По щастливо стечение на обстоятелствата в една забутана берлинска антикварна книжарница ми попадна тънко, опърпано списание от 1915 г. Оказа се нещо като илюстрирана седмичник-хроника на Европейската война, в която малко преди това, след драматични терзания и опити за намиране на най-добра алтернатива за осъществяване на тогавашния български национален идеал (освобождаване на поробените от съседите български сънародници) се бе включила и България на страната на Тройния съюз. На две страници с две големи илюстрации от натура кореспондентът на списанието описва превземането и освобождението на Скопие на 23 октомври 1915 г. Не можех да не споделя този репортаж тук.
М.Р.
Сърбите се надяваха напразно, че дебаркиралите в Солун английски и френски части ще успеят да спрат навреме българската офанзива, за да могат битите по целия фронт сръбски армии да съберат за нова съпротива във вътрешността на заплашената си от всички посоки страна. Тази надежда обаче се оказа измамна, защото френската помощна армия, която влезе на 18 октомври край Валандово в стълкновение с българите бе разбита след ожесточено сражение изцяло от тях и отблъсната с най-големи поражения.
Българите продължиха неудържимият си победен марш през „Нова Сърбия“, завладяха Куманово, Ищип (Щип – бел. прев.) и Кьопрюлю (Велес – бел. прев.) и се изправиха пред разположения в долината на Вардар град Ускюб (Скопие – бел. прев.) – политическия и географски център на Нова Сърбия. Някогашната столица на великите сръбски и български царе, след Белград най-големият град на Сърбия, е разположена на стратегически извънредно важно място, на кръстовището на всички главни пътища на страната.
На Юг тези пътища водят към Кьопрюлю и Монастир (Битола – бел. прев.), на Северозапад към Призрен и Нови пазар, а на Североизток към Кумановската котловина. Връзките между Македония, Босна, Албания, Гърция, България и Стара Сърбия минават всички през Ускюб. Също така през града, който сърбите наричаха Скоплйе, а старите римляни Скупи, преминават ЖП-линиите Солун – Ниш – Белград и Ускюб – Митровица. Турците бяха оценили военното значение на Ускюб и го бяха превърнали в силно укрепление, но след поражението си при Куманово го бяха предали без бой.
От тогава сърбите бяха подсилили старата крепост, която се издига мрачно на един от двата хълма, в чието подножие е разположен Ускюб и бяха твърдо решени да задържат града до пристигането на помощната армия на съюзниците. Затова и голяма част от населението бе принудено да напусне Юскюб и се бе приютило в Прищина и Монастир. Авангардните части на българската армия прогониха отначало последните сръбски подразделения от проходите на Кара Даг (Черна гора – бел. прев.) и пристигнаха в Юскюб още на 23 октомври, където победените сърби концентрираха силите си за последна съпротива. В ожесточени ръкопашни схватки българите постепенно печелеха терен и успяха да се укрепят в кварталите на десния бряг на Вардар, докато сърбите все още се държаха на левия бряг и по височините около крепостта. Населението, което в огромната си част се състоеше от българи и турци, очакваше с копнеж освобождението си от сръбските насилници, които от две години бяха установили по тези места режим на дивашки терор. Така че българските части нямаха основание да се опасяват от враждебни действия на гражданското население. Но по къщите се бяха наместили многобройни сръбски войници, което наложи тежки улични боеве. Накрая сърбите се понесоха в неорганизирано бягство по 500-годишния стар каменен мост през Вардара и опразниха града и крепостта, където оставиха големи количества военен материал.
Бягството на сръбските части през Моста на Вардар в Ускюб (ориг. илюстрация на Л. Тушински)
Както във всички градове и села из Македония след изтеглянето на сръбската войска българската армия бе посрещната възторжено от населението. От всички къщи се развяваше българският трибагреник, от прозорците се сипеха цветя и букети върху редиците на навлизащите победители, сред които яздеше принц Кирил Български, вторият син на Цар Фердинанд, редом с българския армейски командващ.
Влизане на българите в Ускюб (ориг. илюстрация на Курт Шулц)
Млади и стари се тълпяха около коня на царския син, боричкаха се да му целуват ръцете и дори ботушите, всички плачеха от радостен възторг и прегръщаха българските войници.
С не по-малка радост се включи в посрещането на българската войска и албанското и турско население, което по време на сръбската окупация бе подложено на ужасни издевателства от страна на сръбски преселници и от администрацията. В лицето на българската армия те виждаха идването на свободата и справедливостта в измъчена Македония.
Неописуема радост посрещна победителите и в болниците и лазаретите, където се намираха австро-унгарски войници, попаднали като военнопленници в сръбски ръце. И за тях на 23 октомври настъпи часът на свободата.
Превод от немски: Милен Радев
