Пак настъпва 9 май и пак от доскорошната „страна на победилия пролетариат“, която днес е страна на победилите „воры в законе“ и на кагебистките им началници ще се понесе грохот на солдатски ботуши и скърцане на танкови вериги.
На Червения площад ще маршируват ненавистниците на украинската независимост, крадците на грузински земи, убийците на жени и деца, на техните бащи в Украина, които защищават страната си от източния агресор, ще се търкаля техника, която сваля от небето мирни граждански самолети и сипе смърт и разрушения от Донбас до Черноморското крайбрежие.
Русия пак ще се отдаде на носталгични спомени от миналото и на агресивен делириум за настоящето и бъдещето.
Кремълската безотговорна клика пак ще се опитва да плаши близки и далечни съседи, пак ще гъделичка шовинистичните мераци на хипнотизираните си поданици, ще се прави, че дълбоко почита ветераните и пак ще словоблудства с мита за „великата победа“ за да крепи собствения, провиснал вече само на нефтени и газови тръби, на ръждясващи ядрени ракети и на лъжлива пропаганда режим.
Няма по-уместно време за припомняне един от малкото примери на честност, на почтеност и на разкаяние в общо взето мрачното тресавище на руската мемоарна и историческа литература за Втората световна война.
Става дума за изключителните по своята откровеност спомени на един почти безименен, редови участник във войната – художника и поета Леонид Рабичев, писани от 1999 до 2004 година и публикувани в сп. Знамя през 2005 г. под заглавие „Войната ще оправдае всичко“.
Леонид Николаевич Рабичев (тук има видеозапис как той разказва същите спомени, които следват по-долу) е роден 1923 г. в Москва. Воюва от 1942 г. като лейтенант, командир на свързочен взвод. Участва в боевете за Ржев, Борисов, Гродно, навлиза в Източна Прусия, в Силезия и стига до Прага. Старши лейтенант от запаса. Живописец и график, автор на 13 поетични сборника.
Спомените на Рабичев разрушават ползваната активно до днес сталинска пропагандна щампа за някаква си „отечествена война“ (всъщност става дума чисто и просто за Втората световна война, разпалена от двамата съюзника – хитлерова Германия и сталинския СССР – с нападението над Полша, в която по-късно двамата тирани се хванаха за гушата по стара бандитска привичка).
Не съм срещал толкова безжалостни мемоари на човек, който в преклонна възраст осъзнава нечовешките безчинства, в които и сам е участвал, страда и от своята вина и се покайва за нея.
В навечерието на поредното лъжовно честване на някаква „победа“ в Москва искам да представя на вниманието на читателя превод на няколко откъса от спомените на Леонид Рабичев. В тях той описва като очевидец ужасяващите злодеяния на съветската армия (поголовно – от редници до генералитет!) в завладяваните от нея земи, геноцидални, не отстъпващи на разискваните в Нюрнберг престъпления.
Майсторът на четката и на словото създава пред читателя картини от преизподнята, които трудно могат да бъдат забравени.
Предупреждавам по-слабонервните наистина добре да си помислят преди да продължат от тук нататък. Свидетелствата на Рабичев правят описанията по същата тема на Солженицин или на Лев Копелев да изглеждат като четиво от пионерски стенвестник.
„Февруари 1945 г. Източна Прусия…
Радистът пак носи заповед за настъпление. Трябва да осигурим връзките на зенитно-артилерийска бригада. Вървим шест километра. Навлизаме в Траутенау. Свечерява се. Влизаме в крайната къща. Там са наши артилеристи, но съвсем не от нашата бригада и даже не от нашата 31-ва армия. Селцето се състои от двайсетина къщи.
Пресичаме улицата. Влизаме в следващата къща. Три големи стаи, две мъртви жени и три мъртви момичета, полите на всички са обърнати над главите им, а между краката им с дъното навън стърчат празни винени бутилки. Вървя покрай стената на къщата, стигам до втора врата, коридор, пак врата и две свързани стаи. На всеки креват, а те са общо три лежат мъртви жени с разчекнати крака и навряни между тях бутилки…
Добре, да предположим, че са изнасилили всичките, после са ги застреляли. Възглавниците са подгизнали от кръв. Но откъде това садистко желание — да ги намушкат с бутилка? И това е нашата пехота, това са наши танкисти, селски и градски момчета, всички те имат у дома семейства, майки, сестри…
Мога да разбера, да убиеш в бой – ако ти не убиеш, ще убият теб. След първото убийство едни ги втриса, друг повръща. После се свиква. Но това тук е някаква ужасна садистка игра, било е нещо като съревнование: кой ще натика повече бутилки, и същото продължава във всяка от следващите къщи. Не, не, не сме ние армейските свързочници. Били са пехотинци, танкисти, минохвъргачи. Онези, които първи са влезли в селото.
Заповядвам да се преместят петте трупа от предните стаи в по-задните, натрупваме ги една върху друга на пода. Разполагаме се да нощуваме в предните стаи…“
<…>
„Застигаме цивилното население, бягащо от напуснатите от германската армия източнопруски градове Голдап и Инстербург. На каруци, на коли, пеш, старци, жени, деца, големи патриархални семейства бавно пъплят на Запад, задръстват всички пътища и магистрали.
Нашите танкисти, пехотинци, артилеристи, свързочници са ги изтласкали от шосето, преобърнали са в канавките натоварените им каруци с покъщина, с вързопи, куфари, прогонили са настрана старците и децата и в целия този хаос от хора, коне и коли, забравили за дълг, срам и чест, не мислещи за отстъпващите без бой германски подразделения, с хиляди са връхлетели жените и момичетата.
