Милен Радев

Морето лениво близваше босите му крака и побягваше начасá панически и сякаш завинаги назад, само за да се върне бързо разколебано пак, и пак да припне обратно, но изкусено от непознатата му близост отново и отново да полази по зърнистия, грапав бряг, където бе стъпил той, нерешително разкрачен между миналото и днешната, отличаваща се от хилядите си предшественици особена, дайбоже незабравима, нощ, нощта на първото докосване до Маре нострум, когато зад гърба му Юпитер и Венера, почти слели се ниско над хоризонта в рядко виждана по сила звезда осветяваха тръпнещата морска кожа по-силно от надвисналата горе идеална полумесечина, а напред пред погледа му Скорпионът въртеше опашка и изписваше с блещукащите Антарес и Шауле загадъчни знаци над омотаните в мъглив мрак земи отсреща, откъдето чак до тук се носеше скърцането и тракане със зъби на приклекналото многохилядно тъмно множество, отблъскващо се със зъби и нокти от стартовата линия на скалистия роден бряг,  готово на всичко само и само да покори това чуждо море и го превърне в свой Медитерранеум, докато иззад близките палмови храсталаци на вълни налиташе смехът на лудуващите въпреки среднощния час деца на отсамшното безработно, но неудържимо веселящо се, кусащо от отрупани плата пържени морски дарове и заливащо ги с прости но вкусни напитки народонаселение с печални очи, смях заглушаван само от набиращия кой знае защо временно сила, иначе безспирно тихо бръмчащ хор на цикадите от близкото блато, откъдето внезапното изпращяване на клонки, приглушеният кикот и тракането на наредените крайпътни кофи за отпадъци, излъчващи порочната миризма на мирно загниващи рибни отпадъци, не оставяха и сянка на съмнение, че там в мрака се вихри вечната гонитба на панове и нимфи, която едва ли щеше да престане преди да пукне зората и плъзнат първите боклукчийски коли, небето се набразди от наследниците на Икар, вече внимателно отмерващи отстоянието от слънцето (повече или по-малко), а плажните аниматори пак поемат своите нерадостни задължения…