На Мюнхенската конференция за сигурност в неделя произнесе кратко слово един от водещите външни политици на Съединените щати Джон Маккейн.От години не съм слушал тъй наситена и безпощадно вярна диагноза на световните дела, произнесена от висока политическа трибуна. Смятам, че словото му заслужава да се чете на много езици по света.

Джон Маккейн е роден през 1936 г. Завършва Военноморската академия като пилот през 1958 г. и служи във флота на САЩ до 1981 г. Пленен при изпълнение на бойна задача над Ханой, той прекарва във виетнамски плен от 1967 до 1973 година, при което е подложен на нечовешки изтезания.

През 1982 г. е избран за депутат в Конгреса, а от 1986 г. е член на Сената от Аризона. През 2008 г. той е кандидат на Републиканската партия за президент. В момента Джон Маккейн е председател на влиятелната комисия на Сената за въоръжените сили.

М.Р.

Искам да благодаря на моя стар приятел Волфганг Ишингер за любезното представяне. Също така искам да благодаря на германското правителство и на германския народ за щедрото им гостоприемство като домакини на конференцията и тази година. Особено искам да изтъкна колко високо ценим ние в Съединените щати лидерските качества на канцлера Ангела Меркел. Тя е постоянен източник на съвест и решителност в нашия трансатлантически алианс, особено когато имаме насъщна нужда от тях.

За мен е чест, че ми е дадена възможност да се обърна към конференцията преди началото на финалния панел на тема Близкия Изток. Знам, че ще отделим голяма част от времето на нашата работна група за обсъждане на заплахата от Ислямската държава и много други предизвикателства пред нас. Ето защо, позволете ми преди това да коментирам само с няколко думи споразумението за прекратяване на враждебните действия в Сирия.

Би ми се искало да можех да споделя вижданията на някои приятели, които смятат това споразумение за решаваща повратна точка, но за съжаление не мога да го направя. Ще ми се да греша, но се боя, че съм прав. Моят скептицизъм се основава просто на  естеството на амбициите на нашите противници и на основните реалности на силите и целите в днешния свят.

Нека сме наясно какво ще донесе това споразумение: то позволява настъплението срещу Алепо да продължи още една седмица. То изисква от опозиционните групи да спрат бойните действия, но позволява на Русия да продължи да бомбардира терористи, за каквито тя смята всекиго, дори цивилни лица. То задължава военните на САЩ и Русия не само да избягват конфликти, но дори да се координират помежду си, нещо, което Вашингтон досега отказваше. А какви санкции са предвидени, ако Русия или режимът на Асад нарушат това споразумение? Аз не виждам такива.

Здравият разум няма да спре конфликта в Сирия. За целта ще е нужен силен натиск. Мистър Путин не е заинтересуван да ни бъде партньор. Неговата цел е да укрепи режима на Асад. Стремежът му е да върне Русия като мощна сила в Близкия Изток. Той иска да ползва Сирия като полигон за реални учения на модернизиращата се руска военна мощ. Путин възнамерява да превърне провинцията Латакия във военна база, от която да стабилизира и разширява руската сфера на влияние – един вид нов Калининград или Крим. Той цели също така изострянето и влошаването на бежанската криза, защото я ползва като оръжие за разцепване на трансатлантическия съюз и подриване на Европейския проект. Единственото нещо, което се променя около амбициите на мистър Путин, е че апетитът му расте след всяко наяждане.

Същото се отнася до режима в Иран. Каза ни се, че ядреното споразумение с Техеран щяло да укрепи умерените сили там и щяло да изтласка на заден план така наречените хардлайнери. Е, както изглежда, случва се точно обратното. Още преди да изсъхне мастилото под ядреното споразумение, Иран започна да ескалира зловредните си действия из целия Близък Изток и да изпитва новата си военна мощ, не за да се докаже като партньор на Запада, но с намерението  да се превърне в доминантна регионална сила, която да може да изтласка Запада вън от Близкия Изток – цел, която Иран скоро ще може да преследва с нови десетки милиарди долари постъпления след снемането на санкциите.

