за мен истинското откритие на вечерта.

Маша Гесен, която бе първата журналистка, влязла още през 2000 година в черния списък на кремълската администрация, говори вчера в най-добрите традиции на руската демократична публицистика – с достойнство, сдържана ярост и горест, без сянка на колебание пред престъпната енергия на кремълския подполковник и неговата „първа лейди“, както тя нарече фигуранта Медведев.

Тъй като всеки който повярва на препоръката ми (настойчива, защото дебатът е наистина сред най-доброто, което сме гледали от години по темата!) и, който може да се справи с английския (американския – заради Браудър и Гесен) сам има възможност да проследи разговора, няма да се впускам в повече преразкази.

Искам тук в заключение да споделя само няколко сполетели ме мисли след като изслушах една от диагнозите на Маша Гесен за състоянието на днешното руско общество. Тя е убедена, че недоволството и опозиционния бунт ще се разгори отново и то в много по-силна степен, защото деградацията, проникнала всички форми на живот в Русия е вече прекалено напреднала.

Всички здрави механизми, които обикновено гарантират съществуването на едно нормално общество са разбити през последните години в Русия – съдебната и правоохранителната система, избирателната система просто не функционират, партиите са една подигравка с това понятие, публичното пространство не съществува, медиите не вършат никаква работа като независим коректив на властта, техният глас е задушен и пр. и пр.

Основната мотивация за опозиционните настроения и за все по-ширещото се недоволство, казва Маша Гесен, е всекидневното унижение, на което е подложен днес всеки гражданин в Русия. Животът в Русия е непрестанна подигравка с всеки читав човек в тази страна, обстоятелствата на този живот са оскърбление за гражданите.

Затова Маша Гесен е убедена, че този режим няма да оцелее повече от две години. Уилиям Баудър пък – който съвсем не прави впечатление на човек, предразположен на илюзии – е убеден, че материалите, събирани от него и колегите му по т.н. „списък на Магнитски“, съвсем скоро ще послужат пред един бъдещ трибунал в Русия, на който ще се гледат делата на водещия елит на днешната клептокрация.

Тези описания на днешния публичен живот в Русия ме настроиха доста меланхолично. Още през 2008 година бях писал в есето „Трябва ли ни парк на идиотите“ за живота в Страната на розите и мутрите като всекидневно унижение за всеки чувстващ и мислещ неин гражданин.

По-късно, през 2011 въпреки всички публични заявки на изместилите междувременно комунистите от власт „нови“ лица, вратове и задници, установих, че почти нищо не се е променило, а напротив – абсурдите на политическата сцена, из коридорите и подземията на правоохраняването и правораздаването, пред камерите и микрофоните на т.н. „медии“, във всекидневния живот на всеки български гражданин не са нищо друго освен едно постоянно оскърбление на здравия разум, на достойнството му.

Ето как се оказва, че по този показател Русия и България са отново две сестри, както се опитваше с десетилетия да ни убеждава комунистическата пропаганда…

Но тогава със страшна сила се надига въпросът защо ги няма у нас и къде са тълпите граждански активни, протестиращи съвременници, на които просто им е писнало всекидневно да бъдат подигравани, да бъдат безспир унижавани от разни валентинзлатевци, миленвелчевци, веждирашидовци, незнамсикойсибарековци, руменпетковци, славитрифоновци и пр. посерковци. Да бъдат постоянно оскърбявани от надвисналата посред столицата грозна сянка на паметника на окупаторската армия и от все още пръснатите по цялата страна безброй паметници на мутрести шумкари…

Дали не трябва поне веднъж – искрено, с основание и убеденост – да се научим и ние на нещо от проклетия руски опит. Този път, че все някога всяко унижение трябва да има край…

At the Frontline Club in London: Another six years of Vladimir Putin?