Благодарен съм за Джон МакКейн

McCain

Джеф Флейк, републикански сенатор от щата Аризона, „Вашингтон Пост“

До днес не можех да се накарам да напиша този текст. Не че не се опитвах. Но нещо в главата ми убеждаваше ръката ми, че ако отложа писането, може би Джон МакКейн ще остане малко по-дълго с нас. Имах нужда от това. Родината имаше нужда от това.

Но едно обаждане на Синди в края на тази седмица ме убеди, че е време.

Не познавам Вашингтон без присъствието там на Джон Маккейн. Започнах работа на Капитолийския хълм преди повече от 30 години като стажант на Денис ДеКонсини, “другия сенатор от Аризона”, както наричат всеки сенатор от Аризона който не се казва МакКейн. Когато след време и аз самият станах «другия сенатор от Аризона», проумях, че това е титла, която означава работа под сянката на гигант. Все едно че имаш по-голям брат да те защитава. Човек, с когото никой не би искал да се заяжда.

Но Джон МакКейн беше много повече от това за мен. Тъкмо когато той преподаваше на Америка урок за ценността да отстоиш сам нещо, което смяташ за правилно, той ме учеше и мен лично на това.

Още в началото, когато започнах да служа в Конгреса успях да си навлека гнева на група местни политици и медийни фактори след като поставих под въпрос финансирането на няколко общински проекта. Чувствах се доста потиснат, питах се дали постъпвам правилно. В момента на най-голямото ми вътрешно колебание, по време на полет от Вашингтон за Аризона, забелязах Джон МакКейн да си проправя път назад в самолета към мястото ми със сериозно изражение на лицето. “O, не,” помислих си, “само не и той сега!” Сенаторът ме чукна с показалеца си по гърдите и изрече: “Няма – да – им – отстъпваш! Правото е на твоя страна, те ще омекнат.” Повече от това не ми беше нужно.

През годините изминах немалко мили заедно с Джон МакКейн и всяко пътуване беше за мен и образование, и забавление. От Дъглас, Аризона до Диксвил Нотч, Ню Хампшир, от Ахо, Аризона до Афганистан. Слушах го как вдъхновява и мотивира военнослужещите на изолирани предни постове. Виждал съм го на приеми с държавни глави и в доверителни разговори с преследвани дисиденти. Виждал съм го да пленява журналисти с познанията си за уникални спортни факти или из областта на литературата по предизборните му турове в неговия автобус, наричан “Експрес за пряма реч”. Виждал съм как светва лицето му, когато му се обаждаха по телефона Синди или децата.

Но може би най-много говорят за това какъв човек беше Джон милите, които той изминаваше сам, като пътуванията му към средата на 1990-те например до дома за ветерани в Северозападен Вашингтон, на посещение при бившия конгресмен от Демократите Мо Юдал. По онова време Мо беше навлязъл в късна фаза на Паркинсоновата болест и често дори не знаеше, че Джон е при него. И въпреки това Джон го посещаваше, не заради някаква политическа полза, но като израз на обич и уважение към един самотен приятел, който значеше толкова много за него и който бе дал толкова много за тази страна.

Последната миля на живота отведе Джон в неговото тъй обичано ранчо в Северна Аризона. Тъкмо там преди няколко месеца седяхме за последен път за час и нещо, само двамата и съзерцавахме тихо ромолящия поток Оук Крийк под сянката на гигантски тополи. Той назоваваше всяка птица, пееща в клонките над главите ни. Цитираше пасажи от романите, които обича. Спомняхме си миналото, личности, които бяха оставили отпечатък и си бяха отишли. Той говореше с тъга и копнеж за онези, на които се бе възхищавал и изказваше оптимизъм, че такива лидери пак ще се появят в бъдеще.

И ето че сега ние изпитваме тъга и копнеж по Джон МакКейн, който ако ни чуеше сигурно би реагирал с някои от неговите вицове и остроумия. Възможно е никога повече да не срещнем някой като него, но тъкмо неговата визия за Америка ни е нужно сега повече от когато и да е. Той бе прекалено самоироничен за да види себе си като такава извисяваща се над околните фигура, каквато беше. Затова нека да го кажа: Джон МакКейн ни показваше кои сме и кои можем да бъдем, когато проявим най-доброто, което е в нас. Той посвети живота на служенето на своята страна и на възвишената идея за Америка като нещо по-голямо и по-добро от него самия. По-голямо от всички нас. Верността му на тази идея и идеализмът му при балансирането между ожесточената политическа схватка и решимостта винаги да вижда доброто и да намира човешкото в неговите опоненти са пример който излиза извън рамките на политиката и го превърна в човека, който той бе.

Като се надигнах да тръгвам онзи последен ден, той ми рече “Докторите ми казват, че съм на половината път.” После помълча. “Колкото повече виждам краят да идва, толкова съм по-благодарен за онова което имам.”

Днес аз съм благодарен за Джон МакКейн. Благодарен съм за дългите и съдържателни мили, които той пропътува и за привилегията да измина няколко от тях заедно с него.


Превод © Милен Радев

9536 Total Views 1 Views Today
You can leave a response, or trackback from your own site.

Leave a Reply

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Subscribe to RSS Feed