Отиде си Цвета Трифонова.
Отиде си след като написа едни от най-важните книги на последното десетилетие. За тези книги, чрез тях и със тях тя живееше – в непрестанна борба с „обстоятелствата“, с академичните и извънакадемични нрави, живееше въпреки многото горчилка и разочарованията, които не й бяха спестени, но кога ли те са били спестявани на българския творец?
Живееше разбира се и за своите две прекрасни внучки, за майка им в далечна чужбина, живееше за приятелите, за които бе готова да се самораздаде ежечасно… живееше за да поздравява всяка сутрин синята грамада на Вихрен над любимото й Банско.
От вчера тя остава да живее в нашите спомени, в книгите, които написа, в подаръците, с които щедро ни даряваше.
Цвета бе чедо на Ямбол, където е родена през 1944 г. Семейството й е далечно на литературата, самата тя завършва съобщителна техника и работи 15 години (!) като техник в телефонни централи. Водена от непрестанния порив на сърцето и душата, тя успява да влезе в Университета, където се дипломира по българска филология и история през 1979 г. Постъпва през 1981 г. в Института за литература при БАН и остана на работа там до пенсионирането си.
Безброй са статиите, рецензиите и изследванията й в сборници и литературни издания до средата на 90-те години. Четейки ги днес, още там срещаме типичния цветинтрифонов остър поглед и присъщата й аналитична мисъл. Но с истински размах нейният талант на изследовател, измъкващ потисканите истини от забравата на годините, се извиси през първото десетилетие на XXI век.
Помня как ме порази „Писатели и досиета“ през 2004 г. Направих всичко възможно да се запозная с неизвестната ми до тогава авторка. Свърза ме приятел и след като тя ми отговори с необичайна откритост и добронамереност, от там се разви – смея да кажа – близка дружба, поддържана с възможностите на днешната интернетна комуникация и от лични, винаги обогатяващи и радващи душата срещи.
В уникалния, пръв по рода си, сборник „Писатели и досиета“ тя се бе потопила в кошмара на милиционерските досиета на „прокълнати“ големи наши личности от миналото и буквално ги възкреси от забравата, даде на образа им нови, автентични черти. Не мога да не назова тук и изследванията й „Данаил Крапчев и в. Зора“, „Текстът и сянката“ – независим и прозорлив нов прочит на стиховете и биографията на Вапцаров, който през погледа на Цвета е преди всичко цинична жертва на собствените и на московските партийни другари – и разбира се подготвения и коментиран от нея непознат роман на Георги Марков „Покривът“.
Георги Марков бе големият идеал на Цвета Трифонова – като писател, гражданин и човек. В течение на години тя живееше с неговата личност и успя да вникне в същността му, както малцина изследователи и почитатели. Връх на Цветините „страсти по Георги Марков“ бе литературоведският сборник „Да пишеш за да можеш да умреш“ (2012). Есетата му са амалгама от учен, наситен и оригинален анализ и от читаеми и поучителни и за нас, редовите читатели, размисли и обяснения.
Цвета не бе лек и лесен човек за околния свят. Според словото на любимия й Ботев тя силно любеше и мразеше, бе страстна в привързаността си и непримирима, когато откриеше нечестност и несправедливост. По това се родееше с друг неин любим и уважаван поет – Николай Кънчев. Какъв знак, че както се оказва, именно на него бе посветен последният постинг на Цвета на профила й във Фейсбук.
Цвета Трифонова почина внезапно на 1 декември. Тя оставя две внучета и любима дъщеря, и многобройна приятелска и читателска аудитория. Неуспели да посещаваме тъй често, както ни се искаше, приживе нейното Банско, от сега нататък то ще бъде за нас място за мил спомен.
До следващата среща…
