© Доротея Радева и Милен Радев, Берлин
Берлинале винаги се е славило като преди всичко политически, като социално ангажиран фестивал.
Сравним ли обаче отразяването на две от големите теми на нашето време – войната на Русия срещу Украйна и бежанската лавина към Европа – бързо ще забележим колко относителен е този ангажимент и колко относителна е изобщо гражданската чувствителност на левичарската творческа и медийна интелигенция.
Както миналата така и тази година не само в конкурсната програма, но и в другите секции на фестивала украинската тема, годишнината от киевската революция, агресията на Русия и всекидневната саможертва на Източния фронт просто отсъстват от селекцията.
На 66-тото Берлинале вечер след вечер се разстилат червени килими, фучат черни лимузини с четирите олимпийски кръга на радиаторната решетка, пред обективите се кипрят звезди и звездички, пени се шампанско, но нито в програмата, нито в някое слово на лауреат или във въпрос на журналист на пресконференция не се проронва и дума за непресекващата 1800 км пò на Изток гореща и хибридна война, която Москва води срещу своя съсед.
Гражданската чувствителност на организаторите и активните тук творци сякаш е закърняла за всичко непрегледно, тревожно и страшно, произлизащо от Русия.
Затова пък бежанската, мигрантската, преселническата тема е въздигната тази година в творчески и фестивален култ.
Тя е постоянен мотив едва ли не на всяко публично изказване и медийно събитие. За „вината на Европа“, за „крепостта Европа“, за „европейското бездушие“ се говори и пише по повод и без повод. Във всички фестивални секции изобилстват ленти, посветени на арабски и африкански семейни и лични трагедии. А случи ли се филм със сюжет, далечен от горещата тема, винаги ще се намери развълнуван журналист, който ни в клин, ни в ръкав да отплесне дискусията на последвалата пресконференция пак към същото: „А какво мислите за хуманитарното предизвикателство, пред което е изправена Европа?“
Лошо му се пише на филмовия деец, поставен на разпит, ако не откликне красноречиво и праволинейно както го прави Джордж Клуни например – винаги ангажиран в полза на онеправданите и озлочестените по света (но не и на разкъсваните от руски касетъчни бомби и катюши!). На своята пресконференция онзи ден той обра нестихващи овации със заявлението си, че „още утре“ ще се срещне с канцлера Меркел за да обсъди с нея „проблемите на бежанците по света“…
Е, след като срещата се състоя и сега проблемите със сигурност ще бъдат решени, можем вече с чиста съвест да се посветим на филмите с по-различен сюжет.
Берлинале 2016 бе открито с холивудската суперпродукция на Джоел и Итън Коен HAIL CAESAR! Въпреки, че един от двамата пишещи тези редове е голям почитател на някои от заглавията на братя Коен като FARGO, THE BIG LEBOWSKI или TRUE GRIT, този път надделява мнението, че HAIL CAESAR! е просто пищен, донякъде забавен и дори от време на време смешен, но излишен филм.
И то въпреки (или може би тъкмо поради?) участието на цяло блестящо съзвездие – от Джордж Клуни като римски легионер, през Джош Бролин като хиперактивен кино-продуцент до Ралф Файнс в ролята на префинен гей-режисьор и Скарлет Йохансон – разбира се като пищна блондинка-русалка, виртуозно гмуркаща се във водни танцови сцени.
Филмът е изграден като матрьошка с няколко сюжета един в друг – сцената е голямо холивудско студио през 50-те години, в което вървят снимките на няколко филма, но основна е екранизацията на новозаветната история с римски легиони, роби, мечове, шлемове и брони – и разбира се с разпятие и повярвал в Бог центурион накрая.
Оказва се естествено, че реалните актьори нямат нищо общо с образа, който им създава киноиндустрията – извън обектива на камерата те са ограничени и завистливи, алкохолици, сексманиаци, педофили и скандалджии – но под светлината на прожекторите, те стават жреци на великото чудо на илюзията и масовото внушение – киното.
Като откритие, не кой знае колко оригинално, но в случая нещата отиват малко по-далеч.