И така, когато Русия се присъедини към Иран и навлезе открито във войната в Сирия, някои казаха, че мистър Путин се набутва в тресавище и скоро ще е принуден да моли за примирие. Вместо това от месеци и съвършено безнаказано Русия бомбардира безогледно цивилни граждани и групи на умерената опозиция. Ръководителите на американското разузнаване заявиха публично, че руската интервенция е стабилизирала режима на Асад и му е помогнала да поеме отново офанзивата. И ето че в момента, докато седим сега тук, сирийски, ирански и руски части заедно с Хезбола ускоряват обсадата на Алепо.

Не е случайност, че мистър Путин прие прекратяване на враждебните действия. Този филм го гледахме вече в Украйна: Русия настъпва с военна сила, създава нови факти на терена, използва отказа или достъпа на хуманитарна помощ като средство за изнудване, преговаря примирие за да прибере военната плячка и след това си избира момента, в който да продължи военните действия. Това е дипломация, обслужваща военната агресия. И тя е ефикасна, защото ние позволяваме тя да се случва. Както изглежда, единственото възпиране, което ние прилагаме е насочено срещу нас самите.

Нека пак да го кажа: искрено се надявам, че греша. Искам да греша. Защото ако се окаже, че това споразумение възнаграждава агресията, вместо да я наказва … ако споразумението  се превърне в поредното потвърждение за слабостта, а не за силата на Запада … ако то задълбочи впечатлението сред нашите съюзници и партньори в Близкия Изток, че не може да ни се има доверие, че сме немощни … тогава не само това споразумение ще се провали, но и войната в Сирия ще продължи да върлува, ще загиват още и още невинни хора, надеждността и влиянието на Запада ще намаляват и намаляват, потоците от бежанците ще нарастват, терористите ще нахълтват от всички страни, а нашите граждани ще бъдат отново и отново обект на атаки.

Приятели! Едно от малкото предимства на моята възраст е, че тя ми даде привилегията да участвам в този форум от четири десетилетия. Бях свидетел на това как Евалд фон Клайст и други истински големи личности на нашия трансатлантически съюз се събираха година след година за да разискват насъщните проблеми на тяхната епоха. Те вярваха в ценностите на основаващия се на твърди правила международен ред, защото познаваха ужасите на глобалната анархия. Те вярваха в поддържането на един положителен баланс на силите, защото бяха преминали и оцелели след всеобщия колапс на международния ред. Те вярваха в Запада, в неговите ценности и в неговата мощ. И те успяха.

Именно тази визия за световен ред – нашата визия – е подложена на атака днес. Именно този баланс на силите ерозира пред очите ни – в Азиатско-Тихоокеанския регион, тук в Европа и никъде толкова нагледно както в Близкия Изток. Но не става дума за нещо подобно на тайфун или цунами. Не говорим за беда, която ни се стоварва свише. Не, това се случва, защото срещу себе си имаме противници и врагове, които ни атакуват. Случва се, защото  ревизионистки сили и терористки движения като Ислямската държава ни поставят на изпитание, заплашват ни, нападат ни и се стремят в крайна сметка да ни изместят, да ни унищожат.

Не виждаме ли какво се случва? Не ни ли интересува това? Какво щяха да мислят нашите предшественици, ако бяха днес тук сред нас? Биха ли помислили, че имаме успех? А имаме ли го наистина?

Световният ред, който ние изградихме, нашето най-ценно унаследено достижение, за който полагахме грижи и обсъждахме всяка година тук в Мюнхен, се разпада. Този разпад все още не е необратим. Той не се случва защото ни липсва мощ или влияние, или защото нямаме варианти за действие. Не, всичко зависи в крайна сметка от нашите заключения и от нашата решителност.

И в това жизненоважно отношение, скъпи приятели, трябва да сменим курса незабавно, без никакво отлагане.

Превод © Милен Радев