Жени, майки и техните дъщери са нахвърляни една до друга вляво и вдясно по протежение на цялото шосе, и всяка от тях е обградена от кикотеща се тълпа мъжаги със спуснати гащи.
Облени в кръв, губещи съзнание ги отмъкват настрани, децата, които се хвърлят на помощ на майките си ги разстрелват на място. Кикот, квичещо хилене, смях, викове, стенания. А командирите на тези войници, майори, полковници стоят на шосето, едни се подсмиват, други даже дирижират, насочват — играят ролята на регулировчици. Явен е стремежът всичките им войници да се включат, да не остане никой, който да не е поучаствал. Този адски смъртоносен групов секс няма нищо общо с мъст над проклетите окупатори.
Това е вакханалия на всепозволеността, на безнаказаността, тук цари обезличеността и жестоката логика на обезумялата тълпа. Потресен седя в кабината на камиона. Моят шофьор Демидов припва да се нареди и той на опашка, а на мен пред очите ми е Картаген на Флобер. Сега разбирам, че войната съвсем няма да оправдае всичко.
Накрая и полковникът, този, който току що дирижираше, не издържа и сам си проправя път в тълпата, а майорът отстрелва един по един свидетелите, истерически тръшкащите се и крещящи деца и старци.
— Приключвай! По колите!
А след нас вече се задават следващите части. След малко колоната пак спира и аз вече не мога да удържа своите свързочници, които също се нареждат на новите опашки. Около мен моите мили телефонистки се давят от смях и кикот, а на мен ми се повдига и ми причернява пред очите. До хоризонта се простират купища обърнати каруци, разхвърляни мебели и покъщина, трупове на жени, старци и деца…
Стъмва се вече. Вляво и вдясно от пътя се редят германски стопански дворове. Пристига команда да се разположим за нощувка. Моят взвод е разпределен в чифлик, разположен на два километра от шосето. Във всяка стая лежат трупове на деца, на старци и на изнасилени и застреляни жени. Толкова сме капнали, че вече не им обръщаме внимание, лягаме на пода между тях и заспиваме…“
На 7 май 2002 г, петдесет и осем години по-късно след описания земен ад, причинен от неговите сънародници-войници в армията на СССР, Леонид Рабичев лежи в московска болница за ветерани от войната и предлага на навестилата го негова близка, също писателка, да прочете току що написаните горни пасажи от неговата книга със спомени.
След първите няколко реда поетесата Олга Илницкая изпада почти в истерика и не желае да чете или да слуша нито ред повече:
„Не, не, не! Не искам да слушам това, Леонид Николаевич! Този текст трябва да го унищожите незабавно, той не бива никога да бъде напечатан! — обръща се към мен с пресекващ глас моята приятелка. На лицето й е изписана гримаса на отвращение. Аз съм озадачен…
Докато пишех и през ум не ми беше минавало да се замислям над реакцията на бъдещия слушател или читател. Мислех за това колко е важно да не пропусна нито детайл от онова време преди повече от 50 години.
Озарението ме споходи внезапно. За мен писането на тези спомени не е нито игра, нито самоутвърждаване. Тук става дума за нещо от съвсем други измерения.
За покаяние.
Старата вина е заседнала като ръждива кука не само у мен, но и у цялото ми поколение, а вероятно и у цялото човечество. Става дума за частен случай, за фрагмент от целия престъпен век. С тази вина не може да се живее достойно. Същото се отнася и до разкулачването през трийсетте години, до ГУЛаг и гибелта на десетките милиони невинни хора, до окупацията на Полша през 1939 г. – ако не се решиш на покаяние, не може да напуснеш по достоен начин този живот.
Не мога да забравя, че бях командир на онзи взвод, гадеше ми се, гледах на всичко онова сякаш отстрани, не вземах участие, но там бяха моите войници, те си чакаха реда в престъпните опашки, хилеха се вместо да изгарят от срам и по същество вършеха престъпления срещу човечеството.
А полковникът-регулировчик? Щеше да достатъчна и една негова команда. Но по същото шосе минаваше на своя джип и командващият на Трети белоруски фронт генерал Черняховски. И той виждаше и знаеше всичко това, влизаше по къщите, където на креватите лежаха мъртвите жени, със забитите бутилки между краката. Нямаше ли да е достатъчна една негова команда? Така че върху кого пада по-голяма вина: върху войника от тълпата на гаврещите се, върху майора-регулировчик, върху смеещите се полковници и генерали, върху мен, наблюдаващия отстрани, върху всички онези, които тогава разправяха „да става каквото ще, войната оправдава всичко“?
<…>
„Една безумна мисъл ме мъчи: Сталин вика при себе си генерал Черняховски и шепнешком му казва: — Я да вземем и да изтребим до корен всички тези източнопруски империалисти, територията им и без това по международните договорености ще бъде наша, съветска. А Черняховски отговаря на Сталин: — Тъй вярно, ще бъде изпълнено таваришч генерален секретар!
Това е разбира се само моя фантазия, но нещо много прилича на истина. На онова, на което сам станах свидетел през 1945 г.
Не, не бива нищо да скривам, правилно е и е нужно да пиша за онова, което видях със собствените си очи. Нямам право, „не мога да мълча!“. Извинявай, приятелко Олга Илницкая! …“
Превод от руски: © Милен Радев