Както бе казано още в програмната брошура на филма, той „отразява манията за червената опасност по времето на макартизма“. И наистина: братя Коен оформят конспиративна комунистическа група от актьори, сценаристи и статисти, които, разочаровани от експлоататорските ексцеси на големите шефове на студиото, отвличат героя на Клуни заради откуп и го скриват в луксозна вила на брега на океана. Там той е подложен на промиване на мозъка от идейни комунисти, начело със самия проф. Маркузе, докато след много перипетии откупът от 100 000 долара бива предаден на борда на съветска подводница, изплувала драматично от океана пред американския бряг.
Финалът е инсцениран с изобилна постмодерна ирония, когато в романтична нощ холивудските конспиратори-комунисти се отправят с рибарска лодка под звуците на революционната „Замучен тяжёлой неволей“ (в изпълнение на хора на Червената армия!) в океана. Там един от тях е приет на борда на подводницата за да замине на обучение в Москва, а останалите след сърцераздирателна раздяла гребат обратно да продължат борбата с капитализма.
Постмодернизъм или не, но когато присмехулно се иронизира над отдавна документално доказано съвсем реално и повсеместно агентурно проникване в Америка на съветската шпионска мрежа през 50-те години, моментално губим всяко снизхождение и въобще не сме в състояние да проявим разбиране за хумористичните напъни на талантливите братя Коен и на много по-малко-талантливия Джордж Клуни в неговата туника и сандалите на бос крак…
А пък нелепото завъртане на “Отче наш” в изпълнение на Московския Възнесенски хор на фона на финалните титри, просто отказваме да коментираме…
* * *
На следващия ден конкурсната програма ни предложи втори американски филм (съвършено превратно описан във фестивалната анотация като трилър, „разкриващ мощта на консервативни религиозни секти в Америка и безсилието на индивида, преследван от агресивни държавни служби“ (?!)
Истината, по мнението на авторите на настоящите редове, се оказа на пò друга плоскост (и реалност). MIDNIGHT SPECIAL (Среднощен експрес) е истински road movie, според всички правила на жанра – с динамика, непресекващо напрежение и силна интрига. 10-годишния син на Рой (Майкъл Шенън) Алтон е надарен с необичайни свръхсетивни способности. Той не само приема радиовълните на секретни американски спътници и дешифрира кодирани държавни тайни (поради което попада в центъра на вниманието на CIA и NSA), но оказва и мистично въздействие върху всеки, контактувал с него. Елементи на епифания с преки алюзии за евангелската история (приятелят на Рой, който попада изцяло под влияние на Алтон и е готов да му служи до край се казва Лукас – Лука, а агентът на NSA, когото Алтън избира за да му се довери, носи името Пол – Павел) се преплитат сюжетно с „Извънземното“ на Спилбърг.
Алтън успява да се добере до майка си (Кирстен Дънст), от която е бил принудително отделен и прозира истината – „Над нашия свят има друг свят и там живеят други хора. Аз съм като тях и трябва да се върна пак там“ казва той на родителите си, които разбират трагедията, която им предстои – да се разделят от сина си, защото той принадлежи на друга реалност и е само временно тук на Земята.
Занимателна и освен това навеждаща на мисли история, но тя остава по-повърхностна, отколкото можеше да бъде. Алтън така и не формулира и не внушава на хората около себе си послание, ролята, която той е имал на Земята не става ясна, сякаш сценарист и режисьор (Джеф Никълс) се побояват да издигнат филма си на друго, по-високо ниво…
* * *
Първият от четирите (!) френски филма в конкурсната надпревара бе L’AVENIR (Бъдещето) на Миа Хансен-Льов и по наше субективно мнение той се открои силно от досега показаното. Аплодисментите на края на прожекцията за пресата потвърдиха, че не само ние сме били впечатлени от тази на вид конвенционално, но предпазливо, с чувствителност, такт и филмов усет, разказана история.
Исабел Юпер, на вид елегантна и крехка като млада девойка, пресъздава ролята на около 60-годишна успешна и призната преподавателка по философия, която заедно с мъжа си – също учен-литератор – водят благоустроен буржоазно-интелектуален живот в Париж.
Един след друг върху Натали започват да се стоварват житейски удари, които винаги идват неочаквано – престарялата й майка става все по-егоистична и накрая непоносима, така че трябва да бъде устроена в пансион, литературният й труд престава да интересува издателството, гонещо само комерсиален успех, съпругът й признава дългогодишна любовна връзка и напуска дома.
