Милен Радев

Навърши се една година от смъртта на Валерия Новодворская.

64-годишна, поразена от „инфекциозна интоксикация“, тя намери на 12 юли 2014 в Москва покой след своя безпокоен, пламенно и честно изживян, наистина героичен живот.

Тя намери покоя, който Воланд бе обещал на измъчения Майстор, но нейният покой е покоят на непобедената човешка личност.

След всички присъдени й затвори, лагери, психушки и спецучреждения, след десетилетията на тормоз, подигравки и преследвания при „реалния социализъм“ и „нереалната перестройка“, та чак до днешния модерен ретро-сталинизъм Валерия Новодворская остана както само малцина по света несломена, непобедена и съвършено безстрашна.

За мен тя бе най-свободният човек, когото познавам.

И човекът, който най-осмислено и убедено ненавиждаше болшевишката съветска власт и комунистите. Ненавиждаше ги по собствените й думи „заради пошлостта, жестокостта, глупостта и несвободата“.

Хилядите й читатели, поклонници и почитатели стоим от тогава пред една незапълнима празнота.

Тъй уникален и въодушевяващ бе гласът й, такава виталност, ирония, остроумие и изстрадана мъдрост бликаше от нея, тъй световно неповторима бе фигурата й на независим и нестрахуващ се от никого борец за свободата, за истината и достойнството на човека, че липсата й нямаше как да не направи живота ни по-беден и сив.

От тогава ни остана само да препрочитаме и да се ровим из стотиците й статии, да слушаме и гледаме нейните незабравими, спонтанни, лъкатушещи като джазова импровизация виртуозно интелигентни видеокоментари на злободневни и вечни теми. Да настройваме по нейните, замръзнали в миналото, позиции своя часовник и да се допитваме до тях щом се появи нов или стар въпрос, свързан с хора и събития не само в Путинска Русия, но и в нашата трагична страна на розите и мутрите…

Но неумолимата истина е, че никога повече няма да чуем живото й слово и мнение за актуални събития, няма да можем да сравним вече с нея оценките си за този и онзи прославил или опозорил се току що съвременник, за тази смела или онази мърляшка постъпка на хора, на политици и държави.

Преди година немногобройната читава част от Русия осиротя. Човешкото пространство в тази днешна истинска империя на злото, както винаги я наричаше покойната Валерия, се сви до неразпознаваемост.

В Москва властва изчадието на кремълския трон, поддържано от одобрителното ръмжене на многомилионна тълпа хипнотизирани, оскотели русияни. Хищно настървени за чуждо щастие и за чужди трудови блага.

Без умната, благородна и непреклонна човешка фигура на Валерия Новодворская Русия все по-неудържимо се превръща в лагер на чумавите и прокажените, страшен пример за сплашване на непослушни деца и на лекомислени народи, един реално осъществен земен ад под синьото небе, реална ядрена заплаха за съществуването на човечеството…

В дългия си и незабравим разговор с украинския журналист Дмитро Гордон през 2008 г. Валерия бе споменала, че след 40 години дисидентски стаж, тя като стрелян човек е виждала и много по-страшни образи от Путин и такъв като него не може да я изплаши. Ако се наложи, продължи тя, сама съм готова да изпия чашката с полоний, защото такава смърт е къде, къде по-лека от онова на което той и колегите му са способни.

До днес не знаем дали не се е наложило да изпие чашката…

Валерия напусна през 2014 г. нашия свят в деня, в който руски сухопътни части с танкове и ракетни установки пресичаха границата с Украина, навлизаха в украински градове, а Москва намигваше и се преструваше, че по никой начин не е  започнала своя поход на Запад, срещу демокрацията, срещу европейския ред, срещу цивилизацията и хуманизма. А нашият благообразен Запад от тогава досега й намигва в отговор, размахва десния си показалец, а с левия си чопли носа и всичко друго, което го досърбява…

Нищо радостно не вещае тази година без Валерия Новодворская.

Затова, когато пак желаем светъл път на нейната измъчена душа, когато се заричаме паметта й да бъде светла и вечна, не може да не се провикнем след нея:

– Валерия Илинична, бъдете наша застъпница горе, защото идва нужда велика!

От година и от ден на ден мракът над Русия става все по-безпросветен.

Затова пък на небето свети нова звезда, по която можем да се ориентираме…

P.S. В памет на покойната – припомням отново тук един от първите нейни текстове, които съм превеждал и публикувал. Прекрасен и вечен. От Възкресение 2007 г.