© Доротея Радева и Милен Радев, Берлин

Според обявената в началото максима на фестивалния директор Кослик, посред всички днешни катаклизми, унищожителни войни, епидемии, финансови катастрофи и всенародни преселения, преобладаващата тема на Берлинале 2016 трябваше да бъде търсенето на щастието.

На щастието като категория на общественото битие и като личен копнеж, мотив и … тегоба.

И наистина, немалко от фестивалните заглавия както в официалната конкурсна програма, така и в паралелните секции могат да бъдат разглеждани от такъв ъгъл, колкото и различни и като форма и като тематика да са те – от мъчителни реалистични картини на земния ужас, през абстрактни естетически експерименти до конвенционално разказани истории за малки и големи човешки сътресения.

В американско-британската продукция GENIUS например, където Джъд Лоу и Колин Фърт, в ролите съответно на младия, литературно прохождащ Томас Улф и издателя Макс Пъркинс стигат до физическите си граници в изследването взаимоотношенията между гениалния творец и неговия редактор и съветник. Заедно, привличащи се и отблъскващи се, те изминават пътя от хаотичния, взривяващ всякакви размери ръкопис до бестселъра, който ще покори четящата публика.

В Америка на 20-те години на миналия век Пъркинс е открил вече за издателството Скрибнър & Синове гиганти от класата на Ф.Скот Фитцджералд и Хемингуей. Двамата също се появяват като много автентични образи в наситеното повествование на режисьора Майкъл Грандидж, в което Улф се саморазрушава в търсене на щастието като творческа реализация, а Пъркинс е този който страда и се опитва да удържа крехкия баланс между гениалния творец и реалния свят с неговите тъй практични закони. Партньорки на двамата със силно актьорско присъствие са Никол Кидман и Лора Лини.

Трудно би могла да се измисли по-голяма противоположност на описания филм от китайския двучасов епос СРЕЩУ ТЕЧЕНИЕТО, който се завъртя на Берлинале само ден преди GENIUS. Едва движещ се, ръждясал товарен рибарски кораб пъпли нагоре от устието на великата река Янгдзъ до самите й извори. Екипажът се състои от трима странни аутсайдери, а капитанът Гао е с поетични наклонности, търсещ смисъла на своето съществуване и любовта в живота.

В хода на този метафоричен, философско-поетичен филм, без конкретен сюжет, Гао попада на стар пергаментов ръкопис. Поетичните строфи отпреди хиляда години се превръщат в стълбица, по която бавно се катери повествованието, в ритъма на мудно плискащата се Янгдзъ. Реалността и поетичният свят се преплитат, времевите рамки са разчупени, Гао среща и губи и отново среща на различни точки от маршрута една променлива като речна нимфа прелестна девойка и филмът сякаш няма начало и край.

Всичко това разбира се при условието на оригинални диалози на езика мандарин, придружени с двойни субтитри – на английски и немски. От тази езиково сложна комбинация по време на фестивалната прожекция се раждаха постоянно любопитни ситуации, създаващи от време на време интрига, не по-малко занимателна от действието на екрана – просто английската и немската версия, често пъти се оказваха в очевидно противоречие една на друга.

На пресконференцията след филма режисьорът бе запитан да обясни една, на пръв поглед комична, ситуация – докато немският надпис гласеше „Оставете го, той е нехранимайко“, английският превод на същата реплика бе: „Оставете го, той е интелектуалец“…

Режисьорското пояснение откри цяла бездна от фонова информация, която носи със себе си за нас, невежите в китайската действителност, този необичаен за културната продукция на все още комунистически Китай филм: оказва се, че поради поголовното изтичане на мозъци и творци в чужбина, на останалите в страната „чисти интелектуалци“ масово се гледа като на меко казано откачалки, така че и единият и другият превод се допълват взаимно и са верни всеки за себе си.

Трудно е да се каже как свършва филмът, тъй като дрямката на вълни и периодично завладяваше цели редове от киносалона. Една част от пишещите тези редове дори се осмели да зададе на пресконференцията малко рискования въпрос, дали сънотворният момент не е пряк резултат на нарочно избраното от авторите метафорично мудно темпо? И актьорите, и режисьорът и продуцентът на подиума посрещнаха въпроса със симпатия и дружен смях. Оказа се, че те самите са видели за пръв път монтираната версия току що, на вътрешна прожекция в началото на фестивала в Берлин и същата дрямка ги е спохождала ту тук, ту там и тях самите…

Едно, както ни се стори, много симпатично конфуцианско отношение към света и нещата в него.

За един от – както се оказва – най-високо оценяваните досега от критиците филми не можем за жалост да споделим впечатления от първа ръка. Просто претовареността на фестивалната програма неминуемо води до пропуски на едни в полза на други заглавия. Става дума за единственото германско участие в конкурса 24 СЕДМИЦИ с една от най-талантливите германски актриси на театъра и киното Юлия Йенч.