В един момент Натали се оказва тъй свободна, както винаги е искала и не е смеела да бъде. Тя е на прага на нови решения, вече може да приложи всички онези идеи на големите философи за живота и отношенията на човека със света, които от години изучава и преподава.
Между нея и един от бившите й студенти се развиват деликатни отношения на симпатия, на привличане и отблъскване, които нито могат, нито бива да стигнат до някакво реално осъществяване, но чрез този си опит Натали отново намира пътя към сина и дъщеря си. Тя успява от висините на Русо, Платон и Хоркхаймер да „слезе“ до обикновения свят, да приеме своята роля с удовлетворение, люлеейки новородения си внук и – може би – разбирайки цената на земното щастие.
* * *
Посетихме и някои от филмите, включени в паралелната секция, наречена Форум. В нея се подбират експериментални, новаторски, нетрадиционни като тематика и киноезик заглавия. Документалният филм на младия сръбски режисьор Огнйен Главонич (род. 1985, основател на кинофестивала в Панчево) ДУБИНА ДВА (Дълбочина 2) със сигурност ще се вреже задълго в съзнанието на гледалите го. В течение на час и половина камерата се движи – по-бавно или ускорено през тягостни елементи на сръбския мрачен, есенен пейзаж. Редят се общи планове, крайпътни дървета, урви, кал, локви, изровени снежни полета, развалини, сметища и дървета, окичени с безброй зловещо шумолящи найлонови торби и полиетиленови парцали. И в целия филм – нито едно човешко лице, нито една фигура. Но зад кадъра монотонно, без емоции следват едно след друго свидетелски показания, текат разказите на лица замесени и на лица, станали жертва на едно от най-страшните престъпления на последните години в Европа – масовите убийства на мирни албанци, на жени и малки деца от сръбски полицаи и четници през 1999 г.
През 2001 г. от Дунава край Кладово полуизплува хладилен камион със стърчащи от каросерията човешки крака и ръце. Когато го изтеглят на сушата в него намират 83 трупа, сред тях 5 годишно момиче и 7 годишно момче. Полицията прави всичко възможно за да прикрие находката, но случаят постепенно става известен. Край Белград в бившия полицейски лагер Батайница след две години започват разкопки и се откриват над 750 трупа на жени, деца старци, а също и на мъже – всички цивилни и според случайно открити документи, всичките от албанска националност.
Във филма свидетелства единствената оцеляла след изтребването на албанското население на Сува Река в Косово жена. Тя разказва с равен глас, без осезаемо чувство, как пред очите й са убити от сръбски съседи и от полицаи мъжът й и четирите й деца, как след като албанците от махалата са събрани в едно кафене, през прозорците се хвърлят гранати и след това с безразборни залпове са избити всички оцелели, как тя е приета за мъртва и заедно с труповете е натоварена на камион, който се отправя за Сърбия. Свидетелката успява да скочи от каросерията и да хване пътя за Албания.
До днес, каза на разговора с публиката режисьорът Главонич, не е потърсена отговорност на никого в Сърбия, въпреки че досега има ексхумирани и идентифицирани чрез ДНК-анализ около 1500 трупа на албанци. Всички те са избити в Косово и след това труповете са прекарвани далеч на периферията на Сърбия, заравяни, потопявани в реки, горени в пещи и унищожавани по друг начин. Колко още остават в неизвестност не може да се каже.
Най-страшното е, че в тези деяния са участвали от престъпното организиране и извършване на убийствата, през набирането на камиони и осъществяването на транспорта, до заравянето и унищожаването на труповете стотици и хиляди сърби – военни и полицейски чинове и обикновени граждани, живеещи днес необезпокоявано, без самопризнания и явни угризения. В днешна Сърбия за съд и следствие по тези случили се пред очите на Европа чудовищни престъпления не може да става и дума.
Нещо повече, режисьорът посочи, че някои от свидетелите във филма са настоявали за анонимност, а и той самият признава, че съществува немалък риск от неофициални репресии, когато филмът му стане известен в Сърбия. Все пак Главонич се надява на премиера на своята документация през март в 6 сръбски града, включително в Белград.
В понеделник в конкурсната програма ще бъде показан босненският филм на Данис Танович СМЪРТ В САРАЕВО.