Филмът 24 СЕДМИЦИ третира дълбок вътрешен конфликт на съпрузи, които очакват дете и научават, че то не само ще е със синдром на Даун, но ще се роди и с тежък сърдечен дефект. Въпросът за късен аборт разкъсва вътрешно и почти физически Астрид и Маркус, изправя ги пред най-тежък морален конфликт, от който просто няма поносимо решение.

За търсещите натрапчиво, безизходно и дори отчаяно щастието в любовта разказаха два филма от официалната програма със световна премиера в Берлин: шведският A SERIOUS GAME (на актрисата и режисьорка Пернила Аугуст) и полският СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ НА ЛЮБОВТА. Нещо повече, и в двата от тях, макар и поставени в съвсем различни условия и епохи, любовта е разрушителна и стихийна сила, неподлежаща на разумно овладяване.

Полският филм бе представен предварително като обществен срез на нравите в посткомунистическа Полша, в началото на прехода от 90-те години. Нищо подобно не можаха да видят вашите рецензенти: социалната обстановка играе в СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ НА ЛЮБОВТА съвсем маргинална роля.

Три жени, свързани бегло сюжетно една с друга, преживяват в три епизода страстни чувства – към очарователен, млад католически свещеник, към опечален скорошен вдовец и към млада и атрактивна треньорка по аеробика. И трите истории са стремително разказани, красивите полски актриси са убедителни, вълнуват и карат зрителя да тръпне от силата на чувствата, но и от негативния заряд, който носи несподелената любов.

СЕРИОЗНАТА ИГРА в шведския филм се случва в началото на ХХ век в една строго регламентирана среда, с категорично разпределени между мъжете и жените социални и семейни роли. Обречена под гнета на финансова несъстоятелност на раздяла влюбена двойка сключва по отделно материално изгодни бракове и така всеки от двамата повишава обществения си статус. Когато двамата се срещат случайно след години, старите чувства избуяват с непомръкнала сила. Над новата афера тегне от самото начало фаталният изход, който постепенно се нагнетява с истински скандинавска неумолимост.

Не тъй психологически наситен, но с не по-малко силно въздействащо чувство на всеобщо отчаяние и надвиснала безизходност бе босненският СМЪРТ В САРАЕВО на Данис Танович, също от конкурсната програма. Той е създаден по драмата на френския философ и ангажиран правозащитник Бернар Анри Леви и действието се разиграва в най-големия хотел на Сараево „Европа“. От една страна неотдавнашното жестоко минало, живо до днес между сърби и босненци заплита многобройни конфликти между героите, от друга – сегашната босненска реалност, с балкански мутри, новобогаташи, с безперспективност за редовия гражданин, страдащ от недоимък и произвол на властите също потиска и не оставя място за прости човешки радости, камо ли за щастие.

От съвсем друг характер е щастието, което търсят членовете на датска комуна от 70-те години във филма KOLLEKTIVET на Томас Винтерберг, един от съоснователите и звездите на кинофилософията Догма-95. Иронично, но и с известна носталгия, пречупени през погледа на 14-годишната Фрейа, се редят сцените от груповия живот на решилите да отхвърлят всички ограничения на буржоазния морал датчани.

Сюжетът не е лишен от комични ситуации и абсурдни конфликти, но истинската драма започва, когато основната двойка, която всъщност е поканила всичките си приятели да делят с тях, получената по наследство богаташка къща, започва да се раздира от непредвидени чувства на ревност и на копнеж по традиционното минисемейство от мъж, жена и дете. Актрисата Трине Дирхолм, която изпълнява с виртуозно вдъхновение ролята на главната героиня Анна, има според надарената с женска интуиция част от пишещите тези редове много силен шанс да получи Сребърната мечка за най-добра женска роля.

Ще завършим този преглед с една донякъде гротескна поява на българската тема на Берлинале 2016. В секцията Форум бе показан документалният филм на австрийския режисьор Николаус Гейрхалтер HOMO SAPIENS – потискащо, но същевременно магически увличащо безмълвно, съпровождано само от естествени шумове, без нито един човешки образ платно. Екипът е обиколил земното кълбо в търсене на примери за разрухата на човешката цивилизация, на хабитати, напуснати внезапно от човека, на неговите следи и артефакти, които постепенно се поглъщат и заличават от природата. Получил се е вледеняващ, утопичен, сякаш научно-фантастичен кинороман за Земята, когато човекът вече няма да го има…

И тази киноепопея на разрухата и безнадеждността многозначително започва с кадри на социалистическите мозайки от интериора на „летящата чиния“ на Бузлуджа, а финалът й е пак на Старопланинския връх, където камерата бавно изследва комунистическата постройка като постапокалиптичен знак на човешкото безумие и в този момент небето пред очите ни се покрива с мрачни облаци, притъмнява и неочаквана снежна вихрушка, покрива с непрогледна пелена абсурдния монумент.

По собствените му думи режисьорът Гейрхалтер още не може да се начуди на това трансцедентно преживяване в България.

Хора, преживели българския абсурд на последните 72 години, вероятно ще са по-умерени в учудването си…

---